Изумителна е тази композиция на Гия Канчели. В нея той е вложил много от кодовете на своята музика, внесъл е грузинската си мъжка сърцатост и същевременно е разтворил душата си в оплакване на мъртви приятели. Животът всеки ден ни среща със смъртта, напомня мъдрият човек и също като него музиката му напомня вечната истина с тъжната усмивка на примирението. Каква музика, само! Събрала гласовете на оркестър, хор и (в случая) на една цигулка. Изначално Канчели я пише за соло виола и по-конкретно – за Юрий Башмет. Негово е първото изпълнение, негов е и първият запис за „Дойче грамофон“ под диригентството на Валери Гергиев. И първото изпълнение в България, на 8 март 2013 година в НДК, с радиооркестъра и Емил Табаков, за което в София дойде и Гия. Бяха незабравими 3-4 дни. По-късно, през май, 2018 година Башмет гостува на филхармонията със „Стикс“ под палката на Найден Тодоров – изпълнение, което пропуснах. А сега, в тази потресаваща творба на филхармонията гостува Гидон Кремер. През 2007 година се появява авторската транскрипция на соловата партия за цигулка, резултат от настойчивата молба на Кремер. Във великолепния програмен текст за концерта, Янина Богданова е вписала мнението на композитора за този негов вариант: “Първоначално мислех, че „Стикс“ може да бъде изпълнявана само от виола, но когато чух как Гидон извлича звук от мълчанието, разбрах, че цигулката може да прибави друга болка – по-остра и по-неземна.“ Имах известни колебания по отношение на съчетанието на крехкия звук на цигулката с огромния звуков апарат – в случая филхармоничните хор и оркестър. Всъщност транскрипцията бе направена така, че гласът на цигулката говореше през цялото време. Само на две места тя бе погълната от вокално-инструменталния грохот в застрашителните ерупции така типични за музиката на Канчели. Приех го като нарочен драматургичен ход на композитора, който напомня феномена на преминаването. Кремер, който до края на живота си за мен ще остане един от най-умните велики цигулари, с които съм имала щастието да живея паралелно във времето и пространството, действително правеше тишината да звучи като отглас от музикалното движение. Цигулката му бе тиха, но много интензивна, разказът й бе толкова въздействащ – низ от стонове, които пробиват съзнанието, особено в невероятното съчетание с хора (великолепно подготвен и артикулиран от Мария Вълчанова, въпреки сложната семантика на грузинския език, както и на многото имена). Моментите на това съчетание бяха болезнено иносказателни, предизвикваха дори сълзи от вълнение.
Трудно се подрежда мисълта след подобно преживяване. Самата творба зачерква мисловната логика у слушателя с безпощадните истини, които споделя, с горчивината, която излъчва, с непреклонния си характер. Тук е моментът да подчертая и прочита на диригента Найден Тодоров, който се приближи максимално до трактовката на Гидон Кремер, беше внимателен в осъществяването на баланса между хор, оркестър и цигулка и очертаваше така характерните за Канчели музикални кодове, които срещаме и в други негови творби (като разложеното тризвучие в пианото, което звучи с някаква обреченост и което се нанася в партиите на други инструменти и групи – като напомняне) и които маркират и грузинския характер, и космополитния дух на композицията. Реквиемът за тези, които ги няма стои вън от църковния храм, но не излъчва по-малко святост, по-малко отдадена молитвеност. Подчертавам отново, че грузинският език, положен в партията на хора нанася особен пласт в музикалната семантика на „Стикс“, съчетан от молитви, от споменаване на манастири и катедрали в Грузия, също имената на скъпи за Канчели покойници, между които се чуват ясно имената на Алфред Шнитке и Авет Тертерян – двама приятели на Гия, които умират през 90-те години. Всъщност Шнитке напуска този свят през 1998 година, а “Стикс“ се появява през 1999. В изпълнението още искам да маркирам играта с различните тембри, артикулирана от Тодоров, както и неповторимите Канчелиеви динамични контрасти – „вечните ценности и съвсем личните спомени за най-близките.“ Самият финал на творбата е поразителен: Кремер просто изтръгна от цигулката си няколко пъти един единствен тон. „Напомня звука на кардиограф и е съпроводена от „въздишките“ на контрабасите“ – напомня Канчели в разговорите си с Наталия Зейфас, – „а когато „кардиографът“ млъква, в неговия ритъм диша виолата, само че лъкът се движи по корпуса на инструмента. Това беше идея на Башмет.“ Финалният катастрофичен акорд оглушително произнесе абсолютния край. Творбата бе изпълнена с емоционална дисциплина, с много добре организирана динамика – без екстремни фортисими, но достатъчно ярко заявени и мигновени, отработени добре тихи сегменти. Всъщност структурните и тонални параметри на творбата бяха реализирани.
Не разбрах защо „Стикс“ трябваше да е първата за вечерта композиция. Може би Тодоров е решил след драмата да постави сатирата и гротеската. Защото Деветата симфония на Шостакович ги носи в себе си и тъкмо сатирата бе основна в прочита на диригента. С лекота преминаха през симфонията филхармониците, очертаха се бравурните сола на тромпетиста Петър Македонски, на Михаил Живков – кларинет, по-късно заедно с Наум Груйовски, на флейтистката Гергана Иванова и на Деян Иванов – обой, както и на Иванка Фордиани – фагот и на макабрените тромбони в добре изградената четвърта част на композицията. Въпреки общо ефектното изпълнение, мисля, че то щеше да спечели от малко повече артикулиране на важни за драматургията места във фактурата. Неочаквано за мен дойде и доста по-бързото темпо в оркестъра веднага след въвеждащата в последната част тема на фагота. Във всеки случай това беше един от концертите, които ще се запомнят в този забележителен филхармоничен сезон.