Когато представяше програмата на 56-ото издание фестивала “Софийски музикални седмици” неговият организатор Момчил Георгиев определи характера му с познатия в други случаи слоган “Произведено в България”. Действително тазгодишният афиш на фестивала прави впечатление с преобладаващите български имена на музиканти, които работят и в чужбина, и у нас. Недостигът на изпълнители, които биха аргументирали по-убедително международния характер на фестивала тази година се компенсира с интересни и по-редки репертоарни решения, което компенсира донякъде консервативното повтаряне на едни и същи автори и творби (Публиката ги иска!), така характерно за софийския концертен живот.
Трио “Видас” (28. 05) гостува на фестивала за втори път (предишният им концерт е бил пак на 28 май, но през 2013 година). Музикалните любители знаят, че това не е класическо клавирно трио; тук съставът е кларинет – Филип Ансион, виолончело – Катрин Лебрюн и пиано – Мая Трайкова. Програмата им тази година до голяма степен повтаря тази от предишното им гостуване. Новият момент в случая е Бетовеновото трио, оп. 11 и световната премиера на Триптих, създаден и аранжиран специално за триото от големия български композитор Пламен Джуров. Доколкото съм информирана подтикът за появата на тази композиция идва от Мая Трайкова. За което почитателите на композитора можем само да й бъдем благодарни. Всъщност и на предишния си концерт, преди 12 години, триото отново е свирило българска творба – от Велислав Заимов. Очевидно е, че интересът на Трайкова и съответно на нейните колеги към българското творчество продължава. “Видас” са много опитен ансамбъл, с голяма, дългогодишна практика и с много сериозна рутина. Работят заедно от 1981 година и реализират своите репертоарни проекти спокойно, уверено и със самочувствието на музиканти със забележителни биографии. Концертът им показа най-различни страни на тяхното изкуство: строга структурна схематичност в Бетовеновото трио, където звуковата въображение бе отстъпило пред повелите на формата, промислена образност във филмовата сюита на известния белгийски композитор Фредерик Деврезе (1929-2020) и добре дозирана емоционалност в Патетичното трио на Михаил Глинка. Концертът ще запомня най-вече с Триптиха на Джуров и с класически изтъканото Трио на Нино Рота (1911-1979) – един композитор, който се свързва много с киното, но извън постоянната му работа с режисьори като Фелини, Висконти, Дзефирели или Копола, а и като автор на театрална музика, Рота има внушително и респектиращо класическо творчесто във всички жанрове, което за съжаление у нас е почти непознато. В България най-много се е изпълнявало неговото Дивертименто-концертанте за контрабас и оркестър. Триото е от 1973 г. и е изградено в традиционните три – бърза, бавна, бърза – части. То припомня в някакв степен образността на филмовия Рота със своеобразното темпово галопиране в ансамблово остинато, пронизано от контрастна широко интервалова тематика последователно в кларинет и виолончело, която внася разнообразие в моториката и в същото време поддържа интензивността на движението. Във втората част кларинетът и виолончелото влизат “изпявайки” бавна кантиленна тема в нисък регистър с баладичен характер, а пианото просто уплътнява хармонично техния диалог, който във финала на частта завършва някак недоизказан. Финалното алегрето продължава характера на първата част с тема, която минава през всеки инструмент от триото в постоянно скоростно темпо и e съвсем в киностилистиката на композитора. Прочитът на триото затвърди у мен впечатлението, че музикантите от “Видас” изповядват праволинейния подход към текста, без да го “натоварват” допълнително с идеи, които може да разширят в по-голяма степен основните параметри на фактурата. И да добавят смисъл. В това отношение най-интересен за мен бе подходът към Триптиха на Пламен Джуров, който предлага на изпълнителя осезаеми възможности за звуковото въображение в тембрирането, в характерния щрих, в специфичната ритмична лексика. Част от този Триптих (Импресия и скерцо) прозвуча преди три години в изпълнение на Данчо Радевски, Огнян Константинов и Стефан Врачев. Сега композиторът прибавя и съвсем новото “Надиграване”, което открива и допълва цикъла. И още нещо – по-ниският звук на виолончелото, което замества виолата в ансамбъла, в случая разгръща композицията регистрово и темброво, разширява обертоново и същевременно уплътнява теситурата на кларинета и увеличава пространствено акустичните възможности на клавира. Музиката на Пламен Джуров никога не е лесна в разчитането на нейния смисъл, на същността на характера й. Смисловият код към нея изисква проницателност. На пръв поглед тя няма изключителни претенции към изпълнителя, фактурата е ясна, не много усложнена, семпла сякаш. Но това първо впечатление може да подведе сериозно и да насочи подхода на изпълнителите в не съвсем правилна посока, към еднозначност. Защото писмото на Джуров от една страна предлага на музиканта сериозни, макар и по-скоро латентно изглеждащи възможности за разгръщане на регистрово-тембровото инструментално въображение. От друга – той работи сериозно с едно по-неусетно, сякаш незабележимо проявление на контраста – и в процеса на музикалното движение, и в специфичната ансамбловост – по-често всеки от инструментите или допълва, или се противопоставя на останалите, много рядко се прибягва до ансамбловия “сговор”. Всеки тембър не само допълва специфичната звучност на състава, но е и с индивидуална роля сам за себе си, с която движи драматургията на композицията. Великолепна е и комплицираната игра с ритъма (сложна, накъсана, пречупваща времето, пронизваща неумолимо, дори агресивно пространството), още по-интересни са възможностите, които се очертават в регистровата трактовка, също и във всеки един миг от тембровото смесване – и в остър задъхан сблъсък, и в деликатно приближение. Това е специфична реторика, която предлага значения, сгъстява смисъла и изисква простор на въображението в нюансираното представяне на характера на Триптиха, в който надделява усещането за тревожност в очакване на приближаваща колизия. В разговора по повод прозвучаването на Импресия и Скерцо преди години Пламен Джуров сподели: ” Да, тревожна е пиесата. Тревожи ме, че еволюционното ни развитие, цивилизацията, плодовете на цивилизацията, ценностните критерии, които уж притежаваме – всъщност няма нищо ново под тях. В сегашното време живеем със страхотна техника около себе си, всичко е направено животът да ни е удобен, а същевременно си оставаме с манталитет на средновековни жители, по същия начин ни тормозят политици, войни… Това, което става, показва свят, който реално не е в развитие. Развитието е привидно, а всъщност няма развитие.” Струва ми се, че този Триптих действително предлага още много възможности за още по-нюансирано (динамически, темброво и по ной-вече по отношение на агогиката) изпълнение. В композиции като тази, мисля, е същностен и подходът към спецификата на музикалното време. Именно в тази посока, струва ми се, е най-енигматична и същевременно най-интересна музикалната мисъл на композитора – всяко нейно движение никога не е еднозначно, бяга от ясната праволинейност и чака, предизвиква музикантите, да я разтворят пълноценно и в дълбочина. Да респондират адекватно на сложните мисловни колебания, кодирани в нотния текст, да обхванат по-цялостно метежните пластове на авторовата мисъл и така да разкрият същността и обема на прозренията й.