За пореден път започва фестивалът “Зимни музикални вечери “Проф. Иван Спасов” в Пазарджик. Тази година той се провежда от 1 до 4 февруари. В програмата, публикувана много късно впрочем, е отбелязано, че тази година фестивалът чества 90-годишнината на проф. Иван Спасов – композитора, който го създаде и благодарение на когото фестивалът имаше своите славни страници в миналото – и в репертоарно, и в артистично отношение. Освен композитор с произведения, които чакат като спящата красавица да дойде принцът, за да разбуди застиналото около тях пространство и да ги съживи, така да се каже, Иван беше много мощен в талантите и културата си човек, отправил мисълта си не само към личния си интерес, но и към перспективите на българското модерно звукотворчество. По негово време на този фестивал съм слушала много премиери и съм присъствала на великолепни изпълнения на музика от композитори, чиито имена днес се произнасят много, много рядко – като Константин Илиев, Георги Тутев, Симеон Пиронков, Димитър Тъпков, Васил Казанджиев, Георги Минчев, Лазар Николов (Лазар има шанса, наречен Драгомир Йосифов, който се бори самоотвержено музиката му да се чува понякога), като способни композитори от поколението след тях. Музиката им е почти в същата ситуация като музиката на Иван Спасов. Единствено Васил Казанджиев, понеже е жив и продължава да пише (да е жив и здрав!) има един кръг от изпълнители, които припомнят името му и музиката му с всяка световна премиера. Поне веднъж годишно! От години вече много, много рядко някой диригент решава да поеме риска и да влезе в ролята на принца от прочутата приказка, за да изпълнява техни творби. “Софийските солисти” с Пламен Джуров правеха изключение, също ансамбълът “Музика нова” с ръководител Драгомир Йосифов на спорадичните си концерти, понякога филхармонията. Сега радиооркестърът през своя нов диригент заявява родолюбива позиция, което предстои да видим…в какво точно ще се изрази. Този сезон започнаха с автори от т. нар. второ поколение.
Но сега говорим за Иван Спасов и за фестивала, който носи неговото име. И който отбелязва юбилейната годишнина на своя патрон с… Адажието за оркестър, написано през 1989 г.. От 300-та композиции на Спасов, как я е избрал, чудя се, сегашният началник на фестивала Григор Паликаров – по каква причина, на какъв принцип. Допускам само – кратка, по-лесна, отнемаща по-малко време за работа. Впрочем Паликаров ръководи фестивала и го програмира близо две десетилетия. И това, с което наистина ще го запомня е постоянството, с което неглижира делото на Иван Спасов. Била съм на този фестивал, други гласове са се чували също, макар и не много (Наталия Илиева доста отдавна писа – във вестник Култура, бр. 8/2008 и заглавието на текста й е абсолютно красноречиво “Празник ли?”). Нямаше никакъв резултат по отношение на репертоарните щения на Паликаров, по отношение на музиката на Иван Спасов и на други български композитори. А самият Паликаров е завършил композиция при проф. Димитър Тъпков. Значи все пак се е докоснал и до други партитури освен класическите. Знам Тъпков как обучаваше своите студенти.
Преглеждам програмата на откриването на фестивала: освен традиционната Владигерова рапсодия “Вардар” и Адажието-то на Спасов в нея са подредени Бурлеска на Рихард Щраус, “Вълтава” на Сметана, че и Карл Райнеке. Преглеждам и другите дати и откривам още музика от Сметана и Рихард Щраус и се досещам, че и тези композитори имат годишнини. Но за разлика от българина са уважени по-сериозно.
Тази история наистина продължава с години и очевидно освен на един кръг музиканти, които са предимно в Пловдив и в София, на нито една фигура от общината в Пазарджик не й прави впечатление. Защото не влизат в подробности. А и сигурно нямат “експертиза”. Вдовицата на Иван Спасов, хоровият диригент проф. Василка Спасова за годините откакто Иван си отиде, от 1996 г. извърши колосална работа по отношение на наследството му. Тя винаги би сътрудничила, ако Паликаров има проблеми с нотен материал или с избор на произведение. Но очевидно такива проблеми Паликаров няма. И не иска да има. А в България има все още много добри музиканти, които веднага биха откликнали на покана от Паликаров да изнесат авторска вечер на Спасов, да се заемат с някоя от по-крупните му творби, да дадат възможността на хората да почувстват невероятния свят, който разкрива музиката му, да се облагородят и не на последно място да добавят още съдържание и смисъл към своята култура.
В моите кратки размисли накрая стигам до някаква конструкция, дали няма някаква лична причина музиката на Иван Спасов да е така неглижирана на фестивала, който носи неговото име от дългогодишния му шеф. Паликаров е от Пловдив, където Спасов живееше и бе ректор на музикалния институт. През 1996 година, когато Спасов напуска този свят, Паликаров е 25-годишен. Може нещо да е бил обиден. Не знам. Но в случая нещата стоят много над личните отношения. Тук става дума за културна политика, за най-елементарния дълг на всяка обществена фигура, каквато професор доктор Григор Паликаров е. По собствено желание и стремеж. И като такава, освен права и привилегии има и задължения. Сериозни задължения! Лошото е, че вместо всяка година да бием тревога по въпроса ние просто се отказахме да ходим в Пазарджик на фестивал, в чиято програма липсва какъвто и да е принцип, каквато и да е концепция – просто няколко концерта подредени в четири последователни дни. Още през 2007 година съм посветила време и текст на това явление със заглавие “Няколко концерта не правят фестивал” (Култура, 2007/6 бр.). Липсва и музиката на Иван Спасов. И никой, и нищо изглежда не е в състояние да застави Паликаров да промени своята философия за фестивала. Ако може. А ако не може, просто да го предаде в по-добронамерени ръце. Подобен жест подхожда повече на човек, който се нарича музикант.