Радиооркестърът излъчи почти авторски концерт (17.11) на извънредния в изявите си български композитор Стефан Драгостинов. Тази година той навърши 75 и концертните събития по случая продължават – във всички жанрови полета, в които любопитството му го е отвело. Напълно логично Симеон Пиронков дирижира прецизираната и сложна програма, в която бе включил две противоположни по стил на изказа творби на композитора – Концерта за тромбон и оркестър (солист Атанас Карафезлиев) и “Плачът на Иисус” за струнни и клавесин (с участието на Милена Моллова). Рамкира ги с неизпълняваната в България Симфония № 91 от Хайдн и Симфониите за духови на Стравински. По този начин творбите на Драгостинов се озоваха в естествен, подходящ контекст – жанров и тембров. За мен това е най-добрият начин да се свири музика от български композитор – в нормална творческа среда, създадена от негови колеги от различни сементи на времето извън България. А Симеон Пиронков отдавна се е наложил като всеобхватен музикант, за когото съвременните партитури са интерес и провокация, но също така не пропуска да се вгледа в класическото наследство, особено в творби, които в България по различни причини или не са свирени, или много рядко са изпълнявани. В симфонията на Хайдн той отново доказа способностите си да гради форма, да култивира звук, да изтръгва от оркестъра всеки възможен детайл, с който стилът Хайдн се произнася категорично. В рамките на възможното, разбира се. Защото не е възможно за няколко репетиции да се променят изконни навици на един симфоничен състав, особено по отношение на елементите на фразата, на интензивността на звука, на качеството и съвместността в изпълнението на щрихите. Но във всеки случай прочитът на Пиронков успя да пресъздаде виталния характер на тази прекрасна творба, в която бих откроила подчертаването на тоналната игра в първата част, вариационното Анданте с финото наблягане в контраста мажор-минор във вариациите, наситената с образност артикулация на основната тема на менуета, с елегантното трио в съвместната изява на соло фагот и струнни, по-късно с допълнително тембриране от флейтата и сдържания по отношение на скоростта финал.
Последваха двете творби на Стефан Драгостинов. Концертът за тромбон е датиран от тази година, но в него е вградена двучастната ансамблова пиеса “Макам и Юруш”, допълнена с трета част с още едно типично Драгостиново заглавие – Космически маратон. Много отдавна композиторът е показвал своето плодотворно любопитство към различни жанрови и интонационни сфери. Работил е с всички авангардни техники, експериментира в политемпията, в младостта си се се беше заиграл с ангажираната или политическа песен. написа страхотни песни за камерен хор – в последните години и за основания от него вокален състав “Драгостинфолк”. Фолклорната страст на Драгостинов е огромна тема също. Като се замисли човек той само опера не е написал досега. Но нищо не се знае.
Връщам се към концерта за тромбон – една по-рядка композиция, доколкото тромбонът не е най-привлекателният солов инструмент за българските композитори. За ралика от многото известни и добри композитори на ХХ век. Но Драгостинов винаги е бил особен случай в търсенията си. Преди 40 години написа концерта си за баскларинет и оркестър. Бе посветен на Хари Спарнай, който го изсвири страхотно в София – два пъти в различни периоди. Очевидно ниският, набеден за не особено интересен и подвижен, инструмент предизвиква Драгостинов, да предизвика инструмента да функционира по-интензивно. И по-гъвкаво. А и ниската звучност отваря различни, специфични възможности за тембриране, за регистрова игра, за контрастно съпоставяне с инструменти от оркестъра – все похвати, които Драгостинов владее виртуозно. Партитурата може да се сравни с бродерия, в която всеки детайл, всеки тембър създават впечатляващи цветови нюанси. Изключително деликатна звукова тъкан, която се “вие” около соловия инструмент и очаква от солиста също по-гъвкава реакция, повече тоново въображение от само плътния и силен звук. А и темповото указание на композитора е Poco allegretto. Quasi Donau Folk Music, с което той указва и характера на пиесата. Във втората част “Юруш” тромбонът започва сам една квази-фолклорна тема – авторът му е предписал следната динамика – от пианисимо, леко крешендо до пиано и след това декрешендо до пианисисимо (три пъти пиано). Нищо такова не се чу от встъплението на Карафезлиев. И не само в началото. Разбира се много е похвално, че той продължава да се включва в премиери на български автори, но има български композитори, сред които е и Стефан, в чиито творби всеки знак във фактурата е съществен в изграждането на драматургията на творбата, в звуковото овеществяване на контраста, в характера и идеите в тембровото открояване (не само силно и ниско). Когато ти се предлага оркестър, създаден с такова въображение и детайлна находчивост, с толкова ефектно комбинирани похвати, би трябвало да реагираш с по-осезаема чувствителност, по-въздействащ рефлекс. Там, където функцията на тромбона се добавяше като само тембър в оркестъра картината се балансираше. И в рамкиращия втората част неин финал – отново думата бе дадена самостоятелно на тромбона, който трябва да е много тих, но не беше и на цигулки във висок регистър, които потъват в тишината. Много впечатляващ е оркестърът, създаден от Драгостинов – с толкова тънък слух, фантазия и кратки вътрешни, движещи импулси в ансамбловия строеж. Може би най-диалогичен бе солистът в третата част, в която и самата фактура му налага диалога и предизвиква адекватната му реакция. А и самото впечатление за импровизационност в разширяването и свиването на звука, в пространственото му разположение добавят още енергийни полета в развитието на частта. Оркестърът свисти, шепти, пронизва, откроява тембри, глисандира – всичко кипи и се движи силно интензивно. И изведнъж малкото барабнче в маршов ритъм, заедно с вибрафон и челеста прекъсва движението – сякаш иска да подреди картината. За малко. След това музиката продължава и завършва в същото бясно движение, в което тромбонът след един кратък монолог, някак се загубва, инструментите като че ли го поглъщат, помитат. Чуват се само отделни звуци, кратки, призивни глисанди – до края на концерта слушаш зашеметен щедро звучащия оркестър – интензивен, с ефектна катастрофичност. Някак не можах да припозная доминиращия оптимизъм, за който пише авторът в програмата за концерта. Но това няма никакво значение, значение има че Драгостинов продължава да пише и че го изпълняват и, сигурна съм, ще продължават да го изпълняват, ако в бъдеще се намери отново диригент с капацитета на Симеон Пиронков. Контрастна пиеса е “Плачът на Иисус” (2019) и показва за сетен път многоликия композитор. Пиесата е за струнни и клавесин и самият Драгостинов назовава поляка Гурецки като личен свой пример от десетилетия в създаване на тонална фактура, изчистена от примеси – чиста, ясна – като сълза наистина. Мисля, че Гурецки привлече особено вниманието му през 1976 г. когато създаде своята Трета симфония, станала безпрецедентен комерсиален хит в цял свят. “Плачът…” е писана за Пасхалния фестивал на Валери Гергиев, с когото Драгостинов е учил в студентските си години. Това е бавна, ламентозна, ясна музика, посветена на мъченичеството на Спасителя – звучи отдадено и някак фатумно като кратък, концентриран в израза си, сгъстен инструментален реквием. Остава само да добавя, че и двете творби на Драгостинов бяха посрещнати от публиката с възторг.
Въпреки лаконичния си характер и краткостта си съвършената в ритуалното си поведение творба – Симфонии за духови инструменти (а не Симфония, както бе обявено и на афиша, и потвърдено в програмния текст за концерта) на Стравински звучи като завършена церемония – “строга церемония, развиваща се в кратки литании”, както пише авторът. Строгостта обаче не изключва иновациите във формата, а музикалното движение проблематизира взаимоотношенията между ансамбловия синхрон (тук названието Симфонии се отнася по-скоро до оригиналното си значение – “едновременно звучене”) и скоростта (в деветте минути се преминава неколкократно през три вида темпа). Това е сложна, мигновена “игра на догонващи се “преди”, “след” и “по време”, според автора на една от най-добрите книги за Стравински, френския композитор от български произход, Андре Букурещлиев (издадена на български език от Orange Factory през 2014 г. ). Нещо повече, Букурещлиев допълва, че еквивалент на тази игра в модерната музика може да се срещне само в Чукът без господар на Пиер Булез. Трите основни метрономни темпа наистина са ориентири във формата, но също така и проблем, когато се работят от състави с по-малък опит в тази насока. Но изборът на Пиронков бе много сполучлив – най-напред кореспондирайки със соловиа тромбон на Драгостинов и с различния тип емоционалност в излятата сакралност на “Плачът на Иисус”. И въпреки усещането, че произведението не е станало свое, лично, на оркестъра, самият факт на неговото прозвучаване е изключително важен. И си заслужава усилията, положени от диригента да внедри и в музикантите, и в публиката специфични усет и чувствителност към тембровата твърдост и ритуалната строгост на композицията. В тази негова позиция отдавна виждам съзнание за мисия, която следва неотклонно.