Австрийският диригент Саша Гьотцел продължава да е главен гост-диригент на Софийската филхармония. В първия си, за сезона, концерт (2.11.) с Националния оркестър той подреди програма от класически стандарти с интересни задачи за оркестъра. Като изключим цигулковия концерт от Бетовен, останалите пиеси – Трагична увертюра от Брамс, Blumine от Малер и Валсът на Равел – не са, така да се каже, в първата репертоарна гарнитура на съвременните диригенти. Това е само един момент от подхода на Гьотцел към конструирането на концертна програма. Подход, който се съчетава естествено с отговорността за качествената подготовка на избраните творби. В началото на сезона бе обявено, че Гьотцел ще дирижира Осмата симфония на Брукнер. И, откровено казано, малко се учудих, защото този opus magnum не е от творбите, които могат да се подготвят и осмислят от оркестъра за една репетиционна седмица, т.е. за 3-4 дни. Не знам дали това съображение е наложило смяната на програмата. Но тя даде възможност на публиката да се запознае с нов, съвсем млад солист, който очевидно набира скорост в кариерното си развитие. Елиас Давид Монкадо, 22-годишен, в момента е стипендиант на фондацията Ане-Софи Мутер. Вече е спечелил няколко конкурса, тази година е имал турне с Мутер. Към него интересът расте; вече е свирил с големи диригенти и оркестри, а миналата година Avi-Music издава дебютния му албум със сонати на Хиндемит, Пуленк и Барток. Репертоарът е внушителен, толкова респектиращ, че не можеш да не си помислиш, че някои цигулари не преминават подобен масив от музика за десетилетна кариера.
От 25-те концерта за цигулка в този впечатляващ за 22-годишен цигулар репертоар Монкадо бе избрал Бетовеновия. С него започна концерта на филхармониците и преди да встъпи Монкадо още веднъж констатирах много коректното и в същото време увличащо встъпване в стила, което винаги постига Гьотцел. Заредена с интензивност музикална емисия, която категорично полага основите на развитието и осъществява стилна покана към влизането на солиста, на което Монкадо отговори със съвършено легато-ввстъпление, белязано от леки акценти в отделните групи. Монкадо свири с лекота, но не лековато и съвсем непосредствено влезе в диалог с диригента и оркестъра. С изрядна интонация и активни импулси в произнасянето на всяко музикално изречение. Непогрешим технически апарат, от който Монкадо извлича каквото поиска за Бетовеновата творба. А той иска много – и изваяни легати, и аргументирани отговори на поканите от оркестъра, и целенасоченост във фразирането и многостепенна динамична скала и гъвкавост в подчертаването на важни, според него, драматургични пунктове. Тук Гьотцел бе партньорът, който заедно с оркестъра артикулирано, но не грубо, интензивно, но не с излишни акценти следеше великолепно своя солист, подкрепяше идеите му като прояви особена гъвкавост при реагирането на изненадващите на места ритерданди в изпълнението му. Защото, както подчертах, Монкадо е възприел маниера да набляга на важните, според него, поанти в музикалното развитие – прави го с много вкус, не разтяга, не желае да бави темпото, просто сякаш удължава самия такт за да покаже, че точно този момент е съществен в изречението. Прави го и с много хубав звук – концентриран, насочен, обемен, забележително метафоричен в репетативните моменти. Бе изобретателен в каденците и в първа, и в трета част на концерта, най-вече по отношение на възможностите си да метаморфозира звука, да наслагва състояния в него, които се открояваха веднага, защото той ги очертаваше в контекста на много гъвкавото третиране на агогиката. Допадна ми емоционалната напрегнатост във втората част, която провокира въображението да открива латентни пластове в произнесените звуци и от страна на оркестъра. Особена чувствителност предложи диалогът между оркестъра и солиста, за да стигне до обобщението в центъра и да продължи с репликите на солиста, в които Монкадо не се побоя да потърси повече експресия в тоноизвличането си. Което добави и красота в бавното, елегично слово на цигуларя, придружено от строгите, дисциплинирани пицикати на състава. Във втората част Гьотцел подчини оркестъра изцяло на звуковото внушение на солиста, даде му възможност да покаже богатството на монолога си, като само го оцветяваше с предписаните тембри. Контрастът дойде светкавично с прехода и началото на третата част, която премина с балансирана енергия и стилова съгласуваност. В Ларго-то от третата солова соната на Бах, което изпълни на бис, Монкадо заяви все пак младостта си с прилежното спазване на основни постулати в свиренето на Бах – плътност, обем, нон легато третиране на фактурата, внимание в динамичната трактовка, без излишества в звуковото тембриране. Смелостта на фантазията му там засега е притихнала. Но Монкадо се очертава като една от интересните и централни фигури в своето поколение цигулари.
Във втората част на концерта Саша Гьотцел демонстрира своята стилова естетика в три не само различни по стил, но и разножанрови композиции. Изгради стабилна, масивна звукова маса от фактурата на Трагичната увертюра като насочи своя прочит към защитата на заглавието на композицията. След толкова концерти на Гьотцел, които съм посетила, съм констатирала умението му да влияе върху маниера на звукоизвличане на оркестъра пред него, да покаже своя издържан вкус по отношение на стил, форма и звук (дори и на концертите, в които се изявява като шоумен) и да влияе на публиката със своята пословична харизма. Монолитното стилно изпълнение на увертюрата бе последвано от контрастното по характер Blumine на Малер, променило и звука на оркестъра, и степента на чувственост, наложена от диригента – съзерцателна красота и чистота в артикулацията на фактурата.
И накрая – многоликият “Валс” на Равел. Който всъщност завърши виенската програма на Гьотцел – защото пиесата е виенски проект на Равел, той я описва в свое писмо още през 1906 г. и я назовава “симфонична поема”. Една пиеса, която превръща салонната и в известна степен банална красота на танца във вихрен кошмар, в който оркестъра вие, стене, скърца – все през гениалната музика и оркестрация на композитора. Тук отново ме покори чувството за мярка на диригента. Пиесата дава възможност на страстите да се оголят “ефектно” и да разрушат формата и тембровата й специфика. Не при диригент като Гьотцел, който бе много логичен в предаването на трансформацията от радостното, дори лекомислено настроение към апокалиптичен танц на смъртта. Припомням, че “Валсът” е пиеса, завършена след Първата световна война и независимо, че композиторът е отричал неговата вече “хореграфска поема” да има нещо общо с войната и последиците от нея, музиката води до този тип асоциативност. Бе изградена великолепно, с темперамента, характерен за диригента, с постоянно поддържана експресия и овладян в звука си оркестър. Гьотцел и оркестърът постигнаха необходимото образно развитие на творбата.