Доста неочаквани промени се случват в предварително обявения сезон на Софийската филхармония. Разбирам, че са наложени и заради турнетата на оркестъра. Разбирам също, че периодите на турнетатата са фиксирани след анонсирането на сезона. И че в нашия свят, който някои за по-удобно и по-прилично наричат динамичен има рискове в ранното планиране и обявяване. Но турнета също не се планират от днес за утре. А може би вече практиката се е сменила – както много други практики в културата и в музиката по света. Все пак би могло на различните оферти да се отговаря по различен начин, не непременно с радостно съгласие, че на оркестъра са предложени концерти извън страната. Българският слушател също е важна страна от концертната практика и би трябвало да му се спестяват разочарованията от неочакваните и понякога не съвсем равностойни промени. С една дума – триумфалните турнета на оркестъра няма как да компенсират неприятната за мен изненада от резултата в програмните смени. Особено в програмата от 9 ноември, когато в зала “България” свири Вадим Репин, един цигулар, който винаги ще е притегателна сила за класическия меломан. И когото меломанът очакваше с Първия концерт на Прокофиев, с диригент Найден Тодоров. Програмата се е сменила. Друг е въпросът, че не бях погледнала в сайта на филхармонията и в залата разбрах, че Репин ще свири с част от струнните инструменти на Филхармонията (по-точно 28 струнни и пиано) и че ще го дирижира италианецът Карло Тенан.
Програмата, да, програмата! Три кратки аранжимента за цигулка и струнни на две много популярни пиеси (“Размишление” от Чайковски и Интродукция и Рондо капричиозо от Сен-Санс) и една много популярна ария (Ленски от “Евгений Онегин” на Чайковски). За мен наистина беше разочароващо, защото се бях подготвила за друго. Независимо от великолепния инструментален и емоционален подход на Репин към тези шлагерни текстове, това не ми бе достатъчно. Защото очаквах да се срещна с познатата ми негова способност да гради драматургия, форма, да играе със звука си, с прословутото си тоноизвличане, да предлага личните си прозрения за един сериозен, проблематичен концерт. Предложи ги и тук, разбира се, но за кратко, в един отрязък от време, който не ми даде възможност да срещна стопроцентовия мащаб на Репин. А и диригентът Карло Тенан бе избрал твърде подчинена роля – и по отношение на солиста, и по отношение на музикантите срещу него. Не се еманципира и във втората част на концерта, в която бяха изсвирени Серенадата за струнен оркестър на Елгар и забележителният Малеров аранжимент за струнен на Единайсетия квартет на Бетовен – доста бледичко, лишено от енергия, от необходимите импулси и в някаква степен предизвикващо безразличие, за съжаление.
Някалка дни по-късно, на 15 ноември и в концерта на Националния филхармоничен хор бяха настъпили доста промени в сравнение с предварително отпечатаната в чудесния иначе каталог на филхармонията за първия й полусезон. В нея липсваше име на диригент и бе много приятно да узная, че за концерта е поканен Георги Еленков – един качествен музикант – диригент, певец и продуцент. Разбира се, програмата бе сменена, но този път смяната бе дълбоко премислена и обоснована. Еленков бе назовал програмата си Ave dulcissima, предопределена да възпее образа на Богородица. Пъстрота и стил – така бих могла да определя репертоара на концерта, в който диригентът бе съвместил с много вкус творби от деветнайсети и двайсети век – от Сен-Санс, Дворжак, Елгар, Брамс, Григ, Брукнер, Рахманинов, Пуленк, Стравински, Петър Динев, отец Кирил Попов, Георги Стрезов, Шнитке.
Георги Еленков рядко се появява на сцената в зала “България”, въпреки че активно и сериозно изповядва своето диригентско верую на почтен служител на музикалното изкуство. И да моделира една жанрова сфера, която има традиции у нас, но повече в църковни пространства. Работи с хора при катедралния храм “Александър Невски” от 10 години – и тази година заедно с хора, пак в зала “България” е отбелязал десетгодишнината от интронизацията на българския патриарх Неофит. Интересите му обхващат и други вокални жанрове на музикалното изкуство като оратория и опера. Самият той е отличен ансамблов певец, което му дава възможност да се включва в различни камерни вокални състави. Тази негова култура в областта на църковната музика се наложи безпрекословно и в концерта му с филхармоничния хор. Вниманието му към моделирането на звука, към ансамбловата специфика, необходима за тази сфера на вокалното изкуство и проникновената глъбинност в нюансирането на тоноизвличането бе определящо за представянето на хора. Постигна в повечето творби великолепна спятост, интонационна прецизност и обагрено многогласие. Особено впечатляващи бяха финалните динамични проекции в прочита му, които бяха решени с внушаващо смиреност притихване до сливане с тишината, обгърнала молитвената изповедност. Тази естетическа завършеност бе постигната в повечето композиции от Лист, Елгар, Рахманинов, Динев и Стрезов, Стравински, както и в биса им от Арво Пярт – “Богородице, дево радуйся”, който увенча духовната същност на вечерта.