Всяка нация има музиканти, които я означават с талант, кариера, култура, обществена значимост. Те са и необходим пример, и коректив в съзнанието на мнозина, които дори не го съзнават. Днес един такъв Музикант, цигуларят Минчо Минчев закръгля своите 7 десетилетия. Честит рожден ден, майсторе!
Не знам, доколко Минчев е склонен да прави равносметки за изминалите години. Не знам дали все още има време за това. Но съм уверена, че той е един от малкото щастливци, които могат спокойно да си кажат: “Не съм си губил времето. Не съм ги живял тези 70 години напразно.” И след това да се върне към изпълненото със свирене, преподаване, организация на фестивали и конкурси с щедри благотворителни жестове, уникално свое всекидневие. При това, за него 2020 година маркира и 60 години от първия му солов концерт, и 30 години от неговата невероятно успешна педагогическа дейност като професор в Университета по изкуства “Фолкванг” в Есен – Германия.
Имала съм честта многократно да пиша за неговите концерти – благотворна възможност да се рефлектира върху изкуство, което всеки път, дори и в концертите, от които той не е бивал най-доволен от себе си, те води към лабиринтите на устременото развитие, заредено с емоционалната и интелектуална мощ на един, силно впечатляващ, музикален феномен. Естествено за Минчо Минчев нито една рефлексия не може да е изчерпателна, нито един опит за портрет не ни показва пълноценно, до изчерпване, неговата комплексна природа. Той винаги те изпреварва с поредната изненада, винаги те дарява с неочакваното в прочита си, с красота, която още не си преживял, колкото и да си го слушал.
Затова днес, когато честваме рождения му ден на прекрасния християнски празник “Вяра, Надежда и Любов” – и съвпадението на тези два празника никак не е случайно – мога само да изразя благодарност към съдбата, че имам късмета да познавам този изумително щедър талант, професионалист и човек. Мисля, че и всички българи трябва да са благодарни, че са съвременници на Минчо Минчев и че могат, когато искат, да прекарат известно време с музиката, която той им дава.
Публикувам в блога, в две отделни страници два разговора с големия артист, отпечатани през годините във вестник “Култура”. В тях той разкрива много от своята музикантска и човешка същност. Разговорите са от 2012 и 1993 година. Времето е отминало, но когато човек е последователно честен и искрен, когато не позира пред микрофона, а разказва темпераментно и спонтанно – тогава всичко, казано преди години е валидно до днес. Не съм редактирала нищо, защото когато ги препрочитах си припомних важни неща – толкова, че имах усещането, че не съм аз човекът, който е провел тези разговори. Според мен това се дължи на мисловната и словесна енергия на Минчев, както и на бързината на ума му – сътворили изречения, които днес отново изненадват и предизвикват удивление.
21 септември 2012
Добрият концерт е дрогата в моя живот
Културният елит на всяка нация, със своята интелектуална и артистична мощ, е нейната стабилна основа. Докато личностите, които го съставляват, са сред нас, приемаме присъствието им най-естествено, без да се замисляме какво би било, ако сме лишени от силата им. Консумираме тяхното изкуство, философия, наука, мъдрост, опит и не се замисляме колко сме привилегировани от факта, че сме заедно с тях в едно времепространство…
Цигуларят Минчо Минчев е такава личност. С годините изкуството му става по-изненадващо, метаморфозира в особено, специфично качество. Слухът му изисква и постига все повече от звука в реален синхрон с личните параметри на стиловата култура, чиито обеми сякаш придобиват видимост. Зрелостта и опитът, музикантската мъдрост взаимодействат по уникален начин с онези неповторими качества, с които е одарен. Предложих му този разговор след изпълнението му на Концерта за цигулка от Бенджамин Бритън със Симфоничния оркестър на радиото под диригентството на Георги Димитров, първо за Минчев изпълнение, с изключителна лична оригиналност, с една визия за творбата, в която тя се открои бляскаво – с лириката, с изумителната емоционалност, с интензивното протичане на музикалното движение, с благородството и дълбочината на преживяването.
Непосредствено преди да обработя този разговор за печат, чух монтирания запис на Бритън-концерт. Колосално изпълнение, което рядко може да се чуе и от „топ-имена”. Всяка реплика, всяка фаза на творбата, всеки звук, фраза от звуци е изстрадана, белязана с многозначност, с рядка трансцеденталност… Рядко може да се чуе студиен запис, в който нещата да са точно толкова казани, колкото и недоизказани…Толкова емоционално заредени.
– Откакто са ви подарили първата цигулка, когато сте били двегодишен, са изтекли шест десетилетия. Как един музикант с такъв невероятен път, дълъг, богат, натоварен, интензивен, разбира се, успешен, поддържа любопитството в себе си, за да учи нови неща? Говоря за Бритъновия концерт, който скоро изсвирихте и записахте. Как преценявате днешния си разговор с Бритън?
– Бях 20-21 годишен, когато можех да го изсвиря, но различни обстоятелства го отлагаха, а и аз го забравях. Но в един момент се върнах към него… Това е концерт, който учудващо малко се свири. Може би защото е безумно труден. Технически е труден, защото Бритън не е бил цигулар. Когато един композитор пише за инструмент, който не познава достатъчно добре, това си личи. Изведнъж влизаш в един водовъртеж, който може да те разбие в някаква скала, да те дръпне надолу… Това е от техническа гледна точка. Но концертът изисква и едно желязно емоционално присъствие, за да минеш опасните зони и да останеш жив. И не само жив, но и сух. Има едни особени трескави състояния вътре, картината се сменя бързо, хваща те и те води някъде и изведнъж те хвърля в друга посока. Много е картинно, може би театрално на моменти… и свършва с молитва, която е разтърсваща.
Вложих огромен труд, казвам си го съвсем откровено. Не става лесно. Вече изискванията към това, което искам да извадя от един текст, са много по-високи, надявам се – и по-верни. И прочитът да е такъв, че самото озвучаване на текста целенасочено да стигне до слушателя… и той да престане да диша. След концерта, по време на записа, видях хора от оркестъра, които бяха доволни и щастливи от професията си. Това не може да не ме радва и им благодаря… Благодаря и на Георги Димитров, диригента, който с цялата си зрялост, с мъдростта си осъществи тези музикални намерения. Многократно съм казвал и отново ще повторя, че всъщност има двама диригенти в България, които съживяват мъртви материи. Единият се казва Емил Табаков, а другият – Георги Димитров. И съм безкрайно щастлив, че мога да работя с тях. Друга тема е какво е диригентът, как това е професия, която не е позволена на всеки… Но за това – друг път.
– След този ваш пореден дебют в творба ми се иска да вкараме читателя малко във вашето инструментално всекидневие. Когато учите нова пиеса, търсите ли запис на изпълнение от някой „ваш” авторитет?
– Когато има човек възможност да го направи, е само от полза. Но! Както казвам и на моите студенти, аз си позволявам да чуя веднъж общото звучене на творбата, за да съм наясно с фактурата й. Мен не ме интересува как цигуларят го изпълнява, защото нито ще му подражавам, нито ще искам да съм близко до неговия прочит – няма как да стане тая работа. Обаче, ако произведението е ново, от кого да го чуеш? Ти си първият изпълнител. Значи, трябва да имаш и опитът, за да извлечеш оптималното от един текст, от онова, което самият композитор иска да ти каже. Ти само от едно произведение няма да можеш да научиш много. Ако му познаваш, обаче, творчеството или част от него, тогава вече можеш да влезеш в композиционния му език, в естетиката и т.н. И тогава ще се чувстваш по-удобно, ще знаеш какво правиш – ще легне върху твоето познание, опит…
– Какво изтече през тези години?
– Много ми е трудно да кажа. Имало е моменти, в които съм си пилял времето, имало е моменти, в които съм свирил в свободно купе във влак, имало е моменти, в които съм свирил с овързана цялата цигулка със сурдини и с кърпи около ефовете в хотелската стая, за да мога да дооправя нещата за следващия концерт – посред нощ. Всичко е било, абсолютно всичко! Спомням си, трябваше да отида на един конкурс и ми се загуби куфарът с нотите, а там беше новото задължително конкурсно произведение. Куфарът пристигна някъде след 13 дни. След като го ритнах, този куфар, си извадих нотите и започнах… за една седмица трябваше да науча това съвършено ново произведение. И така – една седмица свирене между 14 и 18 часа на ден. Както и да е! Но си мисля през какво човек минава, за да каже: ”Повече не бих могъл!”. Значи, това е оптималното. Първия път, когато се явих на конкурса „Карл Флеш” (1972 година), не получих първа награда, получих я втория път. Но тогава си казах:”Аз повече не можех.” Знаех, че съм направил всичко, което е било по силите ми. Това е! Човек не може да побеждава навсякъде, не може да свири гениално на всеки един концерт, нали! Но се стреми да бъде оптимално. Разбира се, с годините не ставаш физически по-мощен. И не става по-лесно. Менухин, в разговор преди години, ми каза: „С годините човек адаптира техниката към възрастта си.” Аз вече не карам кола с 200 километра в час. Не че не мога, но нямам вътрешна потребност. Това със свиренето е до голяма степен същото. Можеш да профучиш през концерта – ако това целта, ОК! Но ако е малко по-бавно, тогава можеш да обхванеш материала и да стигнеш до нещо, което е страшно красиво, а ти не си го забелязвал.
– Това е хубавото на възрастта, човек става по-мъдър, главата му работи по един, може би, по-добър начин. Това е опит!
– Слава Богу! Имало е много предизвикателства, много неща, които са ми били любопитни. Не знам защо, след Бритън, на следващия ден извадих един лист и си написах какво съм изсвирил с оркестър. Интересна поредица се получи… Този разговор ми напомня нещо, което съм длъжен да направя – да изсвиря един концерт, писан за мен от Патрик Стандфорд. Той ми каза, че ако аз не го изсвиря, няма да го даде на никой. А това беше през 1974 година. И ме е срам… Тъй че, между всичко останало, ми се ще да го изсвиря.
– Английската нишка продължава…
– Тя е започнала с изискванията на моя баща, който казваше: „Твоят лък трябва да е поне една миля дълъг. Как ще го правиш, е твой проблем. Човек като пее, и най-кратката нота непрекъснато вибрира, защо ти спира вибратото?” Кой в България употребяваше думата „миля”. Някак си, като се каже„английска нишка”, това ми припомня, че в Англия съм свирил с най-добрите оркестри, в най-големите зали, на един от най-значимите летни фестивали – Променадните концерти, с Невил Маринър и Сейнт Мартин ин Дъ Фийлдс, и Лондон Моцарт Плейърс, и какво ли не! Това не може да не доставя удоволствие.
– Вие кога разбрахте, че сте силен талант? Имаше ли го това прозрение в младите ви години?
– Не мога да кажа кога. Имал съм педагози, които са били много добри. Бил съм при Петър Чаръкчиев, след това баща ми ме водеше при проф. Леон Суружон, за когото и до днес считам, че беше най-значимият педагог, с когото съм работил в България; след това 8 години в класа на проф. Емил Камиларов, след това специализацията в Лондон при проф. Ифра Нийман… Но с годините разбирах и липсите в цялостното ми изграждане като музикант. Независимо какви усилия човек полага, той трябва да стане цигулар на втората година, след като е започнал да свири – така трябва да е поставен на инструмента. Разбира се, цигулката е съвсем малка, тя е четвъртинка, той не отива до високи позиции, минава, да речем, през първа, втора, ако е много талантлив, ще отиде евентуално до трета, но всичко се получава с лекота, толкова добре е поставено. Давам веднага пример. В момента не мога да се сетя за името на педагожката, която е изтеглена в Израел от Максим Венгеров. Тя се занимава там с млади хора, с деца. И аз чух едно, което беше учило една година, чух друго, учило две години… Първото бе като от картинка излязло. С бялата риза, жабото, изгладеният панталон, обувките – лъснати. То си вдигна цигулката, кимна на пианистката и засвири… поклон, сценично поведение – всичко перфектно. Другото момче след него, вече две години с цигулката – ами много хора могат да му завидят за това, което изсвири. Питах я: „Кажете ми как се постига това с два урока в седмицата.” Тя почна да се смее и каза: „Моля? Всеки ден! Всеки ден!”. Това е положението. Ако трябва да говорим как се постига успех в една изпълнителска кариера, това е къртовски труд и тренировки, и безсънни нощи, и ревове… Но тук е другият момент – когато си добре поставен, можеш да разчиташ на дълголетие в професията. Иначе получаваш плексит, тендовагенит, схващаш се тук и там и накрая си принуден да спреш, нали!
– Като говорите за постановка… Има ли някаква промяна при вас в продължение на тези години. Свирите по друг начин, не съм цигуларка, но… ми се струва, че по различен начин сякаш произвеждате звука. Така ли е?
– Да, така е. Когато започнах да преподавам, започнах да се ровя в тази проблематика. Свиренето, това е непрекъснато движение, което трябва да бъде страшно освободено, но и контролирано, убийствено точно. И започваш да си задаваш въпроса защо едно нещо не става при теб, а при други става… То е като при лекарите – в момента, в който намериш причината, тоест, поставиш правилната диагноза, тогава ще можеш да предпишеш лечението, което ще махне проблема. Имах много интересна история. Аз никога не съм страдал от ръце. Започна, обаче, да ме боли дясната ръка. Прибираме се във ваканция тук и се обаждам на наши близки, висок клас ортопеди. И им казвам: „Момчета, имам проблем…” На което ми беше зададен въпросът: „Нещо промени ли в свиренето си?”. Казвам: „Да!”. Без да стане от стола, докторът каза: „До шест седмици всичко ще мине.” Как се стигна до това? Казвах на един студент: „Много моля, отдолу с тоя палец да не се стиска лъкът. Всичко се сковава.” Вие не сте цигуларка, но я си стегнете палеца. Е, какво става?
– Стяга се всичко.
– Тръгна си ученикът ми и аз реших да проверя как е при мен. Оказа се, че, без да искам, съм тръгнал и аз да стискам лъка. Следващата седмица започнах същото упражнение и макар че смятах, че имам рефлекси, 30-40 пъти този лък падаше долу. Докато съвсем се освободи. Е, тогава можеш да имаш една миля лък. Тогава ще имаш друго съприкосновение със струната, ще освободиш звука да диша. И става съвсем друго. Това беше, всъщност, вследствие на тази промяна. И други промени е имало. Ето и друга история – оркестърът на Воронеж имаше годишнина и аз бях поканен там от Владимир Вербицки, любимия диригент на Емил Гилелс. Така се случи, че няколко пъти свирихме в Нова Зеландия и в Австралия. И той ме покани на тази годишнина във Воронеж. След репетицията дойде една жена при мен и каза: „Искам двучасов разговор с вас.” И започна да говори точно за такива постановъчни неща – как да звучи цигулката на сол струна по-добре, как… и виждаш една жена, която е много наясно… Останах с нея май повече от два часа. Оказа се, че тя е цигуларка, която е имала страхотни проблеми от неправилно поставяне към инструмента – дотам, че влиза в болница. Но един от старите педагози я хваща и й казва: „Виж какво, моето момиче, всичко това е поправимо.” И го поправили. Тя ми разказа за Елена Образцова, която, в разцвета на кариерата си, в един момент си казала: „Ако така продължавам, след две години съм свършила.” Махнала абсолютно всичко за една година, преправила цялата си техника на пеене и, знаете, до каква възраст пееше! Страшно важно е в един момент да проумееш придобитите недъзи и да ги отстраниш. Има моменти, в които ми доставя удоволствие да свиря, защото виждам, че е със страхотна лекота. И това, което излиза, лети, отзвучава, има пластичност на звука, на фразата, то е като красиво пеене, което чуваш от най-добри певци. За мен това е най-ценното. Но, разбира се, техниката трябва да е налице, без нея нищо не става.
– Казахте, техника… Мисля си, че човек трябва да има и специфичния инструментален талант в музиката; и вие сте се родили със специфичен цигулков талант. Помислих си го, когато ви слушах неотдавна в Русе – на „Мартенски музикални дни”, когато свирихте Сарасате със сина си Николай. Главата работи жестоко с опита си, с мъдростта си, всичко работи на пълни обороти, но ако нямахте тези специфични за цигулката ръце, щеше ли така да излиза?
– В Музикалното училище и в Консерваторията имахме облигатно пиано. Бих бил много изненадан, ако се открие по-несръчен и по-нескопосан човек от мен, който да е пипал пиано. И двете ми ръце бяха пълен кошмар. Плюс това, вкъщи роялът на сестра ми, Божана, е стоял през цялото време. Аз съм се родил, а роялът е бил там. Никога не съм имал интерес да вдигна капака, да изсвиря каквото и да е. Никога! И слава Богу! Знаел съм, че това е последното нещо, което бих могъл да правя, да свиря на пиано. Тъй че изборът на инструмент е страшно важен! Страшно важен! Музикалността ти можеш да я имаш, да си роден с музикалния талант, но ако тръгнеш да правиш музика, трябва да избереш верния инструмент. Не са много хората, които могат да свирят много добре на няколко инструмента. Има и такива, които и на цигулка, и на пиано са свирили хубаво. Но аз не съм от тях.
– А изборът на инструмента за вас късмет ли е?
– Аз съм я поискал тази цигулка. Защото съм виждал татко като свири. Като се върнеше от работа, той обичаше да си посвири малко. И аз, с две клечки или две дръвчета, съм го имитирал. Това е накарало дядо ми да направи първата ми цигулка. Има много деца, които обичат да рисуват. Аз не бях от тях. Но цигулката ми беше интересна.
– Иска ми се да поговорим как се натрупва култура у един солист, който е зает по цял ден да свири – преди малко споменахте количество часове, от което замръзнах. Свиренето винаги е било преобладаващо. Обаче културните пластове – с влиянията, със средата, с интересите – интересува ме като млад човек имали ли сте усещането за недостиг на култура, когато сте се сблъсквали с някакъв музикален текст?
– На младини е по-лесно, защото имаш хора, с които работиш. Те те наставляват. Спомням си Световния младежки фестивал тук, в София, и Савка Шопова, с която свирих на конкурса. Имаше един или двама участници от Сърбия в този конкурс и единият каза на Савка: „Мога ли да дойда при вас да уча цигулка. Това, което ми казвате, отникъде не мога да го получа.” Сега гледам как Марина Капитанова работи с класа ми в Германия – тя знае много за цигулката. Един път й казах: „Както сме тръгнали, аз ще трябва да почна да акомпанирам.”
Когато се върнах от Англия, бях в доста неясен период,. Защото не знаех към кого да се обърна за съвет. Постепенното израстване става чрез общуване с различни музиканти. Не знам как съм бил направляван, но, за щастие, който ме е направлявал – отгоре ли, как ли, е знаел какво прави. Започнахме с Георги Бадев да свирим заедно, което беше страшно важно за мен. Виждаш в този контакт какво се случва, как се случва, как го прави другият… Свирих Ботезини с Енчо Радуканов, свирих Бах-двоен с Христо Късметски. Свирил съм с Христо Паскалев, с Любчо Георгиев, с Венци Николов, с Анатоли Кръстев… Тоест, имах щастието да общувам с хора, които бяха топ инструменталисти. И това беше много важно. Много съм свирил с Емил Чакъров, Бог да го прости… И след това дойде Добрин Петков. Сега! Като кажа Добрин Петков, за мен той е икона, човекът, от когото научих най-много за професионалната почтеност. Ти трябва да изискваш от себе си и тогава да изискваш от други. След неговата смърт (1987) сякаш загубих втория си баща. Разбира се, успехите, които е имало тук и там, дават възможност да работиш с най-добрите. Сред тях са били Митко Манолов, Васил Стефанов, Константин Илиев… Но при всяка такава среща ти се готвиш да си оптимално на ниво, независимо с кого си. Колко ще успееш, е едно, нали, но ти си дал всичко възможно. Всички тези инструменталисти и диригенти, с които съм свирил, са дали натрупването. През октомври миналата година, на фестивала Есен в Тбилиси, се срещнах с колосални музиканти. И Елисо Вирсаладзе, и Наталия Гутман, и кларинетистът Едуард Брунер, който свири по целия свят камерна музика, бяха там. Идва една, вече много възрастна жена – Наташа Гутман, носят й челото. Тя едвам върви… Кашляше, беше болна, сяда и казва: „Още веднъж и още веднъж, ще го направим…” Няма: „Стара съм, болна съм”. И стара е, и болна е, и как свири! Аз на моменти съм се отнасял странно към думите: „Ако не свиря, няма живот за мен.” Живот трябва да има и ти можеш, ако трябва, и с такси да се изхраниш. Трябва да го можеш. Но по-голямо удоволствие от концерт, който е минал много, много добре, колкото и рядко да се случва, аз не съм изпитвал. Това е, с други думи, дрогата в моя живот. И ти искаш отново да го изживееш; и отново, и отново да го почувстваш. И пак, и пак! Но това става със страхотна работа. И пак няма никаква гаранция, че си си осигурил музикално дълголетие.
– Човек има нужда и от някакво различно натрупване, което може да му послужи в изкуството.
– Винаги съм мечтал да имам възможност да свиря в ателие на художник. И когато това ми се случи (то стана в ателието на Светлин Русев), беше невероятно – да усетиш другото състояние на тая материя, която е около теб. Въздухът е различен. Виждаш изкуство отвсякъде. Виждаш разпръснати във всички посоки рисунките и скиците, виждаш, всъщност, една картина как се е родила. От нищото, от празния лист се ражда тя…
– Какво ви дава това в свиренето?
– Багри, нюанси, най-малки детайли – всичко, което една картина излъчва… Една картина как да я обясниш? Същото нещо е с музиката. Какво, ще тръгна да разказвам какво е искал да каже композиторът? Не, разбира се! Внушенията са важни. Какво е текст? Текстът е неодушевен предмет. Ти трябва да го разбереш, да го озвучиш този текст. Когато излизаш на сцена, ти материализираш всичко това и се получава внушението, стават състояния, които те карат да забравиш, да се забравиш…
– И в това забравяне къде нанасяте чувството си за форма, когато свирите нещо. Кога формулирахте за себе си това усещане за форма?
– В Консерваторията учихме музикални форми… Но това не ми беше достатъчно, за да ме вкара вътре в едно произведение и да разбера какво става. Може би различно беше само при тези, които учеха композиция. Така че тайните на формата съм постигал сам. А тя е страшно важна. Без нея няма скелета, архитектурата, всичко се срива. Аз съм изумен от пълната неграмотност на много студенти, от неумението им да четат нотен текст. Защото педагозите не им обръщат внимание, не ги карат да седнат, например, с речник, за да си разберат темпото. В един момент бях вбесен от неграмотността на хора дори в класа ми… А там има какви ли не националности. Да не може той да направи разлика между акцент и сфорцато! Какво правим тогава?
– Когато свирите или преподавате една композиция, минавате ли през всички редакции, през уртекстове, манускрипти?
– Задължително. По този начин уча непрекъснато. За нас, на времето, беше щастие, ако можехме да намерим някакво копие на Петерс или ако отидем до Източен Берлин. Там, каквото можеше да се купи, се купуваше. И руски ноти също намирахме в книжарница „Чайковски”. С уртекста човек трябва задължително да бъде запознат. Тогава разбираш, че Моцарт не случайно е сложил едно легато… Аз, разбира се, съм никой в сравнение с един гигант, какъвто е Йозеф Йоахим. Обаче Йоахим си е позволявал неща, които не е трябвало да си позволява, по моето скромно мнение. Йоахим е бил гигант за времето си, но Моцарт е по-големият гигант и аз не бих могъл да си представя, че някой ще вземе да поправя Моцарт. Аз съм длъжен да видя в този уртекст всичко онова, което Моцарт е направил, и да разбера защо така го е направил. По никакъв начин няма да променя нещо за удобство. В свиренето на струнни инструменти има два вида апликатура – едната е удобната, а другата е музикалната. Сещам се за една мисъл на Исак Щерн: „Ние имаме един и същи нотен текст, но разликата между нас е как минаваме от нота в нота. Нищо повече.” Това казва всичко. За съжаление, младото поколение започва да не знае гигантите в едно изпълнителско изкуство, гигантите в музиката и въобще в изкуството.
– Нека да поговорим още малко за звука. За търсенето на съчетанието с други тембри. Преди малко споменахте и Гутман, и Брунер, и Вирсаладзе, с които сте свирили. Но аз си спомням концерта ви в Русе с акордеона на Мие Мики – съвсем различно съчетание на тембри и репертоар. Това любопитство по отношение на другия тембър и различния звук откога работи така активно?
– А как иначе? Нали тогава няма да има никаква разлика в това, което произвеждаш…
– Преди 25-30 години не беше точно така… Тогава се радвахме на звука ви изобщо. Но доста отдавна нещо съвсем различно и разнообразно се чува от цигулката ви – звукът придоби много и различни квалитети, понякога ми се струва, че свирите на различни цигулки, с различен вкус към звука, с различна темброва чувствителност…
– Дай Боже да е така! Говорите за диференцираност, за която може би тогава не съм намирал средствата да я постигна така, че да бъде усетена. И тогава ми е било ясно, че Бах и Брамс не могат да бъдат свирени с един звук, а и не трябва. Може би съм си мислил, че ги свиря по различен начин… А историята е проста. Материалът, с който един музикант си служи, се нарича звук. Този материал, ако не е от най-доброто качество, продуктът, който ще произведеш, ще бъде също със съмнително качество или поне не такова, което да те накара да го купиш. Ще го подминеш. Толкоз. Навремето ние свирехме Бах и никой не си позволяваше да отдели малко лъка от струните – беше немислимо. Свиреше се Шакона разлато, никакъв танц не се чуваше вътре… Сарабандата била бавен танц – е, колко бавен, че да може да се танцува. И се оказа, че трябва да го освобождаваш тоя звук, за да може малко да отзвучава. Тогава става друго, цялата материя олеква и става и пластична, и танцувална, и прекрасна.
– Има ли граници пътят на вътрешния слух на изпълнителя в търсенето на звука, връщам се към Бритън?
– Хиляди пъти търсих началото на този концерт – хем да влезеш в тъканта му, хем да си малко отгоре… Много е важно звукът да има култура, да извайва малките детайли, които трябва да бъдат и навързани, и в един момент да се подчертаят, да се откроят. Не знам дали ще харесам това, което сме записали. Защото в представите си имам необходимостта да чуя нещо определено. И го търся. Кога съм се домогнал до него, кога се е изплъзнало… Плюс това, и самата вибрация – тя не е само от скоростта на вибратото, но и от амплитудата на това вибрато, как го слагаш тоя пръст, как минаваш отново от нота в нота, как изтегляш лъка… защото всяко движение, което направим, се чува. Ако свириш концерт, трябва да си с партитурата, да свириш всички тути на оркестъра. За да знаеш къде какво става. Абсолютно задължително е! Тогава започваш да разбираш същността на едно произведение, тогава може да си вътре в него, тогава чуваш другите инструменти, различните тембри. Звуковата материя се променя, става съвсем друга субстанция. Но трябва и да си готов да влезеш в играта – тогава е много по-лесна работата.
– Какво искате да ни кажете за финал?
– Искам да изкажа най-вече своята любов и благодарност към Валя, моята съпруга. Не бих могъл да си представя друг човек, способен да ми даде толкова спокойствие и сигурност, толкова любов и загриженост. Имам щастието да имам до себе си такъв човек, за да ми е приятна работата, да бързам да се прибера вкъщи, да съм щастлив с децата ни, внучките ни; и да имам привилегията да работя, да свиря музиката, която искам, с хората, които искам.