блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Гаврилов с вулканичната душа

September 14, 2020

Светът е пълен с много технични пианисти. Не много от тях могат, чрез прочита си, да разкрият неподозирани белези в стила на композитора, да поведат публиката към различност на познатата музикална емулсия. Най-малко са онези, които еретично взривяват творбата, за да синтезират от невидимите парчета музика по един вълшебен начин различна  стилова парадигма,  да прокламират днешната й актуалност, независимо, че е съчинена преди десетилетия или преди векове и е подчинила мисленето на много интерпретатори на различни правила, условности на прочита, които сме свикнали да обобщаваме с понятия като стилова култура, знание за стила и т. н.

Андрей Гаврилов е в тази, последната, най-рядко срещана категория, музиканти. Тонът сам по себе си е субстанция, със свой живот, който размества, променя структурата – ни съобщава този своенравен и в същото време дяволски изкушаващ съзнанието и ума да се подчинят на властното му присъствие, пианист. Бе избрал за своята първа българска изява едно от любимите си класически творения – двайсетия концерт на Моцарт, К 466, в ре минор. В неговата автобиографична книга “Чайник, Фира и Авдрей” четем: “Най-неразбраните композитори – това са Моцарт и Шопен. Не са ги разбирали нито съвременниците, нито потомците. Голяма грешка е да се свири Моцарт спокойно. Той е бил неврастеник, зареден с космическа енергия….При Моцарт почти във всички произведения има брилянтни находища, но произведенията-брилянти са много малко. Чист брилянт е неговият концерт в ре минор KV 466.” Гаврилов не подхожда към “брилянта” предпазливо, със страхопочитание; той го грабва, обръща, шлифова, майстори го със замаха на скулптор, не с  бавните внимателни движения на ювелира. В неговия прочит музиката на Моцарт клокочи, ври, а енергията на кипенето зареждаше и владееше и оркестъра на Софийската филхармония. Разтърси дори и очарователното спокойствие на италианския диригент Андреа Витело. В целия този процес нямаше деспотизъм, който разрушава характера на музиката. Не, креаторът тук просто добави още характер, преобърна представата за леко, красиво клавирно рококо-представление, за да вкара слушателя в многоликите мъчителни тайни от работилницата на гения. Процесът на създаване е драматичен, а всяко шлифоване на брилянта дефинира различно силата на неговия блясък. Гавриловият Моцарт не блести само; той разказва задъхано, неспокойно, споделящо, очакващ ответа отсреща. Очаква го, защото го предизвиква с тази своя непримирима буйност.

Разбирам защо Гаврилов харесва най-много този първи минорен концерт на Моцарт. Бушуването в него започва още с първоначалното, заплашително едва ли не, оркестрово тути и  с контрастния отговор в самотната тема на  солиращото пиано. Но Гаврилов полага в нея един латентен драматичен пласт, с който разгръща конфликта до необикновена колизия. Колосално драматургично преживяване бе неговото новосъздаване на текста. Музиката, която изтръгваше от него надделяваше какъвто и да е стремеж за вътрешна хармония; конфликтът се разрастваше докрай, за да кулминира в мощно каденциране, чувствена буря от “непозволени за Моцарт” акценти, пасажни изригвания, “нелогични” крешенди, изненадващи паузи, които напрягаха още по-силно движението. Каденците за двете крайни части на този концерт са на Бетовен – и в това, както отбелязват Моцартовите изследователи, няма нищо случайно. Не бе случайна и стихията, която развихри Гаврилов в тази каденца. Съсипваща, парализираща съзнанието! Изобщо не ти идва мисъл, че може би е в повече, че може би това все пак е в контекста Моцарт… Не! Иска ти се този мъжки бунт да продължи. В Романса (втората част) Гаврилов заяви още в много по-активното темпо непокорния си, спрямо традицията, възглед за това, какво изразява, какво съобщава тази част. Зареди я с напрежение,  вкара в нея впечатляващи идеи все по линия на взривяващия драматизъм. И страст, която доминираше в бурната трета част, в която Гаврилов “поведе” бавния в “потеглянето” си оркестър. Впрочем оркестърът бе доста бледичък на фона на този вулкан на пианото. Летящи хроматизми, стремително сменящи се хармонични пластове, динамични контрасти и отново тонообразуване, което води познатата уж музика към бясната физиономия на нашия век. Изведнъж започваш да я чуваш по съвсем различен начин – тук и диригентът, и оркестърът се включиха по-активно. Каденцата вече беше абсолютно откровение, с внушение, едва ли не апокалиптично, за сблъсък, воюване между силите и когато други колеги на Гаврилов изпълняват тихите динамики, като някакво успокоение, при него временното затишие звучи като подготовка за още по-страховито нападение. Клавишите стенат под пръстите му, но това създава една различна съвременна естетика – когато искаш да покажеш тежка драма, не можеш да го правиш с красив звук. Невероятен, нечуван прочит, разкрил бездните на една вулканична душа!

Съвсем логично сякаш първият бис беше “Дяволско внушение” на Прокофиев. В книгата си Гаврилов, пише, сигурна съм,  за тази пиеса, че съдържа “сухата ударност и студения бяс на младия Прокофиев” – свирил я сред други още бисове, но не споменава името й, само я определя по този начин. Внушението беше наистина сатанинско, а тоновият ресурс – по отношение на щрих, динамика, съприкосновение с клавиша, педална драматургия, не може да се опише. Същността на подобно изкуство е по-скоро метафизична, напуска нормалността,  издига се, става недостижима. След зловещата катастрофичност на Прокофиевата пиеса Гаврилов ни върна към дълбоката хуманна тъга на Моцарт – не случайно с Фантазията в ре минор. В такива редки концертни вечери, когато лудостта на гения върти съзнанието ти както иска, и то се покорява пред сила, която му изглежда свръхестествена, разбираш за пореден път значението на думата необятност. Изключителен дар от ръководството на Софийската филхармония!

Бих искала да спра дотук. И тук трябваше да спре и концертът. Който продължи с една младежка соната на Нино Рота и със сюита от филмови хитове на Енио Мориконе. Изключително неподходящо продължение на това, което се случи в първата част на концерта. Има несъвместими “музики”. Има и един неприятен уклон към филмовата музика напоследък, за която се мисли, че тя и само тя ще привлече публиката. След като имаш за солист Гаврилов! Не ми е близък подобен вкус. Разбира се велики са и Нино Рота (не точно с тази соната), и Енио Мориконе, гениални са в създаването на музика, приложена към филм. Но като продължение на изумителната първа част избледняха невероятно. Друга е музикалната субстанция в музиката към поредица от кадри. Какво да се прави, такъв е трендът днес. Навремето Ленин беше казал,  че “от всички изкуства за нас най-важно е киното”, сега, след един век, се радваме на: “най-привлекателна за публиката в концертната зала е киномузиката”.