В България всяко успешно дело предизвиква не само възторг. Предизвиква също и завист, която често се изразява в желанието това успешно дело да се отнеме от този, който го създава, да се завладее. Този непредвиден от мен текст се дължи на някои движения около “Мартенски музикални дни” – едни от тях будят недоумение, други – възмущение. У мен, разбира се. И желание за споделяне.
Неотдавна ми изпратиха писание на Йордан Камджалов във фейсбук, касаещо фестивала “Мартенски музикални дни”. Той очевидно не се е отказал от мисълта да пипне готовия продукт, да го оглави и да прибави още бонуси към “славната” си биография – при това не само като гост-изпълнител. Затова се налага, сред всеобщия медиен възторг, от “световния” диригент, при това и от водещи на културни предавания, които (защо ли?) се считат за капацитети, да припомня някои неща. След едно катастрофално представяне на Камджалов с Петата симфония на Малер (няколко години преди това аналогична бе неговата диригентска изява със същата симфония с радиооркестъра) на откриващия концерт на фестивала с оркестъра на Русенската опера на 15 март 2019, наложено от тогавашния директор на операта Иван Кюркчиев, естествено той не е канен повече на фестивала. Защото представянето му беше просто много лошо. Тогава, във вестник К, съм написала: “Най-отличително бе много ниското ниво на подход към тази безпощадна, сюблимна музика, който бих могла да определя като съчетание от евтино позиране, лош вкус, откровена неспособност да се изработи (въпреки старанието на оркестъра) адекватния звук, фразата, щриха, да се подчертаят мотивно-тематичните идеи на творбата, да се изведат импулсите, иницииращи движението и развитието в мащабната форма. Преобладаваше твърде лекомисленото, съвсем банално и повърхностно опиране на „оголената емоция”, едно преиграване за постигането на мигновен ефект в публиката, което доведе и до болезнено за професионалния слушател опошляване на музикалния текст. В някакъв смисъл, това беше историческо откриване на този знаменит фестивал.”
В същата 2019 година този “духовен” човек участва в нещо не съвсем духовно – опита за преврат спрямо ръководството на фестивала (вестник “К” 22. 11. 2019 – Отново надолу, към руините”). Той бе предотвратен от новопостъпилия кмет на Русе Пенчо Милков – по щастливо стечение на обстоятелствата инструментите на властта в този момент попаднаха в ръцете на човек, който знаеше за какво става дума и извърши точно това, което трябваше. Охлади мерака на превратаджиите и постави нещата на мястото им. Сега наближават местни избори и “световният” явно не се е отказал, подема борбата отново. С всякакви средства. Ето какво е написал на 20/21 март във фейсбук (цитирано е, както е написано):
“Великолепно е, че този фестивал го има. Поздравления за всички усилия. Но голяма част от русенската общественост знаят като мнозина се осмеляват и да го казват, че този фестивал от години се нуждае от нова парадигма, от обновление.
Губят се артисти.
Губи се публика.
Русе може повече. Дължите го на хората, на града, на България.
(Кой каквото иска да коментира под този пост. Всички знаем, че това са фактите. И това може да бъде чуто на всеки ъгъл в града… Русе заслужава повече.)
На добър час.”
Тук арията на клеветата е внимателно композирана, под маската на загрижеността се подхвърля “небрежно”, че за да направиш забележка по отношение на фестивала ти трябва особена смелост. По-смелите са малко и се предполага, че са по-яки, за да могат да посрещнат бухалката на Ива Чавдарова. И тези, които не излизат смело срещу нея са по ъглите на русенските улици и оплакват тежкото битие на “Мартенски музикални дни”. Може би на рамото на Камджалов, който ги чака там. Затова фестивалът “се нуждае от нова парадигма”. И кой ще достави новата парадигма – естествено тук “световният” има пред вид себе си. Продължавам да се чудя как съвместява “великата си кариера” – с непрекъснатото си подпъхване тук и там в България и с неуморното организиране на различни видове завери. Може би дирижира по скайп, така както с математически способи (естествено по негови думи) учи партитури за няколко часа.
Този сюжет не би бил толкова неприятен, ако не се случваше в един контекст, в една среда, в която всичко вече зависи от движението на финикийските знаци. И от разни видове интереси. Когато се появи Камджаловото творение във фейсбук екипът на предаването “Култура БГ” на обществената Българска национална телевизия бе отделило вече 3 минути и 40 секунди за откриването на русенския фестивал (решиха все пак да не го прескачат съвсем, както направиха миналата година) – може би името на Емил Табаков и неговата световна премиера “бе принудило” включването в предаването. После екипът дойде в Русе и проведе две предавания от града – едното бе ситуирано пред операта, другото – пред общината. През това време фестивалът течеше, дори в една от вечерите на присъствието на телевизионните културтрегери концерт имаше струнният квартет “Ебен” – няма да ги характеризирам, за елементарно знаещия са ясни като категория в камерното музициране. Но това нямаше никакво значение за представителите на БНТ и в първия техен ден в града фестивалът се спомена от директора на русенската опера Пламен Бейков единствено като рамка, в която се наместват поставената от него опера на Парашкев Хаджиев “Лето 893” и концертът на подопечния му оркестър, който закрива фестивала. Още миналата година разбрах, че неглижирането на “Мартенски музикални дни” се дължи на невъзможността му да плаща на обществената телевизия поисканата от нея сума за да направи репортажи. И понеже и тази година положението не се променя, за БНТ такъв фестивал не съществува. Нищо, че има телевизионен регионален център в Русе, което означава, че краткият репортаж няма да разори предприятието. Но очевидно генералният директор на БНТ е намерил още един начин да оправи дълговете й и да “таксува” репортажите от културните събития като реклама. Аз, като данъкоплатец, обаче никак не съм съгласна с този подход, в който естетическите мотиви липсват. На тяхно място са поставени финансови. И, което е още по-лошо, това извиване на ръце се приема с усмивка и радост от културната общност. Съвсем очевидно е, кой плаща редовно и кой – не!
Такъв е контекстът, образуван от различни по мотив, но еднакви по резултат движения. “Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог.” – написа точно преди 150 години във фейлетона си “Това ви чака!” класикът. Какво ли би написал днес?