Този текст е написан по поръчка на културния център на Софийския университет. Препечатвам го и тук след публикацията му в сайта на центъра.
Отново съм поканена да направя обзор на класическия музикален сектор у нас през 2022 година. Първоначалният ми порив бе да откажа, защото за една година нищо особено не се е променило. Така мисля аз. Десетки гласове ще поискат да ме опровергават, като ми посочат с пръст количеството концерти, които се провеждат непрестанно, всякак. И звездите, които гастролират – най-вече в Софийската филхармония. Но качественият концертен живот изисква много повече – система, разнообразен репертоар, смислен прочит и естетическа среда за реализацията им. Изисква също някаква йерархия на ценностите, както и внимателно използване на думите, с които ги назоваваме.
Системата естествено насочва към идеята за вид подреждане, регулиране и баланс на концертните изяви – планиране и разумно разпределение така, че да се избягват дублажите. От 30 години тази практика е изхвърлена от нашия концертен живот и всеки, който намери пари прави концерти. (Обикновено парите ги намират не точно тези, които трябва да правят концерти. Това също е драма.) Единствените установени, запазени във времето, прояви в София са тези на Софийската филхармония и на Радиооркестъра, които обявяват сезоните си предварително.
Много добре се знае, че въпреки че София се къса по шевовете си от народ, хората, които увеличиха числеността на софийските жители в пъти, не са задръстили зала „България”. Те посещават други места. Така че класическата концертна публика на двумилионна София не надхвърля 1500 души. Можете да видите три хиляди в зала 1 на НДК, когато гостува гламурно вокално явление с концерти с арии или такова име на инструменталист, което прибавя към личния ти престиж достатъчно бонуси, за да можеш да ги пласираш тук-там. И да извлечеш ползите. Но само тогава! За такива хора концертът е светско, а не културно събитие. И когато има няколко концерта в един ден в София, залите съответно остават празни. Така че координацията може да се реализира, например, от място, в което всеки, който иска да изнесе концерт може да се обяви. И да се съобрази в дните така, че да няма дублиращи – което е преимущество и за него, и за колегите му, и за публиката – сиреч малък, но ефективен офис, в който двама души могат да вършат тази работа. Защото липсата на елементарна координация става все по-осезаема.
Въпросът с репертоара е доста по-сложен. По няколко причини. Най-напред това е ограниченият репертоарен мироглед на водещия изпълнителски състав у нас. Тук най-вече визирам диригентите. Но като се замисля мога да увелича тяхната компания с доста солисти – инструменталисти и певци. Също и с разни ансамбли, които се формират често, ей тъй, за един концерт само. С много малко изключения. Работата върху и с репертоара изисква много повече енергия на ума и време, отколкото днешната музикантска класа желае да употреби. Изисква характер да устоиш на инерцията, създадена от условията. „В България таланти има много, характерите са малко.” – бе казал, струва ми се, Далчев. Днешното всекидневие силно го потвърждава. И затова едно и също се повтаря непрекъснато и навсякъде. Нормалната репертоарна политика на един главен диригент, например, освен класическите творби, полезни за оркестъра и неговото подреждане, изисква също постоянна работа и с музикантите от състава, и с публиката – като запознаването им с творчеството на композитори отвсякъде, на съвременници, които пишат музика и в този момент. Защото повтаряйки, дъвчейки едно и също музикантите не се развиват и създават твърде ленива публика, която свиква на абсолютно познатото, на „смилаемото”, на „мелодичното”, на „запеваемото” и не желае да чуе едно ново име. А толкова много имена липсват в България! Да припомням ли, кои световни автори не са свирени изобщо или са представяни с по едно, често „най-достъпно” произведение. Тук няма нужда от замисляне – защото това са почти всички съвременни класици и композитори от днешния ден. Може да се избира между Томас Адес или Ханс Абрахамсен, Лучано Берио (дали неговата прочута симфония някога ще бъде изпълнена в България) или Пиер Булез, Унсук Чин или Кая Саариахо, Джон Кейдж (като го няма вече Михаил Големинов, който си отиде през февруари, дали името му ще се появи някога на афиш), Брет Дийн, и Петер Йотвьош, Освалдо Голихов, Жерар Гризе или София Губайдулина, Тошио Хосокава… И Дьорд Куртаг, който се радваше на някакъв интерес от българския изпълнител се превърна в „персона нон грата” за родната концертна действителност. За Лахенман, Ноно, Ксенакис, Варез, Цимерман не се говори. Или за следващите ги Дитрих, Голдман, Линдберг, Видман… Васкс (чухме от него пиеса преди 3 години), Силвестров (в програма на филхармонията пак отдавна)… Поляците, чехите, румънците… Спирам, защото, първо, няма смисъл да правя тази панихида, второ – не желая да ви отегчавам. Дори без да се запаметяват количеството имена, а те изобщо не са всички, вече прави впечатление каква част от света изобщо не стига до България – дори и с 15-минутно произведение. Откакто приключиха фестивалите за съвременна музика страната ни пак стана особено заблатено място в това отношение, което явно се харесва на по-голямата част от музикантството. Защото не са нужни особени усилия. А и качествените български композитори са съвсем спорадично представяни в концертната зала. Изключенията в това отношение само потвърждават зловредната практика.
Отново ще припомня, че българският музикант не е любознателен. Рядко напуска привичките, които са му създадени още като студент. Защото и самото образование е консервативно. Причините да не се изпълняват български и чужди съвременни творби са доста. При класическите български творци нотният оркестров материал е в много лошо състояние. Нито една институция, нито Съюзът на българските композитори, който отдавна пребивава във време-пространството на приказката „Спящата красавица” не прави нищо за постепенно и трайно създаване на нотен фонд. А за чуждите композитори пък, казва се, няма пари, защото е наемането от издателствата е много скъпо. За пореден път ще се учудя, защо за чуждите съвременни пиеси не е толкова скъпо, а е скъпо за наема на чуждите ноти.
Смислените прочити са привилегия на малцина диригенти и инструменталисти. Техните имена също съм писала многократно, а средата, която благоприятства нормалния музикален живот, поддържан от общество, което го иска, отдавна я няма. Изчезна, унищожена е вследствие на дългогодишна работа в тази посока. Изчезна уважението към професията на класическия музикант. Държавата даде своя ценен принос в това отношение, а медиите, които основно формират средата също имат колосална заслуга за това, с подскачането и подхилкването около всичко, което те смятат за музикално, с поп- и фолк-обсесията си, с показването на малко класически музиканти – все едни и същи при това, повечето, от които също гледат да успокоят зрителите, че предимно ще се забавляват, ако посетят концертите им.
Държавата направи също достатъчно, за да откаже директорите и диригентите на концертните и оперни къщи от всякакъв вид провокации, които са извън жанра на мюзикъла, поп- и рок-концертите, танго-соаретата и други подобни музикално-танцови лакомства. От 2010 година насам, работата е много печална. Впрочем, преди време откъм Русе се чу, че музиканти са направили подписка за промяна на концертната и оперна практика, която, както казаха трима артисти и профсъюзни деятели от русенската опера, от 12 години създавала проблеми и не стимулирала високия, качествен репертоар. Направили подписка и гордо съобщиха, че тя била изключително масово подкрепена от музиканти от цялата страна. Само дето някак срамежливо премълчаха името на този, който докара музикалния живот в страната до това дередже. Името му е Вежди Рашидов и не ми беше приятна мигновената мисъл, която ме споходи, че то бе премълчано, защото в момента въпросният господин е председател на народното събрание – избран като спасителен вариант, след тридневно лутане на „мозъчния тръст”, наречен български парламент. Та тъкмо заради това, сетилите се да протестират срещу мизерното си художествено всекидневие очевидно са решили да спестят името му. Не вярвам да не си спомнят, на кого дължат, те и колегите им, репертоарната средност, не, мизерията, която са принудени да поддържат. Да, ама като познаваме човека, не се знае дали няма да стане по-зле. Въпреки „широката му демократична кройка”. Това, което той извърши, с драстичното вкарване на пазарния принцип в изкуството, макар и след известни корекции по-късно, (не от него, разбира се) продължава да тормози директорите на опери и на оркестри. И те спасяват бюджета си (най-общо) с комерсиални проекти, които често са много, ама много дълбоко провинциални. Това се поднася съответно на публиката и тя отдавна почти не знае друго. Този вид поквара се връща като бумеранг върху съответните институции и те губят дори и онази, любознателната част от своите слушатели, защото и тя започва да се отказва от интересите си или не стъпва в залите им, разрешавайки проблема си с доставка по интернет. От писаното дотук става ясно защо генерално нещата не се променят.
Разбира се, въпреки гореописания контекст, има все още хора сред гилдията, които опърничаво настояват и хвърлят сили да създават смисъл с музика, с определени творби, да се стремят да удържат равнището, което е нормално за една европейска страна. Тази година това е представянето на операта „Чичовци” от Лазар Николов, която имаше своята световна премиера в Пловдивската държавна опера в автентичен, цялостен, почтен и много талантлив прочит. Не мога да не съобщя за пореден път за приношението на композитора и диригента Драгомир Йосифов, за когото музиката на Лазар Николов е доживотна кауза, да работи година и половина с певците върху словесния и музикален текст на творбата и после заедно с диригента Павел Балев да реализира великолепен ендшпил до премиерата й. Не ми се разказва за „конкурентните” движения на директора на Софийската опера академик Пламен Карталов. Биха заслужавали внимание, ако реализираната в София премиера бе поне малко кореспондираща на равнището на пловдивската постановка. За да приключа с оперния жанр ми се иска да спомена още три сполучливи проекта:”Набуко” пак в Пловдив с блестящия Кирил Манолов в главната роля, „Ариадна на Наксос” в Софийската опера с певци, страхотно подготвени от Анна Томова-Синтова, една от най-големите Щраусови изпълнителки от втората половина на ХХ век насам и „Дама Пика” във Варна – последните две заглавия, създадени сценично от известната в Европа българска режисьорка Вера Немирова.
Светлин Русев бе цигуларят, който през тази година изсвири два български концерта. Той реализира световната премиера на Концерта за цигулка на Емил Табаков заедно с Фестивалния оркестър и автора на фестивала „Мартенски музикални дни” в Русе, който също удържа нивото, необходимо за европейски международен музикален фестивал, а после и със Софийската филхармония, пак по диригентството на Табаков. Видният български цигулар почете и 100-годишнината на Александър Райчев като изсвири, пак с филхармонията и Григор Паликаров неговия Романтичен концерт за цигулка, писан отдавна, посветен на Минчо Минчев, който е първият му изпълнител. Прибавям и световната премиера на Втория клавирен концерт от Стефан Драгостинов с Милена Моллова и диригента Симеон Пиронков. А виолончелистът Атанас Кръстев възстанови несвирения от десетилетия концерт на Веселин Стоянов заедно с диригента Мартин Георгиев и Симфоничния оркестър на БНР.
Няма как да изброявам силните концерти във филхармонията, но ще подчертая, че тази много добра практика продължава. Във филхармонията гостуваха колосални световни музиканти като Мария Жоао Пиреш, например, както още много известни солисти и диригенти. Директорът на филхармонията Найден Тодоров, също и Нина Найденова – директор на Пловдивската държавна опера бяха конкурсно преизбрани – така че там нещо по-съществено ще продължава да се случва. С още находки по отношение на репертоара, надявам се. А големият български диригент Пламен Джуров се сбогува доброволно със „Софийски солисти” след повече от трийсет години съвместна работа. Но аз не съм сигурна, че това е отраден факт за бъдещото развитие на състава.
За финал: моите лични, много специални преживявания включват, освен запознаването с „Чичовци” на Лазар Николов, откритието на вокалния бароков ансамбъл „DAI MONTI VERDI” – шестима певци, ръководени от Северин Василев, които ме спечелиха с рядка за тези ширини вокална култура, както и прозвучаването (най-сетне) на уникалната клавирна соната „Конкорд” от Чарлс Айвз, посветена на трансцеденталистите от град Конкорд (САЩ), което дължа на страхотната Цветана Иванова. И тя е от онези много редки птици у нас, отдадени мисионерски на провокациите на съвременния звук.
Както се разбира от това, което изложих дотук проблемите тази година не са станали по-малко. Или по-малки. Процесът на арогантното отстраняване на т. нар. сериозна музика от съзнанието на българина продължава с всичка сила и изглежда все по-необратим. Класическата музикална култура е елитно, не масово явление. Тя е център, не периферия! И тези, които я отстояват не са аутсайдери. Ние сме в Европа, а в Европа хората се възпитават да познават и ценят сериозното изкуство. Там класическият музикант не се чувства виновен безполезен, защото не се занимава с нещо, което носи предимно пари. И затова голям процент от кадърните млади музиканти са там. Не заради парите, а заради уважението към изкуството, което искат да практикуват.
За Бога, 2022 година сме, трябва ли още да предъвкваме истини, които са ни дадени от векове. Най-сериозните музикални (и не само) артефакти, които стимулират развитието на изкуството, никога не са били създавани за масите. В България нещата ще се променят, когато и тези, които представляват държавата, и тези, които искат да се украсят с ореола на меценати най-сетне научат или проумеят това. И се опитат да надраснат недостига си на възпитание и на добър, изискан вкус.
Екатерина Дочева