Преди няколко години (2015) от изданието Капитал лайт ме помолиха да напиша редове за изчезващата музикална критика. Дори ме представиха като “последния оцелял музикален критик.” Последен, че и оцелял! Това определение най-напред ме разсмя, после ме натъжи. Защото ми даде да разбера, доколко в съзнанието на хората, които са извън територията на родната музикална практика жанрът на критиката е на изчезване, че и тези, които се упражняваха в него. За съжаление изминалите години с нищо не опровергаха това убеждение. Дори стана по-лошо – бе унищожено единственото издание, което всяка седмица предлагаше територия за критическа рефлексия. И това бе вестник “Култура”, който за една година опита да продължи като вестник “К”, но, разбира се, не издържа финансово. Такъв род издания в днешната българска ситуация могат да издържат само, ако имат постоянен спонсор. Те не правят големи тиражи, защото работят в областта на високата култура. По нашите ширини днес метафората Касталия на Херман Хесе просто не може да съществува. Заради своята безполезност, според болшинството от населението. Има следи от десетки такива Касталии. Които идват днес да посочат героите, не, по-скоро мъчениците на високата култура на тази “наша” България. Цинично е първо да унищожиш нещо, което е доказало, че има право на живот, а после да консервираш останките му, без да направиш опит да създадеш нещо подобно. С висока степен в критическия почерк. Пък и запазването на следите от изчезнали, затворени културни пространства ги придвижва единствено към ресурсите на паметта. Т. е. към миналото. Страшно много памет се иска за всичко що е изчезнало, погубено, закрито, затрито. В България никога няма да е възможно издание като Neue Zeitschrift fuеr Musik, например, на чиято последна страница пише “Основано през 1834 година от Роберт Шуман.” И до днес това списание, на чиято корица е уточнено, че е списание за “нови тонове”, съществува и може да се чете в цял свят, на немски език. Издава го издателство “Шот”, Майнц. И да не ми се казва, че се дължи на неблагоприятни исторически обстоятелства. Нека си спомним през какви сътресения и падения е минала Германия – най-малко през първите сто и двайсет години от създаването на списанието.
Не мисля, че е перспективно само миналото да дава смисъл в живота на една общност. Думата не е точна, защото общност, означава нещо друго. Може би по-точно е да я заместя с пояснението “хора, които живеят на една територия…” Тук не прилягат думите “нация” или “общество”. Тяхната семантика не се вмества в тесногръдата ни, не добре възпитана в идейна и духовна съвместност, действителност.
Реших, с известни изменения и допълнения, да публикувам тук този мой текст, поради тъжния факт, че той продължава да е актуален. И не самонадеяност е причината да мисля, че ще е актуален години напред. Дори след като “последният оцелял критик” напусне и бъде абсолютно забравен. По този въпрос илюзии нямам.
Критиката не е наука, ни казва Ролан Барт. Критиката се занимава със смисъла, продължава той, а науката го произвежда. Пренасям тази дефиниция в областта на музиката, където критиката се намира между художественото произведение и прочита. Самата критика също е прочит – на художествено произведение (новонаписано) или на смисъла и художественото равнище на изпълнителския прочит на класиката, в най-общ смисъл на думата.
Проблемите на критиката в България, както и проблемите във всички други области на културата (и не само на културата) съдържат в себе си специфичния български принос. Самите въпроси, които тематизират този разговор могат да бъдат поставени само в България. Никъде другаде! В други общества въпроси за целесъобразността от съществуването на критика или за загиване на критиката не са актуални.
Защо тук са?
Това, което се получи от българския вариант на либерализация на пазара доведе до чудовищна комерсиализация на всичко. Думата „чудовищна” тук е добре приложима поради факта, че капиталът попадна в ръцете на една прослойка от обществото, за която крехката сфера на културата, в която попада и културната рефлексия, сиреч критиката, не бе от значение и не носеше бързи пари, когато се запълваха т.нар. пазарни ниши. А те трябваше да се заемат колкото се може по-бързо. И изцяло. За целта трябваше да се привлече максимално количество потребители, консуматори, които да купуват продукта. Когато нещо се изчислява само в количество, то не може да включва по-елитни сфери, сфери, в които се включва малцинствена част от това, което се нарича общество. Една от тези сфери е културният продукт на интелектуалния и на художествения елит, сиреч реалния елит на едно общество. За да се задържи вниманието на обществото върху тази сфера, винаги се изисква решителност от страна на собственика за задължителния процент загуба на консуматори/клиенти. Тази решителност българският собственик на медии – печатни и електронни – не иска да притежава. Той иска преди всичко повече печалба. Именно това е причината, поради която 95 процента от частните медии отказват да отделят място и време за културния живот на страната и най-вече за рефлексии върху този живот, т.е. за критика.
Повсеместното свиване на тази територия естествено доведе до съкращаване на територията за критика. Рекламата, която носи пари, бързо зае свободното място. И не само тя.
Защо загина критиката, питате. Не е загинала изцяло, все още „прошавва”, но нещата са вече под критическия минимум. В областта на музиката, където аз работя, се извършиха доста неразумности, за да не използвам по-силни думи: още в края на 1990 г. Съюзът на българските композитори закри списание „Българска музика”. Това списание бе единствената възможност за относително точна хронология на музикалния живот в столицата и в страната. Защото имаше обем от 100 страници, който позволяваше да се отразява почти всичко от музикалния живот в България, както и критика на нова българска музика, както и (особено в последните си перестроечни години) много качествена информация за музикалния живот по света. Списание “Музикални хоризонти”, което по времето на социализма и най-вече с главни редактори Слав Кожухаров (той бе и негов основател), а след него и Лъчезар Каранлъков публикува много смислени текстове, полемични, проблематични, важни. Но и това списание имаше по-тъжна съдба от “Българска музика” – не бе откровено закрито, просто бе така променено, че вече няма нищо общо по отношение на съдържанието и смисъла си със списанието, което бе сериозен, дори често алтернативен фактор в музикалната ни практика. Затова единствената постоянна територия за наблюдатели в различните изкуства – театър, кино, музика и литература, без прекъсване, без отказване, с цената на страшно много лишения през годините и без каквито и да било метаморфози на критическото остана вестник „Култура”. До 2019 г. (заедно с вестник “К”), когато също изчезна.
Тук е моментът да припомня, че свиването на критическите пространства доведе и до отказването на много способни критици от това да пишат. Има и още една горчива причина: в много случаи, в нашето много тясно колегиално общество, критическата рефлексия водеше до различни видове неудобства за този, който я произвежда – служебни, човешки, кариерни и др. Зависимостите станаха много, за мнозина се стигна до въпрос дали ще имат работа или не. Това, разбира се, не стимулира критическото мислене.
В България, поради манталитетна специфика на гилдията, музикалният критик винаги е имал по-особено място в нея. Имам впечатлението, че театралите и кинаджиите, литераторите и художниците гледат по-професионално и грамотно на професията на критика. Ако в театъра и в киното все пак критикът е „допускан” в комисии, като член на жури в различни конкурси, фестивали, с артисти и режисьори и т.н., то музикантът не предпочита в състава на подобни формати да има критик. Избягва да прави подобни „грешки”. Да не говорим пък музиколог, какъвто всъщност е критикът, да оглави някаква музикална институция.
Има още няколко вида примитивни реакции: когато критикът си върши работата, „ощетеният” от преценката му предпочита да си мисли и да разправя, че критикът е некомпетентен, щом не е в състояние да оцени високо изкуството му. За съжаление тази болест е много разпространена, най-вече поради погрешното разсъждение за критика само като за човек, който раздава оценки със знак плюс или знак минус. Критикът не съди, дейността му има за цел най-вече да завърши художествения процес – подготовка, реализация, рефлексия. Така процесът е завършен и артефактът е в нормална културна среда. Мнението на професионалния слушател в никакъв случай не е последна инстанция, но винаги съм мислела, че то може да е от полза – както на композитора или на изпълнителя, така и на потенциалния слушател, който е пропуснал концерта, но може да се информира за него през рецензията.
Професионална кондиция, равнище и независимост на критика – това са все точки от кодекса на този занаят. Професионалната кондиция се преследва цял живот. Равнище на изказ и на израз се удържа трудно всеки път и не винаги. Постига се според личните способности и възможности. И според проблематиката в поредния „обект”. Независимостта по-скоро е черта от характера. И за нея мога да говоря под условие, но за сравнително почтеното й удържане имам и шанса, че моите най-близки не правят музикална кариера в България. Иначе не знам как биха стояли нещата. Преминала съм възрастта, в която човек иска да изглежда героичен в собствените си очи.
Работата на критика изисква непрестанност в четене, слушане на музика, гледане на партитури и писане. И в информираност за това, какво става по света. За младия човек тя днес е непосилна. Поради неблагоприятната промяна на контекста и увеличаване на неудобствата в чисто професионален план. Което е парадокс. Например никой у нас (тук ще кажа освен мен) не е писал, че в София няма нотна книжарница за чужда нотна литература и книги за музика. Книжарницата на Съюза на българските композитори е само за български издания. Имаше такава книжарница на ул. „Раковски”, но тя бе сред първите жертви на българския пазар. Аргументът: много ще са скъпи изданията. Колкото и да е мощна интернет-информацията, там могат да се разглеждат ограничен брой партитури, които не са обект на авторско право. А книгите се поръчват, да, но как да поръчаш, като не знаеш какво има вътре.
Поради тази и още доста причини никой не се заема с писане на критически текстове. Средата не дава импулси, не е благоприятна. Самият труд се заплаща много ниско, така че какво да накара младия човек да работи в свободното си време. Което ми дава повод да помисля, че тази професия след време наистина ще отмре. У нас. Никъде другаде, пак ще кажа, този проблем не стои.
Пишех (ето – пак минало време) само във вестник „Култура”. А преди 1990 г. – и в други издания. И във всекидневници. Но там имаше професионален редактор в областта на културата – човек, завършил някое от висшите учебни заведения по изкуствата. И с него разговаряш на един език. После тези длъжности си отидоха заедно с територията за култура. И стана направо опасно да си дадеш текста там. Един път го направих и много се опарих. По-страшно от самонадеяното невежество няма. За съжаление невежите у нас се размножават удивително, страшно бързо и съответно критериите си отиват. Във в. „Култура” най-напред средата отговаряше на името на вестника. Там работеха ценни, знаещи, смислени хора. Сега ще припомня имената им, защото започнаха да измират. Само миналата година си отидоха трима от екипа: Христо Буцев (1947 – 2021) бе заместник-главен редактор, Марин Бодаков (1971-2021) бе литературен редактор и наблюдател, а журналистът Любен Русков (1941-2021) бе и последният уредник на вестника. Георги Лозанов, Геновева Димитрова, Кирил Василев, Теодора Георгиева. И, разбира се, Копринка Червенкова – главният редактор на вестника. Една дама с професионален капацитет, абсолютно познаваща и досега кой, кой е в културата, със страхотен инстинкт и интуиция по отношение на таланта и ума на всеки. И с характер, който създаваше и отстояваше средата. Която не може с нищо да се замени и бе единствена в някаква степен. Среда, създадена и пазена от хора с висок интелектуален капацитет, с професионална отговорност, със съвест по отношение на културната проблематика в страната. Била съм на доста други места, все сред претендиращи да се занимават с култура. Имам богати впечатления и опит, който често бе горчив, но е много ценен. Мога да сравня. „Култура” бе нашата Касталия.
Сега на дневен ред е този блог – крайно недостатъчен, знам. Не се чете масово, а и не съм искала това. Маргиналната позиция ми е отредена отдавна и някак си се чувствам и комфортно в нея. Този блог е моята мъничка, собствена “игра на стъклени перли”, който ми дава възможност да усещам, че продължавам, макар и в толкова скромен формат.За тези две години, откакто пиша в блога, съм получила доказателства, че се чете. Което означава, за съжаление, че е необходим. Защото друго няма. Което е още един повод да мисля, че този текст ще бъде актуален и след мен.