Преди години се снабдих с немското издание на книгата на Григорий Пятигорски “Моето чело и аз, и нашите срещи” (Mein Cello und ich und unsere Begegnungen), която на руски език е озаглавена с краткото “Виолончелист”. Там феноменалният музикант разказва част от своя невероятен живот, в който изминава пътя от Русия до Съединените щати – все като музикант, все с виолончелото. От редовете в тази неголяма по обем история постоянно идваше внушението на много силната му връзка с инструмента, на който свиреше – не само инструмент, а приятел, съучастник, съветник, утешител, помощник.
Не се изненадах много, защото вече имах шанса да стоя близо до виолончелиста Анатоли Кръстев – неговият контакт с инструмента му бе аналогичен. Някак си направих неволно сравнение между написаното от Пятигорски и рядко споделяното от Анатоли. А и с гласа на виолончелото Кръстев се изразява най-добре – със стройна, неумолима логика, натоварена с много емоция и чувственост, с метафоризиране на звука в зависимост от търсения израз в изказа, с дълбочина в субстанцията и оригинално, типично негово, на Анатоли, фразиране. Откакто го познавам (1971) в отношенията му с инструмента наблюдавам постоянна жадност за общуване, за съвместно дихание, за търсене и откриване на възможности, за преодоляване.
Това бе един непрекъснат процес на щастлив оброк и както при повечето истински музиканти, това бе просто съединение между избрания инструмент и личността.
Днес професор Анатоли Кръстев (1947) има юбилеен рожден ден – повод да припомня известното на повечето културни хора, сред които той се ползва с уважение. Да си припомня и аз, доколко територията на виолончелото стана за мен обетована земя, благодарение на него.
В същата тази 1971 година студентът по виолончело Анатоли Кръстев изсвири в Москва соловата соната на Золтан Кодай. Това беше съвместен концерт на български и руски студенти – българските гостувахме на руските. Разбира се тогава аз не познавах сонатата, но Толи я изсвири с такова внушение и с такава вътрешна сила, че сонатата просто се отпечата в съзнанието ми. Дадох си сметка за много слабите ми познания по отношение на виолончеловия репертоар. Така започна нашият разговор с Кръстев, който продължава вече 50 години.
И това е Божи благослов. Защото Анатоли знае да разговаря – ненатрапчиво, с чувство за хумор, благо, толерантно, с една вътрешна доброта, която гласът му носи и ти я предава. И те учи дори неволно. Впрочем той по някакъв начин от съвсем млад е великолепен даскал. (Използвам тази прекрасна българска дума, обичам я, а нека припомня, че Апостол Карамитев се наричаше така – има нещо единствено в тази дума, интимно, самобитно, индивидуално, определящо специфичната връзка с ученика.) Много преди да официализира и този свой талант в Музикалната академия Кръстев охотно посвещаваше време и сили да разкрива на такива като мен, по-малко знаещите от него, разните “тайнствени неща”, които се случват в контакта с виолончелото. В тази приказка той живее цял живот. Завиждам му!
Завиждам му и за мъдростта, с която той се отнесе към осъзнатия си късмет да има таланта да свири тъкмо на този инструмент. Най-напред – за упоритата му, целенасочена, осмислена, наистина впечатляваща с обема и резултатите си работа като инструменталист, музикант, философ, педагог, идеолог на виолончеловото изкуство, с колосална просветителска дейност в много държави, в различни континенти. Хомогенна, цялостна, отдадена личност! Изсвири по забележителен начин целия класически репертоар, посвети се на новата българска музика. И на много съвременни творби – също! И до днес изповядва максимата, че композиторът трябва да си чуе творбата, независимо дали качествата й ще са достатъчни тя да живее. И че това е свято задължение на инструменталиста. Затова репертоарът му е огромен, а изсвирените от него музикални страници са неизбродими.
Анатоли Кръстев още по-силно и впечатляващо разговаря чрез своя инструмент. Не си спомням изключения в тази посока. Музиката, която гради винаги съобщава интересни, дълбоки, важни и нови идеи в познатия текст. Не само ги съобщава, влага ги неусетно, но и настойчиво в съзнанието на слушателите си. Със специфичния глас на виолончелото му, глас с висока естетика, с изискана стилистика, със забележителна култура. Културата е дълбоко присъща на Кръстев. Носи я в себе си, за да я раздава щедро на всеки, най-вече на своите студенти, чието количество до този момент не може да се обхване. Особено като се прибавят и майсторските класове, които е имал и които продължават навсякъде – и в България, и по света.
И в този смисъл бих искала да подчертая неговата безкрайна щедрост – като инструменталист, като преподавател, като събеседник, като приятел. Щедро раздава от времето си, от ума си, от силите си, от емоциите си и много преди думата “емпатия” да стане модна в нашето пространство за Анатоли Кръстев никога не е било проблем да прояви емпатия към ближен – по-далечен или по-близък.
Естествено тази негова сложна индивидуалност бележи, маркира и музиката, която е подарил на хората. С огромното количество концерти и със записите, които и днес продължават да са обект на търсене и на коментари. Всичко това продължава по един или друг начин, защото този голям, универсален български музикант е все така зает, все така подготвя поредна изява или бърза за среща с ученик или с музикант, който го търси за разговор. С почтеността си към избраното изкуство, където и да се появи, личността му е постоянен коректив за всеки. И опора. И ментор. И…
Днес е рожденият му ден! Пропуснах да припомня, че Анатоли Кръстев е франкофон. Приятно е да чуеш неговия френски език. За първи път ми се случи във влака София – Москва. Той /и тя/ знаят защо го споменавам. Ето защо в края на тази словесна наздравица, наред с пожеланието да е много здрав, за да продължава, както досега, завършвам с откъс от Жак Превер:
Денят едва започна и… вече е шест вечерта.
Едва пристигна в понеделник и вече е петък… и месецът вече свърши… и годината почти свърши.
… и вече минаха 40, 50 или 60 години от живота ни.
Така че… нека опитаме все пак да се възползваме максимално от времето, което ни остава…
Нека не спираме да търсим занимания, които харесваме…
Нека добавим малко цвят в нашата сивота…
Нека се усмихнем на малките неща в живота, които поставят балсам в сърцата ни.