Фестивалът “Софийски музикални седмици” (23 май – 2 юли) тази година предлага огромно количество концерти – с най-различни характер и жанрове. Не са малко дните, в които концертите са по 3, че и по 4, което обрича много от тях на недостатъчно посещение. Може и да не съм права. Добавям към беглото наблюдение върху програмата и констатацията, че фестивалът събира всичко, което му е предложено в областта на Музикалното – сякаш няколко фестивала в едно: преглед на симфоничните оркестри в България, преглед на български музиканти, които работят в чужбина, сцена-преглед на младите, продукции на НМА, юбилеи, рецитали, камерна опера, кросоувър проекти….Изключително изобилие и разнообразие! Но имам известен проблем с идеята за подбора, за пресяването на предложеното в името на фестивалната конструкция, на фестивалното равнище, на репертоарната парадигма, на изпълнителския фокус. По този начин евентуалният слушател е поставен пред проблема кой концерт да посети, ако са му интересни два концерта в един ден – т.е. опасението от раздробяването на публиката е съвсем реално. Разбира се някой може да ми опонира, че така, едва ли не цяла София става фестивална сцена, което е “вълнуващо, привлекателно, всеобхващащо”… Но аз съм привърженик на ясната, логична форма, на качеството, което не се гарантира от количеството, на напускането на концертния делник, за да стане празник, на смислените репертоарни предложения, на възможността да обхвана концептуалната рамка на събитието, ако има такава.
Едва не пропуснах концерта (27 май) на певицата Вера Мораиш и саксофониста Христо Големинов, който се състоя в малката, но приветлива зала на т. нар. Български културен център, който е визави Полския културен институт. Всъщност за мен фестивалът започна с тях. И веднага бих казала, че личното ми начално фестивално преживяване бе от редките. Но преди да коментирам, ми се иска да представя тези двама млади, около 25-годишни музиканти. И двамата са родени в Порто (Португалия), минават през класическо музикално образование, след което учат джаз в Португалия, по-късно и в Амстердам, където живеят в момента. И двамата са родени и възпитани в семейства на музиканти. Христо е син на известния български диригент Камен Големинов и на цигуларката Румяна Бадева – внук на композитора Марин Големинов и на цигуларя Георги Бадев. Не знам дали тази наследствена раница му тежи, но фактът, че е тръгнал към импровизираната музика със саксофона ми говори, че музикалният му инстинкт го е насочил към различен подход към музикалното ставане, сравнен с този на неговите предшественици – насочен е към моментното, импулсивно впрягане и излъчване на личните креативност, интуиция, спонтанност и инструментално въображение. Има ги достатъчно. В тази насока работи и партньорката му Вера Мораиш, с която от няколко години са успешен музикален тандем. Те композират и концертират заедно, очевидно имат много общи интереси и се допълват великолепно на сцената – нещо, в което се убедих.
На концерта си показаха програма, предимно вгледана в поезията на известния американски поет-имажист Уилям Карлос Уилямс (1883-1963). Музиката им е в повечето случаи обща, с изключения, разбира се. Но тяхната съвместност се проявява най-ярко, въздействащо и, бих казала, незабравимо в изпълнителския акт. Впрочем само веднъж съм имала възможност “на живо” да се срещна с изкуство, близко до тяхното (това е за моя сметка, разбира се) – и това бе през 2004 година, когато присъствах на концерта на много известния тромпетист и музикант Маркус Щокхаузен и кларинетистката Тара Бауман на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе. Сравнявам ги най-вече по свободата на музициране, която излъчват и възможността, която създават на слушателя си да се размине с очакването, което има, да бъде изненадан, да бъде “излъган” – преживяване в концертните ми срещи, което не се случва често и тъкмо затова го помня. И помня тези, които ми го подаряват.
По същия начин Вера и Христо подаряват неочакваности. Най-напред по отношение на литературата, която ги интересува. Може би съвсем не случайно ги привлича образността на Уилямс. Тя провокира по особен начин със специфичната предметност, с ироничната непредвидимост на ритъма в словото и очевидно съответства на техния начин на мислене, на протичането на музикалното им съзнание. Създава моментни състояния, без да се нарушава образната цялост, Тези моменти впримчват в себе си специфично звукоизвличане, те се създават от него, защото самото то провокира и също създава състояния, които могат да се формулират по-скоро психологически, също и естетически, отколкото с типична музикална фразеология. Но не мислете, че не са типизирали своя изказ в някакъв лична стилистика. Тъкмо обратното! Ако мога накратко да я формулирам, бих казала,, че тя е изградена от активно, дори на места агресивно контрапунктиране, в което често дългото вокално дихание или изненадващата интервалика в интерпретацията на стиховете/словото на Уилямс се сблъскват с яростната комплементарност на саксофона. Тъкмо си мислиш, че няма как да се обединят и в следващия миг тяхната синергия избухва и ги събира в кратък миг на сливане и смирение, за да тръгнат отново по различните си, но допълващи се звукови пътеки – всеки със собствената неизчерпаемост в звуковото въображение, със собствената инвенция в манипулирането на звука. И в същото време усещаш, че разговарят интензивно, нетърпеливо, провокативно, но и вглъбено, дори на места трансцедентно… В някои свои техники, а тя владее доста, Мораиш много ми напомни маниера на Кати Берберян. Дори на посветената на нея секвенция от Берио. Но могат да се правят или да не се правят аналогии. Ако правя, то е за да създам някакъв образ на музициращата Мораиш – нейните тонови превъплъщения са много. И тъй като, както вече споменах, всичко, което показаха е тяхно, авторско, може би този факт разкрепостява фантазията им, дава още повече свобода на звукоизявленията им. И на тяхното образно превъплъщение на поезията на Уилямс. Спечелиха ме още с първата пиеса по стихотворението The Term (Срокът). Мисля, че лаконизмът на Уилямс и образният му маниер подхождат на двамата артисти. Те не се притесняват да “покажат” звуково и листа хартия (впрочем струва ми се Мораиш така започна с поредица от кратки ритмизирани подобни на шепот, но и на леко шумолене звуци) и мъжът, който се олюлява с вятъра…И неочакван, но логичен завършек на фразата, в който саксофонът просто оставя гласа да “съобщи” за сблъсък, за падане на земята. В подхода им и към другите текстове доминира една извънредна чувствителност за ритъм, обект, характер, подходяща интервалика, вид контрапунктиране и специфично подчинение на идеята за съвместност. Всъщност не е правилно да се нарече подчинение, по-правилно е да се определи като импровизационен инстинкт спрямо другия, без слушателят да може да предвиди в кой момент двата гласа ще се съберат по някакъв техен начин, след като осезателно вървят (уж!) в различни посоки, със собствен ритъм, мелодика, колориране – всъщност собствен темпоритъм, който в следващия миг става общ. Показаха ни още как се отнасят към образите от стихотворенията на Уилямс: The Bare Tree (Голото дърво), The Soughing Wind (Виещият вятър), To a Poor Old Woman (На бедната стара жена), This is Just to Say (Това е само за да кажа). За последното ми се иска да коментирам как двамата “играят” с ритъма на стиха (ямб, амфибрахий), начинът, по който го разнищват – в първите два куплета прилича на игра на тенис. Изненадата идва от спирането, задържането, пак иронично и великолепно изиграно на стиха Forgive me, защото тук се иска прошка, че са изядени едни сливи. Цялата ирония на творбата е пресъздадена леко, естествено и същевременно внушаващо. Безукорен прочит! Вера също пише текстове (Peaches, Fog), Христо работи с импровизирания сакс-звук, двамата са автори на всичко, което имахме щастливата възможност да чуем. Отнасят се към музицирането си (поне видимо) така естествено, както дишат. Толкова са натурални, споделящи своята чистота, своя тих триумф, породен от качеството на тяхната заедност! Вера Мораиш и Христо Големинов – един перспективен, индивидуален, много талантлив микс от интуиция, креативност, спонтанност, “подплатени” с вкус, култура и мярка.