“Софийски солисти” продължават серията си концерти по случай 60-годишнината си. Този път в рамките на сродния по име фестивал “Софийски музикални седмици” – с осем години по-млад от ансамбъла. Разбира се бях на концерта им (28.05). Поначало рядко изпускам концерт на ансамбъла – защото за разлика от всички други състави това е ансамбъл от хора, които всеки ден подготвят програми, не си позволяват “да халтурят” с името си и редовно са в добра ансамблова форма. За страна, чието население има номадска психика и в която ценностите са относително понятие, явление като “Солистите…” е колосална рядкост. Прочетох в програмата на концерта им, че за тези 60 години броят на музикантите в ансамбъла общо са 46. И до днес първите от състава посещават концертите на своите наследници – чувстват се (с право) членове на една фамилия. Сезоните се нижат един след друг, турнетата – също. Репертоарът умело балансира пиесите, които са запазена марка в историята на ансамбъла с нови, български и чужди произведения, които предлагат различни почерци, изискващи отваряне на колективното съзнание за нови индивидуални и ансамблови техники. Така ансамбълът се развива, расте, заедно с него расте и неговата публика. И когато припомням така накратко днешното битие на “Софийски солисти” би трябвало веднага да подчертая, че то се дължи в най-голяма степен на диригента Пламен Джуров. Да ръководиш, да организираш и да обединяваш 14 музиканти – мъже с определено самочувствие, изисквания, естетика и вкусове, вече 34 години, е повече от подвиг. Не мисля, че това звучи патетично. Джуров поема ансамбъла в навечерието на промените у нас – това е 1988 г. И от края на 1989 година до днес съумява да преведе състава през какви ли не остри завои на новосъздадената родна пазарна икономика. Той много рядко говори за това, не е човекът, който суетно ще се самоизтъква, нито ще припомня на околните очевидното за всеки, който има малко памет и може да мисли. Самият той не е привърженик на патетичните изявления и няма да го чуете да казва, че се е пожертвал, обрекъл, отдал на каузата “Софийски солисти”. А всъщност е точно така. Все още не мога да сумирам, да обобщя качествата му на ръководител и организатор, които му осигуряват възможността да движи ансамбъла напред. Да поддържа нивото му, да съхранява марката, да осигурява на музикантите в него постоянно разширяване на мирогледа по отношение на съвременната музика, съответно и на съвременните инструментални техники. Откровено казано не мога да провидя кой би заменил Джуров в изпълняването на цялата съвкупност от задължения (извън дирижирането), които са му отредени, когато той реши да се оттегли. Защото фигура от този калибър не се очертава често, особено на родния ни хоризонт. Да не забравяме, че когато Пламен Джуров поема “Софийски солисти” е 39-годишен. Всъщност тогава той май че е най-младият сред тях. И за тези невероятни десетилетия направи и много плавен прехода между поколенията, поддържаше подходящата за елитни камеристи атмосфера, възпитаваше неусетно и винаги сдържано. И нека никой не мисли, че не е имал други предложения в този период, че не е бил изкушаван от други възможности. Но има хора, посветени на каузи и без да съм го питала, а и не сме говорили за това, си мисля, че за Джуров каузата на ансамбъла се е превърнала отдавна в лична кауза, отстоявана с благородна амбиция да се запази делото на предшествениците, да не се изтрива от музикалната карта на България, а и на Европа, че и на света, ансамбълът който има внушаващи респект история и дела, документирани със записи, турнета, филми…
Този, поредният концерт – ще има още под знака на 60-годишнината им, някак маркира дългогодишната репертоарна философия на Пламен Джуров и на “Софийски солисти”. Две творби имаше в програмата. Едната – абсолютно непозната в България от авторка, чието име още ми е трудно да произнеса. Това е Бушра Ел-Турк – родена в Лондон, но с ливански корени. Произведението й е Концерт за ударни и струнен оркестър с наименование “КА”. Три дни преди българската премиера на творбата се е състояла световната й премиера във Виена. Бушра е посветила концерта си на Виви Василева, която засега естествено е единствената му изпълнителка. Концертът включва толкова много ударни в соловата партия, че на моменти степента на колориране някак надминава възможността на сетивата. Самата композиторка пише в партитурата на произведението си: “Идеята за КА свързва страстта на Виви Василева към ударните инструменти с древноегипетските митове и легенди заедно с възпоменанието за покойния ми баща и неговата душа. Древните египтяни вярвали, че душата има девет части. И в наше време идеята за КА е подобна на тази за душата или духа. Въпреки това КА символизира много повече и този символ няма западен еквивалент.” Композицията е изключително трудна не само за солиста. Впрочем насочването на авторката към Виви Василева е напълно логично, защото, мисля си, само инструменталист, така лудо влюбен в предизвикателствата, каквато е Василева може да се втурне в подобно приключение – музикално, инструментално, физическо. Освен качествата на изпълнител, който е способен да прочете вдъхновено един музикален текст, тук наистина се изисква сериозна физическа и психическа издръжливост. Василева вдъхновено прелиташе над огромния ударен арсенал, който бе използван от Ел-Турк в някакъв екстремен максимум в колорита, динамиките, скоростта, особено скоростта и, заедно с това, с фиксирането на диалога на цялата тази многотия с ансамбъла, което бе също екстремна задача, не само за тази великолепна инструменталистка, но и за диригента, и за музикантите. Малко мога да коментирам доколко “екзотично звучащата музика” рисува състояния в импровизационния кодекс на творбата, тъй като това огромно разнообразие от изисквания към солистката някак разсейваше и не успях да намеря ключа към цялостния поглед върху произведението. Бях принудена непрекъснато да следя фантастичната еквилибристика на Василева, която ме извади от цялото. Аз познавам донякъде какво може тази млада дама, но изявата й в този концерт бе на ръба на невъзможното – не само по отношение на рисковото изобилие от инструменти, но и на вслушването й в партньорите, които я следяха с много изострено внимание заради силно комплицираната фактура на нейната партия, изобилието от импровизационни предизвикателства и трескавата темброва смяна. Предизвикателно творение, най-вече с щедростта на авторката в изсипването на идеи, които провокираха, освен всичко друго и умението на диригента да събере формата в осезаема конструкция. Нещо, което Джуров реализира великолепно.
А с втората творба в този свой юбилеен концерт ансамбълът напомни една от коронните пиеси в репертоара си. Чувала съм, че е една от любимите им пиеси – става дума за преработката на Густав Малер на струнния квартет на Шуберт “Смъртта и момичето”. Многократно съм слушала тази творба в интерпретацията на Джуров и винаги съм констатирала различни нюанси в подхода към нея. И тук новата степен на прочита с емоционална прозорливост уплътни контраста в динамиката, промени степента на ускорение в работата с темпата, постигна различен тип извисяване в изграждането на кулминациите в отделните фази на формата. Изрядната стройност в баланса и звука в отделните групи на ансамбъла допринесе за впечатляваща освободеност на емоционалното излъчване при музикалното протичане. Много нюансирано проведени секвенции със специфично формулиране на вертикала, сближаващ плътността на ниските със сияйния звук на високите, които в наложените от драматургията те4жки моменти с рефлекса на опита си потъмняваха излъчването си, приближаваха го до по-драматичния звук на чели и бас. Дадоха ми повод да си припомня стихотворението “Автопортрет” на невероятния поляк Адам Загаевски, в което може да се прочете: “Слушам много музика: Бах, Малер, Шопен, Шостакович. В музиката намирам сила, слабост и болка – трите стихии, четвъртата няма име.” Рядко може да се открие тази безименна четвърта стихия, за която пише Загаевски. Случи ми се този път – и във втората част, която звучеше като траурен марш, така категорично, че всяка от вариациите насочваше към мисълта за обреченост и в третата, този танц на смъртта, като неотменима присъда – с една изконност в драматизма на внушението… Силно! Пунктираният ритъм в четвъртата част добави още смисъл към фаталната неизбежност, наложи я като доминиращ аспект в темата за смъртта. Мисля, че целият ансамбъл сподели трагизма в прочита на своя диригент, уплътни този промисъл на неизбежното в него. Заедно подариха на публиката си възможността да изповяда с тях идеята за безкрайност в изкуството, на което служат.