Многолика камерност
Продължавам да мисля, че камерното музикално богатство и възможностите, които то щедро предоставя на изпълнителя не се сравняват с нищо. В три последователни фестивални вечери ръководството на “Мартенски музикални дни” предложи на публиката прекрасна възможност – да огледа и да прецени различни внушения на камерното, със съответно избрани индивидуални прочити. Да си даде сметка за безбрежния жанр, голяма част от който не познава. И да държи будна своята любознателност.
Литовският камерен оркестър и неговият диригент и солист Сергей Крилов избраха популярна музика за фестивалната си изява. Дори когато прегледах програмата им преди концерта, ме споходи леко разочарование: оркестърът е с дълго градена, сериозна репутация, създадена в 60-годишната му история. Наричат го “културно съкровище на Литва”. И идва на фестивала с популярни пиеси от Дворжак, Сарасате и Сен-Санс. Опровергаха ме веднага. Имат завидни камерни навици, в които великолепният им инструментализъм се отразява чисто, красиво, естествено. Серенадата от Дворжак е като съвкупност от неговите славянски танци, движи се между песента и танца. Валсът във втората й част изключително много напомня мелоса и характера на третата част от създадената десетилетия по-късно от серенадата Осма симфония на композитора. Литовците са инструменталисти, които играят с нюансите леко, с въображение и с много вкус. В следващата част от програмата Крилов взе цигулката и не я пусна до края. Рядко ми се случва да ме изненадат и да ме държат в напрежение с пиеси като Испански танц и Кармен-фантазия от Сарасате или Интродукция и Рондо капричиозо на Сен-Санс. Работата е там, че Крилов най-напред е цигулар на изключително ниво, а след това и изискан в хумора си шоумен. Той свиреше и ръководеше своя ансамбъл еуфорично, а качеството на инструменталното му слово нямаше как да бъде по-завършено. Имаше и виц, и драматургия, и много пестеливи гегове, но преди всичко музика, майсторски поднесена, завладяващо емоционална.
Контрастна в съдържанието и настроението вечер предложи камерното трио в състав Сергей Догадин – цигулка, Павел Гомзяков – виолончело и Пламена Мангова – пиано. Артисти от висока класа, те се събират с определени репертоарни намерения за определени участия. Програмата им с Елегично трио от Рахманинов и Второто клавирно трио на Шостакович резонираше някак на тревожността, която витае наоколо, вследствие войната в Украйна. Сериозно съвпадение се получи и по-чувствителната част от залата го усети и отчете. Това са две композиции, породени от смърт, от загуба на скъп човек. 20-годишен, Рахманинов пише своята след смъртта на Чайковски, който, както се знае, е бил скъп, незаменим ментор на младия композитор. А Шостакович, със своето трио реагира на смъртта на големия руски музиковед, театрален и музикален критик Иван Солертински, с когото е бил много близък.
Нашата изтъкната пианистка Пламена Мангова не се уморява да търси партньори – можещи и мислещи инструменталисти за различните си идеи и проекти. Цигуларят Сергей Догадин има първа награда от конкурса Чайковски (2019), а виолончелистът Павел Гомзяков отдавна концертира по целия свят и като солист, и като камерен партньор на големи музиканти, какъвто е и той. Всъщност и двамата гостуваха за първи път на фестивала в Русе, доведени от Пламена. Сърцати музиканти, с плътна, неудържима емоционалност, със забележителна енергия на внушение и на въздействие. Прочитът им бе амалгама от инструментални събития, които трудно се описват подробно – и конструкцията на фразата, и изкусното темброво сливане и начинът, по който изградиха драматургически и двете композиции, които колкото и да са ясни в съдържанието си, са съвсем различни в трагичния си разказ. Моето лично предпочитание бе Триото на Шостакович – така категорично изпълнено, с драстична звукова мощ, със завършена тонова графика, но и с мярка в процесуалното изграждане, с постепенност в развитието, която допълни ефекта на звучене. На Пламена Мангова българските музикални слушатели отдавна дължат важни срещи със сериозни изпълнители в различни ансамблови фигурации. Нейната неуморимост в това отношение е действително уникална.
И след ансамбъла, “построен” за фестивалното представяне, следващата вечер на сцената бе френският Струнен квартет “Модиляни” – състав на почти 20 години, със стабилна световна репутация. Те са Амори Коато и Люк Рио – цигулка, Льоран Марфен – виола и Франсоа Кейфер – виолончело. Идват за втори път в Русе. Програмата им отрази наскоро завършените записи на всичките 15 квартета от Шуберт, а фестивалът е част от проекта им, през тази година да ги изсвирят в различни зали по света. В Русе свириха прочутия Quartetsatz, ранния седми квартет и шедьовъра “Смъртта и момичето”. Хора, отдадени на музиката, съзнаващи щастието да са музиканти. Пътуват с радост, работят здраво и…мечтаят. Не само мечтаят, а когато свирят се превръщат в мечта за тези, които ги слушат. Най-напред те превземат с финес и инструментална непринуденост – свирят както дишат, целта им е единствено да “разкажат” музиката, която са избрали. Ансамбълът им е съвършен звуково – плътност и мекота във виолончелото, виолата добавя, нюансира излъчените ниски тонове, същевременно е като мост към двете цигулки, които са феноменално “слепнали” – в красиво единство, в органичен тембров диалог помежду си. Квартетът има неограничен набор от средства да покаже възможностите си като ансамбъл от струнни. Да предложи високата степен на собствения прочит. В “Квартетзац” създадоха впечатляващо с компактността си гласоводене, звучат непрекъснато “в пакет”, дори когато един инструмент солира, а останалите паузират. Някакво обертоново чудо се върти около тях и създава за слушателя усещането, че са непрекъснато заедно, в магическа ансамблова връзка. Много рядко, странно и затова незабравимо. Последва ранният седми квартет, в който всяка мелодическа линия, всяка фраза, изпята от отделен инструмент бе заредена със свежест, с лекота, сякаш искаше да ни напомни, че тази невинна, пропита от красота музика, в която се преплитат почерци на велики предшественици, е създадена от 17-годишен гений, изкушен от песента и нюансиращите възможности на струнните. За начина, по който “Модиляни” рисуват звук и фразират може дълго да се разказва (не съм споменала, че избират името на квартета си след среща с картина на Модиляни). Дефинираха драмата в квартета “Смъртта и момичето” още със съдбовните триоли, проведени в контрастна динамика в началото – категорично, заплашително фортисимо, последвано от недоизречени, промълвени тихо въпроси. Специфичния тематизъм на творбата музикантите от “Модиляни” разгърнаха, използвайки изключително широкия си тембров диапазон – качество, с което се отличават същностно от други подобни формации и може би и заради това са толкова известни и търсени. Не може да се забрави “отвъдната” мрачност на 12-тактовата тема във втората част, която преди да бъде разработена вариационно формулира бавната, заплашителна реч на смъртта “Дай си ръката, красиво и нежно създание…” и начина, по който всяка нейна вариация през тембрирането напомняше за характера на темата, от която е произлязла. Бе направо изваяно драматургически. Добавям още мярката, с която “разиграват” музикалните сюжети – без прекалени акценти, без излишни ефектни движения във фразирането. Достатъчно е да се постигне (а те го правят страхотно) максимално характера, естеството, развитието на музиката, да се предаде правдиво и въздействащо атмосферата с логика, култура и изящен инструментализъм.
Естествено публиката поиска бис, още по-естествено “модилянци” изсвириха част от Четвъртия струнен квартет на Шуберт – едно последно анданте, с което се сбогуваха с фестивала. Само за тази година, надявам се.