Който няма търпение да изчете този текст, може да остане със заглавието само. То казва почти всичко. Посетих софийската премиера на “Чичовци” от Лазар Николов на 6 март. Не беше препълнен салонът, но публика имаше. Очаквах с интерес прочита на софийския екип, посветил се на творбата на големия композитор – диригента Жорж Димитров, режисьора Пламен Карталов, сценографа Свен Йонке и Станка Вауда – художник на костюмите. Музикалната подготовка (на певците) е дело на Агнес Данкова, а диригент на хора е Виолета Димитрова. Почти всички – все с опит, биографии, титли и прочия, както би казал Йванчо Йотата.
Възраженията ми започнаха още във връзка с определението “опера сатира”, тиражирано навсякъде от Карталов. Лазар Николов пише “Опера по Иван Вазов”. След това в афиша за операта бе добавена и карикатурата на Борис Димовски отпреди десетилетия, показваща грапавия път на България към Европа. Нещо, което също не можах съвсем да разбера като насока – кому е нужно? Произведението на Николов спокойно може да живее без тези гарнитури. Но много по-сериозни възражения породиха у мен някои от идеите на режисьора. Най-напред – по отношение на макрорамката на спектакъла, построена в сериозно, не, в генерално противоречие с идеята на автора за организация на формата на творбата. Лазар Николов, както вече писах в предишния си текст, създава “Чичовци” като непрекъсната форма, в пролог, шест картини и епилог. Всяка намеса в протичането й, разкъсва, троши музиката и нейната флуидност, нейния темпоритъм, а оттам и целостта на всеки възможен спектакъл. Карталов е решил преди всяка от частите на спектакъла, който той създава, да звучи обяснителен текст, размишляващ за Вазов и неговите герои. Текстът е на писателя Георги Господинов (защо да не се прибавят още известни хора) и звучи на запис между картините, произнесен от артиста Малин Кръстев, че и Михаил Билалов се добавя към състава в “Призив на Вазов”. Няма лошо, разбира се, ако решението не бе лишено от елементарна музикантска чувствителност и логика. Генерална несполука спрямо идеите и намеренията на композитора, и оттам спрямо ефекта, който творението му произвежда в случая, е неглижирането на оркестъра като много важно действащо лице в операта. Лазар Николов третира и оркестъра, и хора в “Чичовци” като равноправни, дори определящи характера на звучене, компоненти на творбата – това не е традиционен оперен оркестър, който се диминуира в услуга на певците; това е оркестър, който разширява темброво и характерно певците, и образува допълнителни важни пластове в драматургията на операта. Нищо от това не се чу по време на софийския спектакъл – оркестърът каканижеше в оркестрината и от време на време, ако няма представа за какво става дума, човек доста може да се зачуди какво всъщност правят тези хора в спектакъла. Оркестърът се чуваше само когато бе самостоятелен в изявата си – като например в трета картина (след появата – не според автора, а според режисьора – съвсем изневиделица на камерното дуо Агнес Данкова/Александър Илчев, които свирят бавната част от първата соната за цигулка на Николов от 1954 г. може би като някакъв музикален контраст, в средата на картината, върху който героите пак “шетаха”), след детския хор, който пее кратичък марш (Allegretto marciale), автоколаж, както се изразява композиторът в стила на възрожденската песен от онова време. Там оркестърът се чу – за малко. Не знам защо диригентът Жорж Димитров по принцип мисли ролята му по този начин, не намирам обяснение. Този подход не е в услуга на сцената, а в неин ущърб и един музикант би трябвало да го разбере бързо. Няма да коментирам нивото на артикулация на музикалния текст от оркестъра. Не искам да бъда груба.
Третата, за мен направо възмутителна, намеса в драматургията на Лазар Николов е финалът, измислен от Карталов. Там финалът на автора просто го няма. Сменен е, изрязан… Той показва връщането на обикновената битност в живота на героите със смешно-жалката дребност на проблемите им чрез разговора на хаджи Атанасий и хаджи Смион, който не случайно Николов експлицира два пъти, вторият път, произнасянето на кратичките “Да, да.”, звучи дори трагично, обречено, преди да потъне в тишината. Какво прави Карталов – припомня на публиката Вазовото “Отечество любезно”, показва ни две гигантски кукли, американска и руска, а пред тях “фучи” китайски дракон. Пътепоказатели с надписи, които указват и не указват Европа трябва да ни покажат как чичовците не отиват в Европа. И реакциите им са малко като на тримата глупаци на Доньо Донев. И – трогателно и поучително – завършва с “призива на Вазов”. С музиката на Лазар Николов се приключва преди това, а оркестърът повтаря “до откат” два такта форте остинато – това вече е, както се казва, добавената стойност от Карталов. Който малко е познавал Лазар Николов няма как да не ме подкрепи в убеждението, че той изобщо не би допуснал такава драстична намеса в музиката му, която на всичко отгоре профанизира жестоко самото произведение. Тук се сблъскваме с генерално неразбиране на идеята “Чичовци”, въпреки целия разяснителен материал, който се изсипа на главата на зрителя и който е отпечатан в много луксозната и представителна програма за спектакъла (цена 10 лева), в която (много добре) е отпечатано и либретото на операта, включващо и ампутирания финал.
Възраженията ми не свършват дотук. Вървят към музикалната подготовка на певците. За разлика от подхода на Драгомир Йосифов в Пловдив, тук Агнес Данкова никак не е обърнала внимание на факта, че партиите на всички в операта нямат нищо общо с белкантовата оперна практика. И затова е трябвало да работи с певците за усвояването на нов вокален език – колкото и да е трудно и да изисква време. Това е основен проблем в звуковата семантика на творбата. Може и да е имало подобна работа, но аз не я усетих. Както и не можах да доловя, че партиите са усвоени детайлно – на много места певците пееха върху един тон, а и доста често само говореха, което оставя погрешното впечатление за тоновите решения на композитора. Да не говорим как обеднява фактурата и внушението за характерите в звуково отношение.
Какво още за режисьорската концепция? В нея се откриваха два плана, които доста си противоречаха: от една страна се налагаше стремежът към извеждане на героите в друга среда – Карталов обяви, че това е санаториум. Сцената бе разделена на две нива по вертикал – и “санаториумното” бе горното ниво. Там имаше легла, наредени като в лазарет, а край тях шеташе персонал, сред който не беше трудно да се видят три, открояващи се роботоподобни фигури, облечени в сини, лъскави гащеризони и шлемове на главите. Така и не можах да проумея този детайл от “санаториумната” среда. Нещо по-съвременно ли трябваше да ми внуши… Докато героите по леглата разнищваха скандала между Селямсъза и Варлаам, в долното ниво се наблюдаваше доста бъбрива илюстрация на разказваното – първо се разнасяше цяла риба, после само рибешката кост, после и черна котка на колелца, бутната към дома на Варлаам. Защо? Зрителят би могъл сам да си представи “зулумите”, които си правят един на друг чичовците. Не само излишно, но и кичозно. Този визуален наратив елементаризира доста типа театър. Както и “колата” на бея. Все “гарнитури”, които разсейват и отклоняват мисълта от реалната проблематика и основните внушения на композитора. И представят една остаряла естетика. Това просто не е нужно – музиката на Николов е достатъчно красноречива, пробождаща съзнанието и емоционално провокативна и въздействаща, цялостна – разбира се ако бъде прочетена и изпълнена както трябва. Нещо, което, за съжаление нямаше как да констатирам. Амбицията за промени, за корекции, за допълване или отнемане от съдържанието на творбата не би трябвало да се очертава като водеща в сценичното и музикално пресъздаване на произведението. Например двете жени-клюкарки са станали три, по каква причина не е ясно. Както не е ясно защо бяха облечени в дрехи, в които приличаха на излезли от някакъв бардак. Появиха се и кукери! Мога още да изброявам от тази поредица от решения, които будят недоумение, поне у мен и които няма как да отмина. Сигурно не съм схванала цялата сложност на режисьорската концепция – допускам това. В такъв случай текстът ми просто може да не се чете от всеки, който мисли така.
Има и други възможни подходи в театъра – по-семпли или по-условни. Задължителна е обаче коректността в третирането на музикалния текст, особено когато една творба се представя за първи път. Пак ще подчертая – много точно си представям каква би била реакцията на композитора след този спектакъл. Дори си мисля, че още при първото своеволие на режисьора Николов просто щеше да си вземе партитурата и да си тръгне. И най-развихрената фантазия все пак трябва да има някакви граници – така или иначе основополагащ е авторският материал, музикалният текст, а сцената идва малко по-късно. За съжаление визията за този спектакъл е обратна. Въпрос на гледна точка.