Гледни точки към родната класическа музикална практика
Уважавани от мен преподаватели в Софийския университет се интересуват от актуалното състояние на класическия сектор в музиката у нас. Преглеждам фактологията от последната година и си давам сметка, че по този въпрос има, най-малкото, три гледни точки: оптимистична, песимистична и реалистична.
Оптимизмът е онова състояние на част от населението, което се декларира най-често пред медиите. В областта, в която все още съществувам, това състояние може да бъде постигнато главно през постиженията на малцина родни и на мнозина гастролиращи изпълнители. Сред българските изпълнители, които продължават да поддържат собственото и концертното ниво в София и някои градове на България (най-вече там, където има възможност оркестрите да свирят по-обемен репертоар), до познатите големи имена от по-старата генерация (към която принадлежа и аз), като Минчо Минчев, Емил Табаков, Георги Димитров, Пламен Джуров, Анатоли Кръстев, възпитани да практикуват музикалното изкуство отговорно, задълбочено и самовзискателно, мога да прибавя няколко имена, които продължават да изповядват нормалната музикантска традиция и да отделят достатъчно енергия, сили и време за интересен и задълбочен прочит на музикалните текстове, които представят на публиката. Не може да се правят листи в толкова кратък текст, но все пак ми се иска да спомена няколко имена (освен гореспоменатите), чиито концерти и спектакли гледам да не пропусна – на диригентите Павел Балев и Драгомир Йосифов, на цигуларите Албена Данаилова, Светлин Русев и Лия Петрова, на пианистите Евгени Божанов и Людмил Ангелов, на певците Красимира Стоянова, Кирил Манолов, Александрина Пендачанска. Това са музиканти, които не спират да искат да се развиват, да учат репертоар, да търсят. Както се вижда, сред тях има артисти с реално световно признание. Не такова, което се формулира непрестанно в медиите поради липса на лексикална култура.
Оптимистични са и последните два-три сезона на Софийската филхармония. Нейният директор Найден Тодоров е намерил финансовата формула и подходящото партньорство да кани много известни на световната сцена артисти, които съвсем сериозно вече слагат Софийската филхармония в собствените си планове. Тук две мнения по въпроса не може да има. Всъщност, аз имам второ мнение, но то се отнася до репертоара, а сега говорим за равнището на гастролиращите артисти.
Интересни са тенденциите и в Пловдивската държавна опера и фестивала „Opera Open”. Там работят смислени хора. От другите фестивали, които съм следила, избирам международния фестивал „Мартенски музикални дни” в Русе. Бе отложен с година и половина, но се проведе без никакви компромиси в равнището си и сега гледа към следващото си, вече нормално мартенско издание, през 2022.
Песимистичната гледна точка е изцяло фокусирана върху това какъв е репертоарът в България. Отговорът – сугубо класически. Нашите институти, диригенти, инструменталисти и певци са силно ограничени по отношение на това, което изпълняват. Изключенията са толкова малко, че веднага мога да ги изброя: на първо място слагам посветилия се на идеята съвременното музикално творчество да не заобикаля съвсем границите на България композитор, диригент, пианист и публицист Драгомир Йосифов заедно с ансамбъла „Музика нова”, който той създаде и продължава да дирижира. Към него добавям също композитора и пианиста Михаил Големинов и пианистката Анжела Тошева, струнен квартет „Фрош”, както и Пламен Джуров с камерния ансамбъл „Софийски солисти”. За разлика от литературата, театъра, киното и, в различна степен, пластичните изкуства, класическата музикална практика в България генерално избягва съвременните автори. Свирят се много малко интересни, търсещи български композитори и почти никак композитори от други страни. Не приемам оправданията, че авторските и издателските права са много скъпи. И мисля, че стремежът да се докара публика в залите вече е изиграл своята покваряваща роля по две причини: първата е зловещата реформа, която Вежди Рашидов направи през 2010 г., а втората е инертното мислене на музикантите, които в момента определят състоянието на музикалния живот в България. Леността и лесността станаха основен сподвижник в репертоарните „въжделения” на изпълнителите. И възприемането на концертната дейност и кариерата единствено и само като бизнес! Изключенията само потвърждават печалната тенденция в родната музикална практика. Енергията да се отстоява съвременен репертоар – и пред институциите (за повече финанси), и пред публиката (за провокация на любознателността й и за някакъв тип възпитание в съвременния звук и в опознаване на днешната световна музикална култура), отдавна е напуснала територията на България. Процесът води своето печално начало от всички видове образователни институти и завършва в концертната зала.
Реалистичната гледна точка не приближава оптимизма. Тя е свързана по-скоро с известно прогнозиране. Консерватизмът, инертността, липсата на елементарна музикална култура у всички овластени, които имат инструментите да определят финансите, а оттам и репертоара на музикалния живот на България през третото десетилетие на ХХI век, всъщност го връщат назад, а това не определя, не формира някаква по-сериозна перспектива за следващите години, дори десетилетия. В този смисъл, българското музикантство само си определи средата на съществуване, която не изненадва, не провокира нито самото него, нито тези, които все още имат потребност да слушат музика. Така родният потребител на класическа музика все повече ще предпочита да се омайва от познатото, което определя фалшивата представа за самия него като за информиран меломан, вместо да пожелае да го шокират, да го стреснат, да го изтръгнат от провинциалното му самочувствие, че с няколкото „любими мелодии”, които слуша, откакто се помни, познава нещо от музикалното изкуство. Предимно този тренд определя характера на концертната практика в днешния ден. Боя се, че ще бъде произведен в традиция и занапред.
Екатерина Дочева
Текстът е поръчан от културния център на СУ и публикуван най-напред в сайта на центъра.