Дебютът на диригента Здравко Лазаров на поредния абонаментен концерт на Симфоничния оркестър на БНР (22.10) определено би трябвало да привлече вниманието на по-голяма част от публиката в София. Но това не се случи. Много малко хора имаше в залата – малко повече, отколкото музикантите в оркестъра на сцената. Програмата на концерта също би трябвало да привлече вниманието – четири произведения на морска тематика. Всъщност тази програма и този диригент бяха предвидени за предишния сезон – за месец март. Но радиооркестърът, по решение на бившия си генерален директор Балтаков, в продължение на 5-6 месеца спря да изнася концерти, въпреки че абсолютно бе възможно да не спира. Както и да е – макар и със закъснение присъстващите имаха възможност да чуят концептуалната програма на Лазаров. Бе съставена от по-малко популярни творби, вдъхновени от морето на Менделсон, Елгар, Ернeст Блох и Франк Бридж.
Тук ще си позволя известно отклонение. Струва ми се, че дори съм закъсняла да го направя. Изглежда тази “концертна пауза” се е отразила по един непредвиден начин на администрацията в т. нар. Музикална къща на БНР, която сега се оглавява отново от Теодосий Спасов. Този човек, освен големия си талант в областта на импровизираната фолк- и джаз- музика, притежава и неблагоприятното за него самомнение, че може всичко, че разбира от всичко в музиката. Ако беше само за него – никак нямаше да се вълнувам. Но той отдавна е доказал, че административните му качества и професионалната му информираност за това, какво трябва да се прави, съблюдава, контролира и т. н., когато става дума за прояви извън “неговите” жанрове се озовават доста под линията на допустимото. И прави бели!!! Всъщност в този отдел на Българското национално радио доста отдавна – вече 5-6 години, се назначават хора, талантливи единствено да предизвикват кризи. След като Емил Табаков беше директор, следващите дами и господа, заемащи тази длъжност, действително образуваха нещо като парад на посредствеността (писах по този въпрос във вестник “Култура”). И по отношение на директорите, и по отношение на техните назначения (припомням главния диригент на Симфоничния оркестър Росен Гергов) поредицата от несполуки доведе до там, че единственият стандарт в дейността на това, което назоваха “Музикална къща” е, че няма стандарт. Сега има професионален главен диригент, който би трябвало да е щастлив, защото в момента “Къщата” се обитава само от продуцент-експерти (не визирам продуцентите на звукозаписната продукция) в областта на концертната дейност. Но не ми се струва да е така, след като, например и за втория концерт от сезона на радиооркестъра нямаше никакви програми. Експертите дори не си бяха направили труда да напишат реда на програмата на един лист във формат А 4 . Той би отнел време за заглавие и 4 реда, а задължителното съобщение, кой е Здравко Лазаров, след като дебютира с радиооркестъра – още 15 реда. Тази дейност отнема на един реален експерт половин час. Още 15 минути са необходими за размножението на ксерокс на този лист поне в 100 екземпляра. Ще добавя още – от доста време наблюдавам как върви рекламата за симфоничните концерти на радиото и спокойно мога да кажа: “Никак.” Просто няма такава. Затова не ме учуди и този път празната зала “България”. Не може администрацията на радиооркестър в една европейска страна да се отнася така към неговите слушатели. Забранено е! Администрацията, която се занимава с оркестъра е длъжна да привлича публика, да “си хвали стоката”, да обяснява на хората за какво става дума, да се грижи хората в залата да прочетат нещо и за оркестъра, и за диригента, и за солистите, както и за произведенията, включени в програмата. Интернет не е панацея. Поднасям моите извинения на тези, които четат текста, че това, което в момента съобщавам им е отегчително ясно, но очевидно на експертния колектив на “Къщата” тези банални детайли трябва да се припомнят. Каквото и да се случва в радиото, каквито и нелепи идеи да реализира главното началство, истинският музикант прави необходимото оркестърът, на който служи (Да, служи!!!), да се представя в рамките на нормалното. Ако няма кой да пише програма, защото генералният директор е съобщил, че за този извънреден труд не се полага дори и смешния хонорар, който се даваше, тогава програмата я пише експертът. Думите “експерт” и “продуцент” не са само номенклатурна измишльотина, те носят съответното съдържание, съответната семантика. (Ами сега!?!)
Приключих. Засега. Насочвам се към концерта. Няколко думи за диригента Здравко Лазаров (1981). Той е учил дирижиране в България – при Вирджиния Атанасова в Националната музикална академия – София и при Георги Димитров в АМТИИ – Пловдив. След това работи като пианист и хоров диригент, по-късно като диригент в оперите в Стара Загора и Мерсин (Турция). Понастоящем е главен диригент на Истанбулската държавна опера – пост, който заема от няколко години и който е сериозна позиция. Концептуалната програма на тема “морето” е негово дело, както обясни той самият в едно радио-интервю. И включва действително по-рядко изпълнявани у нас творби, вдъхновени от морската тематика. И нещо, което характеризира и четирите – изкушението на техните автори да създадат музика с подчертана изобразителност, рисуваща различни състояния на морето, различни вълнения, които морската шир събужда у човека. Увертюрата на Менделсон “Спокойно море и щастливо плаване” е създадена по две стихотворения на Гьоте, чиито заглавия композиторът обединява в едно. Продължавам да не съм сигурна, че преводът “Спокойно море” е точният превод, въпреки че е получил гражданственост тук. И че не е по-правилно да се преведе “Морска тишина”. Защото в стихотворението на Гьоте, вдъхновило Менделсон, става дума за тишина, дори в един стих се говори за “ужасната смъртна тишина”. И музикалният текст в първия бавен дял на увертюрата извежда на преден план дълбокия нисък звук в оркестъра, с него и започва. Този звук в други диригентски прочити придобива значението на предупреждение, на заплаха, която се надига. Тази част далеч не е така безобидно пасторална, както я чух в интерпретацията на Лазаров, който малко бе “вдигнал” и темпото и се бе лишил от толкова важните за драматургията й дъхове, смълчавания. От идеята за “чудовищната далечина” за “липсващия въздух”. Чието музикално интерпретиране е доста по-сложно. Лазаров стои добре на пулта, жестът му е правилен, но някак белязан от липса на изразителност, на сугестия. Всичко е правилно, но лишено от подтекст. Сръчно реализира прехода между бавния и бързия дял на увертюрата, професионално ръководи състава, но като че ли търсеше предимно точността за сметка на дълбочината. В песенния цикъл “Морски картини”, оп. 27 от Елгар чухме мецосопрана Виолета Радомирска. Вълнуващата красота на песните достигна до нас предимно чрез…оркестъра – и с тембровото разнообразие, и с безусловната романтична поемност, и с внимателния съпровод на Лазаров, който съобрази и динамически, и ортографически, и щрихово оркестровото присъствие с това на мецосопрановия глас. Но този глас някак не се чу. Беше твърде навътре обърнат. Имах чувството, че половината от него идва към залата, с недостиг на енергия и на интензитет, да не говорим за стилови отлики и специфична артикулация на езика. Трудно формулирани фрази вървяха с усилие в изпълнението на Радомирска, което не бих могла да нарека прочит на композицията. Ни следа от експресивността на поетичния текст, който не бе по никакъв начин артикулиран. Елгар се е погрижил за възможността текстът да добави смисъл към романтичната изразност на музиката му, поднесъл го е с богата динамична нюансираност, която не се излъчи в тази вечер. Може Радомирска да не е имала добра вечер, не знам. Но за съжаление тази пиеса бе лишена от неукротимата си поетичност. Разбира се, не си позволявам да сравнявам Радомирска с една Джанет Бейкър, например – коронна изпълнителка на тази творба, но си мисля, че в някаква степен по-интензивното слушане на певици от тази категория биха добавили нещо към идеите, които тя крие в себе си.
Поеми за морето от Ернeст Блох (Ернест, а не Ернст, както е написано от експертите в сайта на радиото – Ернст е философ, не композитор) излъчват диференцирана темброва палитра, която се постига с целенасочена игра между агогика и динамика, с използване на модалните структури в развитието и с тънко вплитане на това, което наричат еврейски щайгер. Труден е за описване недостигът, който ми дава диригентът Лазаров. Очевидно знае партитурата, очевидно е подредил в общи линии оркестъра, очевидно оркестърът го харесва. Но очевидно също е, че диригентската му изява е някак прекалено прибрана, рационална, логична… скучна. И че в прочита си не ми съобщава нищо извън най-горния пласт на нотния текст. Известна монотонност в програмата създава и общият характер на пиесите. Сюитата Морето на Франк Бридж сякаш е дъщерна на творбата на Елгар, най-вече по отношение на оркестровия език – въпреки естествените отлики от нея. Лазаров се опря най-вече на ефектната мелодическа картина на творбата, която изведе твърде екстензивно и на пищния оркестър, изобилстващ на впечатляващи солови изяви от духовите, макар и динамически преекспонирани. Най-сполучлива бе оркестровата картина в третата част на сюитата – Лунна светлина, изтъкана от издържани в изваяно легато, спокойно разположени, темброво уплътнени фрази.