Бях на фестивала „Неотъпкана пътека“ – първи път за мен, осмо издание на фестивала. Основният изходен пункт е село Ковачевица, оттук артистите с музиката, която изповядват – камерна музика от днешни и класически композитори, поемат (тази година) към Добринище, Гоце Делчев, Троян и Кърпачево. Цялото събитие е в рамките на 11 дни – от 29 юли до 8 август. Има заинтересована публика, която включва най-различна категория хора. За това ще ми разкаже малко по-късно основателката и моторът на фестивала, пианистката Лора Чекоратова.
За нея всичко започва с едно влюбване в едно село, в едно читалище и неговата зала с много добра акустика. Събира свои приятели-музиканти, с които е учила (Лора и съпругът й, известният цигулар Георги Вълчев са завършили Джулиард скул в Ню Йорк, където живеят и до днес), оказва се, че те са страшно навити на подобно приключение във ваканционните дни. Вместо да скучаят по плажовете репетират и свирят пред любознателна публика. По-рано това е публиката в Ковачевица, сега – и в гореспоменатите още четири селища.
Кръстница на фестивала е Добринка Табакова – както се знае композитор със световна репутация. Тази година не можа да дойде на фестивала, заради изпълнение на нейна композиция на BBC Proms в същия период. Според мен заглавието точно фиксира целия подвиг на Лора и музикантите, които вървят с нея. Това са много качествени музиканти, които са в разцвета на своето кариерно настояще и работят в Европа и Съединените щати. Аз присъствах на „основния“ така да се каже фестивал – от 31 юли до 2 август в Ковачевица и това което чух и видях ме слиса с атмосферата си, с високото равнище на камерно музициране, с програмата, с поръчаните от фестивала композиции (от няколко години вече е практика). И с един идеализъм, в чието днешно съществуване бях спряла да вярвам.
Програмата включваше четири концерта в три дни и музиката, която обещаваше не слизаше по-долу от програми на европейски фестивали, които съм посещавала. В тези 4 концерта бяха излъчени/изпълнени световните премиери на произведения от Пенка Кунева, Петър Керкелов и Дейвид Лудвиг. Заедно с тях в отделните програми прозвучаха още премиери, този път за България от Хана Ишизаки, Джухи Бансал и Джейк Хеги. Същността и равнището на фестивала „Неотъпкана пътека“ настояват за повече от един текст. И след известно замисляне реших най-напред да запозная читателя с кратката му, но значителна история, която ни разказват Лора Чекоратова и Георги Вълчев – всеки в определен момент на импровизирания разговор с тях.
Започваме с Лора:
– Как ви дойде на ум да направите фестивал за камерна музика в Ковачевица? От Ню Йорк – в Ковачевица!
– Всъщност идеята дойде именно от Ню Йорк. Защото аз исках да направя фестивал някъде в България. Доста пътувах из малките населени места и навсякъде виждах потенциал за такъв фестивал. И първото място, което бях харесала беше Белоградчик. Там има един изоставен летен театър, който ми заприлича на някаква магическа Шекспирова градина. Защото едно време той е бил със сцена, с публика. Но! Да се реализира фестивал там би било ужасно скъпо, особено ако започнеш съвсем отначало, защото този летен театър трябва да се ремонтира. И аз споделих тази идея с един приятел в Ню Йорк, Виктор Пенев. Той се занимава с бизнес и много пътува в България, и много обича България. И е в България, и в Америка – на двете места. И той ми каза: „Защо не отидеш в Ковачевица, защото в Ковачевица има много къщи за гости. И да видиш там дали някъде не можеш да направиш фестивал.“ И аз казах: „Добре“. Никога не бях ходила в тази част на Родопите. И отидохме всъщност първо в Пловдив, защото Георги е от Пловдив. Там се видяхме с нашите скъпи приятели Яна Делирадева и Манол Пейков. И ги навихме да дойдат с нас тук. Казахме им „Дайте да си направим едно пътешествие с децата (те бяха малки преди 8 години), да стигнем до село Ковачевица“. От Пловдив минахме целите Родопи и накрая стигнахме тук. И буквално преди да видим селото, видяхме читалището. Един човек ни отключи и видяхме залата. И си казахме: „Каква е тази зала, това е нещо невероятно!“ С тези високи тавани, със светлината, с акустиката си. И си казахме, че това е перфектното място. Така че преди да разгледаме селото и да се запознаем с историята, преди да видим и къщите за гости, и ресторантите, и интелектуалците от София, и местните хора, ние вече си знаехме, че това е мястото, където бихме искали да правим музика. Така се получи.
– Знаем, че когато се прави фестивал, като всичко друго всъщност, има нужда от финансиране. Погледнах в програмната книжка страницата със спонсорите, тя е впечатляваща. Как убедихте толкова хора в България да ви спонсорират за фестивал с класическа, при това камерна музика?
– Започнахме съвсем от малко. Първият спонсор, който се включи беше Пощенска банка. Защото аз им писах… Значи след като бяхме тук и видяхме читалището, аз писах на всички банки, те имат на уеб страницитe си формуляр. И нямах никакъв отговор от нито една от банките. И буквално два дни преди да си заминем обратно за Америка, получавам имейл от асистента на изпълнителния директор на Пощенска банка, че той би искал да се срещне с мен. Попитах: „Възможно ли е това да стане веднага, защото тръгвам за Америка.“ Тя каза: „Да, в този час.“ И отидох. И се оказа, че той уважава класическата музика. Това беше невероятен късмет. В този случай ги заинтересува фактът, че някой от Америка иска да идва в България за да прави фестивал в едно малко село. И ни казаха да пишем, да направим предложение и ние го направихме. Следващото място, където отидохме беше Министерството на културата. Там също имахме много добра среща. Тогава беше госпожа Елиянка Михайлова и тя каза: „Ние нямаме много средства, но много харесвам тази идея.“ Аз й обясних, че искам да доведа приятели, с които сме израснали заедно, и с които свирим и в Америка и че те биха искали да дойдат с нас и да правим музика. Казаха ни да кандидатстваме и … Това е. В началото това бяха двете институции, които ни подкрепиха – Пощенска банка и Министерството на културата. И аз си знаех, че първото издание ще е един вид пробно. Защото искахме да видим ще има ли хора. И започнах да се допитвам до приятели за помощ, защото ние правим много подробни програми.
– Програмната брошура за фестивала също е безупречна – много професионално е направена.
– За мен това беше изключително важно, а и аз съм учила не само изпълнителско изкуство, а също и много теория, и съм писала… Искам да кажа, че за мен беше много важно максимално професионално да бъде всичко направено още от самото начало и съответно започнахме да търсим приятели, които да ни помагат, защото и средствата, които имахме не бяха достатъчни за да се постигне всичко. И към нас се включиха страшно много приятели и от Америка, и от България. И всъщност ние дискутирахме идеята с приятели… Примерно опитахме се сами да си измислим лого, опитахме се сами да си измислим име… И в тези разговори хората се вдъхновиха от идеята и искаха да ни помогнат да го организираме. От самото начало. Трябва да кажа, че ние имахме опит от Ню Йорк. Там имаше много българи и когато завършихме Джулиард, нямаше място където да се събираме и да свирим, да правим концерти, събития. Защото в Ню Йорк няма културен център. Всъщност в българското консулство имаше зала, мъничка зала, но нямаше роял. И съответно този офис, който придобихме, създавайки концертна серия в Ню Йорк и някои грешки по пътя ни беше основата вече да имаме някакъв опит. Защото музикантите сме толкова задълбочени в изучаването на музиката, че се учиш малко напипвайки. Правиш тази грешка, правиш онази грешка, но в Ню Йорк ние имаме много солидна организация от български музиканти. Павлина Доковска много ни подкрепя, покойната Стефка Евстатиева също много ни подкрепяше. Т.е. всички там сме много обединени и знаем как да работим заедно. Защото вие знаете, когато има много хора и много интереси, човек трябва да се учи как да постига целта си. Целта е да има фестивал или да има концертни серии и всичко друго остава на второ място. Така че имахме вече доста добра школа за това как да създаваме общества и как да привличаме хора. И всъщност когато част от хората, които ни подкрепят в Ню Йорк дойдоха, те ни помогнаха и за словесната част. Манол ни издаде програмите тук в България, защото той има печатница. И голяма част от хората, които в началото ни подкрепиха бяха изключително сърдечни и даряваха моментално. Защото искахме да го направим, да видим как е. И когато направихме първото издание бяхме осем музиканти, нямахме композитори още. Тези музиканти всичките си платиха пътните да дойдат. Дариха ни къщата, в която пребивавахме, в нея имаше точно осем стаи. Спяхме безплатно. И просто се получи. Нещата лека- полека започнаха да си тръгват по местата. Но това, което за мен беше най-изумителното бе, че много хора дойдоха на фестивала още на първото издание. Аз исках да пробвам, и това им казах и на хората в Пощенска банка: „Не искам да го правя един път, искам да го направя три пъти, за да видя първата година пробно как ще е, да направим някакви видеа, да го рекламираме, втората година – дали ще дойдат още повече хора и третата – дали ще продължават да идват. Но още от първото имаше интерес. И много хора казваха: „О, това ще е само тригодишен проект!“ и след третата година казваха: „Повече няма ли да има фестивал?“ „Ама как няма да има – отговарях, нали виждате, че е успешно?“
– Какви хора има в публиката? Виждам, че салонът е пълен, но не мога да ги определя.
– В публиката има меломани за класическа музика, които идват специално за това преживяване. Други хора идват по линия на селския туризъм, на екотуризма и вече идват и част от местните хора. Особено на концерта в неделя (той започна в 15 ч.), където ние традиционно се стремим да направим програмата по-лека, по-достъпна, за да могат да се почувстват на място. (В концерта чухме музика от Бах-Куртаг, Моцарт, Хана Ишизаки, Гершуин, Дебюси, Мийо, Респиги – твърде различна от програмите, c които тук в България масово искат да привлекат публика. Т.е. компромиси по отношение на високото изкуство няма.)
***
Сега стигаме до програмирането на концертите. Към нас се присъединява цигуларят Георги Вълчев, съосновател и артистичен директор на фестивала „Неотъпкана пътека“. Лора ми каза, че той прави програмите. Продължавам разговора с него.
– Господин Вълчев, на какъв принцип конструирате програмите във фестивалните концерти?
– Едно от определящите неща за всеки фестивал е, кои музиканти могат да дойдат. Като разберем кои могат, тогава вече се замисляме, а в последните години когато започнахме да правим и поръчки на композитори, си спомням, че всяка програма вече си имаше заглавието на композицията, която ще бъде представена. Преди да направя окончателната програма питам самите музиканти какво им се свири тази година. И те ми пращат по един лист с произведения. Оттам вече се опитвам да намеря една нишка, която ще свърже определени произведения. И аз си правя проучвания, опитвам се да намеря връзките между пиесите и след това пък се опитвам да ги наредя по такъв начин, че да вървят едно до друго. И мисля, че това допринася за цялото преживяване на публиката, защото ако хората могат да разберат какво става и на тях им доставя удоволствие да разберат дали има някаква загадка в подреждането на пиесите. По принцип това е идеята.
– Идва логичният въпрос, къде подготвяте тази програма след като живеете на различни места?
– Целият репетиционен процес се провежда тук. Ние пристигаме три-четири дни преди началото на фестивала. Тази година дойдохме пет дена по-рано. Защото имахме голямата творба на Петър Керкелов и за първи път среднощен концерт с едночасово произведение и знаехме, че ще трябва повече време, имайки опит с предишно негово произведение, което му поръчахме преди две години. Така че, да, целият репетиционен процес се провежда тук, в читалището. За цялата програма на фестивала – за четирите концерта.
– Сериозна концентрация и бърз ум се иска, за да обхване съзнанието всичко. За инструменталисти като вас изсвирването не е проблем, но музиката да ви стане толкова бързо близка, ваша…
– Това е част от избора на музикантите, които каним и, познавайки ги вече знаем колко време ще ни трябва и как можем да подготвим всичко по най-добър начин и да го представим по най-добър начин. Всички, които идват тук са професионалисти и знаят как да работят заедно, как да се сработват с непознати хора, с новите хора, които идват. Много малко хора идват тук, които ние не познаваме. Тази година единственият непознат човек беше певицата Брит Хюит, която дойде по препоръка на композитора Дейвид Лудвиг, който написа пиесата. Но когато ни даде името, знаехме, че тя ще се справи много добре с нещата, които трябва да изпълни.
Лора: – Може ли да вметна тук, че през годините се получи нещо като музикантско общество. Едни и същи музиканти се връщат в една година, после следващата година идват и други. Например Карин Дорнбуш, кларинетистката, беше с нас миналата година за част от фестивала в Кърпачево, а тази година дойде за целия фестивал. И така някак си се оформя нещо като камерно общество покрай това, което правим. Защото всяка година идват и нови хора, но и някои се повтарят и ние вече започваме да свикваме как да свирим заедно. Не всичко да е скалъпено в момента, защото ние вече се усещаме. Примерно със Сашко (Сомов) свирим вече много години и някак си и част от чара на камерната музика е възможността да се прави в такава обстановка, където сме затворени и само свирим и общуваме. Имаш доверието на човека, с когото работиш и когато свириш в момента ако направиш някакъв нюанс, ако направиш някакво ритардандо, което не си обсъдил, трябва да имаш доверие, че човекът, с когото свириш ще поеме това, което ти му подаваш на момента. И това е най-големият чар на това преживяване, фестивалното. Защото понякога няма време да се мине, да се обсъди всичко, детайл по детайл да се направи. На сцената често се получават магически моменти именно поради факта, че събираме хора близки и приятели. Ние си имаме доверието за да можем на момента да изведем тази музика.
– Как разпределяте ролите – кой какво да свири?
Георги: – Едно от условията на фестивала e, че който и да е тука ще участва всяка вечер. Това е важна част и от избора на програмата – че ще има произведения за всеки един изпълнител. И това ни помага да се чувстваме, че ние всички музиканти заедно правим нещо. Заедно работим с една цел. И ние живеем в една къща, репетираме в една зала и това помага за цялостното преживяване.
– Пренасяте ли някои от произведенията, които подготвяте тук и в Щатите, например?
– Да, много от новите произведения, които сме поръчали и чиито премиери бяха тук, в Ковачевица, ние сме изпълнявали и в Ню Йорк, в Карнеги хол и из Америка.
– Така че този репертоар ви „захранва“ като музиканти и там.
Лора: – Да, по някакъв много естествен начин, нашите сътрудничества с композиторите се превърнаха в по-широки партньорства извън фестивала. Примерно с Добринка вече правим неща, които не са само във фестивала. Ето сега записахме албум, който ще излиза само с нейна музика, вдъхновена от България – лондонски лейбъл, но е изцяло свързан с България. Така че по един или друг начин това, което сътворяваме тук, ние искаме да го споделим с повече хора и в някакъв по-глобален аспект. Първо, по-хубавите неща ги слагаме в Ютюб. Започнахме и тази колаборация с композиторите и това се оказа една много добра идея. Защото всички композитори, които са идвали досега са изключително вдъхновени от мястото и създават много интересни творби. Започнахме с Добринка, след това Керкелов с Then Space – began to toll, базирано на поемата на Емили Дикинсън, но всъщност и на тази кула тук. И ние доведохме Петър с нас и направихме голяма премиера в Ню Йорк. Тази пиеса сега – Вивариума (Vivarium Nocturnalis) – също можем да я представим там, защото има много сцени за алтернативно изкуство. И това се превърна като част от нашата мисия – да създаваме съвременна българска музика от съвременни творци. И ще продължаваме да работим със съвременни творци, за да могат от една страна те да създават каквото си мечтаят за камерен ансамбъл и от друга страна ние вече да ги промотираме по някакъв начин на сцените, на които ние свирим. И това се получи много интересно, като второстепенна мисия. Защото в началото ние не мислехме в тази посока. Ние си мислехме, че ще идваме тук, ще свирим Моцарт, Брамс, Дворжак – класическата музика, но така стана.
– Как подбирате композиторите, на които поръчвате музика?
Георги: – Фестивалът отначало започна с Добринка Табакова, която беше част от началото на фестивала, така че знаехме, че първата пиеса, която се изпълни тука ще бъде нейна. И оттогава вече когато разбрахме, че това искаме всички ние, започнахме да търсим. Събираме се: „Ти чуй това, ти чуй това…“ и решаваме, че ще бъде този или този. Това беше част от първата поръчка, която направихме след пиесата на Добринка „Каменна следа“.
Лора: – Търсим композитори, които създават музика за концертна сцена, а не комерсиална музика, които искат да пишат за този формат и да пишат сериозна музика, която не е лесно достъпна задължително. И да имат все пак уникална визия. Петър Керкелов беше един от първите. Ние не искаме да свирим някакви шлагери, ние искаме да свирим сериозна музика. И публиката знае това и идва, очаквайки да чуе сериозна музика. Дали ще е Бах, дали ще е Добринка, дали ще е Керкелов, няма значение. Това са неща, които изискват надвишаване и за нас като изпълнители, и за публиката за да усети нещо, което е извън ежедневието. И ние самите се стремим фестивалът да ни прави и интелектуално, и емоционално, и духовно по-добри личности. И мисля, че публиката откликва на това. Защото те като видят, дори да не им харесва точната композиция, те виждат от наша страна този вид отношение към това, което правим и тогава вече самата публика го усеща и тя започва да откликва. И забелязвам, защото сега е съвсем скоро след края на фестивала, че това се случи и сега. Защото аз усещам публиката, когато свиря на сцената. Не знам как да го обясня, то е интуитивно. Усещам публиката и забелязвам как с протичането на фестивала публиката става по-задълбочена в това, което свирим. Някак си по-успокоена, по-малко правят шумове, по-малко ходят напред-назад… Някак си се отпускат и се предават. Това е истината. В един такъв фестивал това нещо отнема време, дори някой път за мен лично е малко предизвикателно. Защото аз искам от първия момент всички навреме да са седнали и да са подготвени да слушат. Нещо, което не става точно така.
– Лора, кога успявате да се поддържате като пианистка и да учите целия този много труден репертоар, паралелно с организацията на целия фестивал.
– Ставам много рано сутрин.
Тук разговорът ни приключи. Мисля, че основното около историята на фестивала се изяснява в него. Настоящето ще бъде обект на следващи текстове, които ще рефлектират върху отделни концерти и произведения.