Този текст ми бе поръчан от ръководството на списание ЛИК на БТА и бе публикуван в броя, посветен на 60-годишнината на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе, който излезе в края на месец март, тази година. Текстът не е изчерпателен, той бе поместен в контекста на други текстове в списанието. Но въпреки това ми се иска да го включа и в блога, за да могат да го прочетат и да съберат малко информация за фестивала и тези, които не са чели списанието.
Всичко, което преживявах по-късно, вече се бе случило някога в Русчук.
Елиас Канети “Спасеният език”
Как се създава фестивал? Как се развива? Как се опазва? Как поддържа равнището, необходимо да привлича известни, реномирани музиканти, да обновява репертоара си, да събира публика, да се включва в европейската карта, да осигурява собствената си перспектива, периодично да убеждава, че е необходим?
60-годишната история на Международния фестивал „Мартенски музикални дни” – Русе съдържа в себе си отговори на тези най-първи въпроси, когато става дума за толкова сериозно издържано дълголетие – особено в България. Неговата одисея включва и трудното, но успешно и забележително гъвкаво преминаване от една политико-икономическа система в нейната противоположност, устояването на различни и много видове не съвсем чистоплътни предложения – особено във втората половина от съществуването си… В цялата вихрушка от събития в началото на 90-те години Русе съумя да открие и да привлече подходящия нов фестивален директор – дама, която и досега, вече 30 години, брани всичко съществено за фестивалното настояще и бъдеще…
Всъщност историята на фестивала се съдържа и в неговото настояще. Русенският подход на обновление запази много най-ценно от миналото му; запази паметта за всички, които го направиха невъзможно за пренебрегване българско музикално чудо и продължи нататък, съобразявайки се, естествено, с предимствата на новите обстоятелства. Както и с финансовите проблеми. Но фестивалът се отвори към света, заяви своята готовност да съчетава различия в естетики, в почерци, в прочити, разтвори широко репертоарното ветрило – а това разтърси допълнително публиката, провокира развитието на интересите й по посока на непознатото, на неудобното – бавно, мъчително, но непрекъснато и (отдавна се вижда) резултатно.
Този текст не може да бъде изчерпателен. В него ще се споменат някои тенденции, личности и факти като опорни точки за ориентация в историята на 60-годишния живот на Международния фестивал „Мартенски музикални дни”, който можеше да се създаде и да просъществува до днес наистина само в град като Русе – с миналото му, традициите, атмосферата и здравословния снобизъм на своите жители, известни с любознателност, с желанието си да следят събитията в изкуството, да се информират за процесите в културата. И с енергията да присъстват, да бъдат. Не случайно именно в Русе толкова много събития са се случили за първи път в България.
В началото – празници на българо-германската дружба. (1961 г. )
Знае се, че зад всяко събитие стои личност. Тук името на личността е Илия Темков (1923 – 2002). Темков бе не само диригент, той бе и музикален просветител, изнасяше лекции, навсякъде сееше музикална култура по един необичаен, негов, темковски начин – избягваше строгото академично слово, държеше слушателите си с оригиналните си мисли за музиката, с чувството си за хумор, с нестандартните си аналогии. И с познанията си, разбира се. Темков беше и немски възпитаник – учил е дирижиране в Дрезден при известния диригент Хайнц Бонгарц, който по това време – петдесетте години на миналия век – е главен диригент на Дрезденската филхармония. Работи известно време не само като диригент, но и като модератор на предавания в Радио Берлин, посветени предимно на българската музика. Неординерен тип човек. Добрин Петков го описва по следния начин: “Необичайна личност. Уникална.Човек заряд. Безкрайно конфликтен и трогателно сговорчив. Фантаст и реалист. Мечтател и безупречен практик. Великодушен и безпощаден. Непресъхващ извор на идеи, роден инициатор и организатор…” За създаването на фестивала Темков има идейната подкрепа на известния си колега Саша Попов, който е русенец и помощта на юриста Михаил Кътев, който работи като експерт, а по-късно и като председател на Окръжния съвет за изкуство и култура – Русе. По-късно, в края на социалистическия период, за известно време Кътев е председател на организационния комитет на фестивала.
Именно благодарение на връзките на Илия Темков в Източна Германия, по-точно в (тогава) Германската демократична република, в Русе началото на фестивала е положено под мотото Празници на българо-германската дружба. Преки организатори се явяват две институции – русенската филхармония и радио Берлин. В Русе идват немски композитори, изпълнители, а от българска страна насреща е Илия Темков със Симфоничния оркестър на Русе, на който е главен диригент, с хор „Дунавски звуци” – тогава диригент на хора е Симеон Стателов. Още с първия концерт, на 10 март 1961 година, Темков дава заявка, че тук нещата няма да са обичайни. Той кани 27-годишния диригент и композитор Васил Казанджиев да открие концерта със своя композиция – и това е героичната увертюра „Септември 1923”. След което на пулта се качва Илия Темков и дирижира кантатата „На победата” от немския композитор Ернст Херман Майер със солисти Мими Николова и Кирил Кръстев и Петата симфония от Бетовен. Следователно програмира съчетанието на класиката и съвременността, заявява интереса на форума към младия творец и изпълнител. Този първи фестивален опит продължава 20 дни – с осем симфонични концерта, на които се изпълнява много музика от съвременни немски и български композитори. Музикалната общественост в България, както и пресата, както и партийните ръководства – централни и местни – все още не предполагат, не допускат мащабите и амбициите в продължението на музикалните празници в Русе. Преглеждането на пресата от този период на 1961 година констатира дописка във вестник „Народна култура”, по-детайлна информация за първия концерт на БТА и също кратък текст в списание „Българска музика”.
Траектории в годините на социализма (до 1990)
Фестивалът приема името „Мартенски музикални дни” още в следващата, 1962 година, все още със същите организатори. И все още периметърът на гостуващите артисти остава Източна Германия. С големи имена, които представят нейната култура: диригента Ролф Клайнерт, който тогава е шеф на оркестъра на Източноберлинското радио, големия чембалист Ханс Пишнер, който по това време е бил и политически деец – заместник-министър на културата на ГДР, също и известния диригент Хелмут Кох. Фестивалът вече заявява намерението си да се превърне в международно събитие, да се разгърне във времето със солисти, оркестри и камерни състави от България и от чужбина. Официално това е декларирано на третото издание на фестивала през 1963 г. В това начинание отново е вградена преди всичко енергията на Темков и неговата визия за среща на симфонични състави, на камерни формации, за репертоарни предизвикателства, включващи големи класически форми и нови български композиции. Впрочем още от тези първи години на фестивала Съюзът на българските композитори влиза във водещата си, по времето на социализма, роля и предлага всяка юбилейна по отношение на датата 9 септември 1944 година (а това означава на всеки пет години) фестивалът да бъде само български по отношение на репертоара и международен по отношение на изпълнителите. В тези години на съставите от чужбина се предлагат български композиции, които те свирят на фестивала. Идеята се реализира още през 1964 година. Според творческия съюз този подход е един от начините творбите, представителни (според ръководството на съюза) за националната ни музикална култура да се усвоят и да влязат по-трайно в репертоара на гостуващите от чужбина диригенти, оркестри, камерни изпълнители, солисти – най-вече от Източна Европа и Съветския Съюз. Разбира се, по времето на социализма най-много артисти идват от т. нар социалистически блок.По-рядко фестивалът се посещава и от музиканти от „другата страна” на Европа. Сериозна намеса в политиката на фестивала, но и подкрепа от името на държавата оказва и Министерството на културата. Дори след Илия Темков, за известно време председател на организационния комитет е Петър Вутов, който е всъщност министър на културата (длъжността му официално е председател на комитета по културата и изкуството!). Да продължим с председателите на фестивала в този период„ Големият български композитор и интелектуалец Любомир Пипков поема ръководството през 1967 г. Последният фестивал с Пипков е през 1974 г.- той внезапно си отиде през май, ненавършил 70 години. След Пипков, за шеф на организационния комитет на ММД е избран Александър Райчев, който ръководи фестивала дълго, но към края на 80-те години Михаил Кътев от Русе се занимава също с организацията му.
Кои са най-важните принципи, тенденции и репертоарни акценти в тези първи, почти три десетилетия на фестивала?
Превръща се в най-представителен форум за всички български оперни и симфонични състави. Големи имена идват от страните от Източния блок. За едно най-голямо събитие и до днес в историята на „Мартенските музикални дни” се счита, с право, гостуването на Дмитрий Шостакович през 1965 г. Придружен от Тихон Хренников – председател на Съюза на съветските композитори той идва в Русе за премиерата на своята опера, „Катерина Измайлова” и пребивава в града 20 дни с едно 24-часово прекъсване за концерта си в София. На 2 април Шостакович и Хренников посещават и Държавното музикално училище в Русе. И това посещение фиксира една сърдечна среща, която „кръщава”, сякаш благославя впечатляващия по-нататък музикантски живот на Емил Табаков, получил от великия композитор поздравления и насърчения. А премиерата на „Катерина Измайлова” е няколко дни по-късно (7 април) – с режисьор Евгени Немиров и диригент Ромео Райчев, с участието на Евелина Стоицева, Иван Димов и Михаил Петров в главните роли.
Записът от този спектакъл се съхранява в Българското национално радио и до днес е аргумент за интерпретаторска автентичност – Шостакович е присъствал и на репетиции и, разбира се, е давал своето авторско мнение.
След създаването на оперния фестивал и прегледа на оперните театри в Стара Загора усилията на всички, работещи в този жанр се насочиха натам. Но русенската опера, като опера-домакин на фестивала винаги участва във фестивалната програма. В 70-те и 80-те години на миналия век, наред с класическия оперен репертоар често се подготвят премиери и на български произведения. През 1974 г, когато фестивалът отново бе репертоарно български, присъстващите чуха две контрастни, една спрямо друга оперни творби, представителни за своите автори. В операта бе осъществена премиерата на класическата опера „Момчил” от Любомир Пипков, с диригент Иван Маринов и режисьор Димитър Узунов и с големия баритон Кирил Кръстев в ролята на Събо. А другата историческа премиера, бе концертното изпълнение на операта „Прикованият Прометей” от Лазар Николов под диригентството на Добрин Петков. За главната партия е поканен баритонът Иван Консулов, когото Добрин Петков избира не само заради красивия глас, колкото заради умението му да мисли и пее интервалово, според изискванията на музиката на Николов.
Ще спомена някои емблематични гостувания на сцената на фестивала – Дрезденската филхармония с диригент Курт Мазур, Симфоничния оркестър на Съветското радио и телевизия с диригент Генадий Рождественски, Гевандхаус оркестър с диригент Вацлав Нойман, Ленинградската филхармония с диригент Юрий Темирканов, Московския камерен оркестър с диригент Рудолф Баршай, Софийската филхармония с диригентите Добрин Петков, Константин Илиев, както и Радиооркестърът с Васил Стефанов, Александър Владигеров, Васил Казанджиев. Васил Арнаудов с двата хора – хор „Родина” – Русе и Софийския камерен хор, на които е ръководител също е в центъра на фестивалното планиране – или с идеи за голяма ораториална композиция, или с великолепните програми на камерния хор. Впрочем една от дълго продължилите репертоарни идеи бе изпълнението на Девета симфония от Бетовен във финалния, заключителен ден от фестивала. Тук диригенти и оркестри се сменяха – пай-често участваха български и румънски диригенти и оркестри. И всички най-сериозни български инструменталисти. Качествена е и камерната линия на фестивала – с постоянните участия на Камерния ансамбъл “Софийски солисти” с Васил Казанджиев, а по-късно и с Емил Табаков, на Струнните квартети “Димов” и “Вълчев”, на камерните дуа Павел Герджиков-Вера Баева и Лиляна Барева-Петър Щабеков.
Съществена е и образователната и популяризаторска страна на фестивала в този период. Навсякъде се организират срещи на български композитори с ученици, с работници. Много от тези срещи са действително формални мероприятия, които трябва да изпълнят лозунга „Изкуството близко до на народа”. Но свидетелства на присъствали на тези представяния, години след това, показват, че е имало случаи, в които са изиграли и положителна роля, че въпреки своята натрапчива масовост, все някакъв процент слушателска аудитория е бил създаден, възпитан.
Ракурси в преобразяването след падането на Берлинската стена
(от 1990 до днес).
И фестивалът, както и много други социалистически, големи, изискващи средства форуми, претърпя сътресение. Но бързо се окопити и започна да го преодолява. Работата се състоеше в това, че в социалистическия период културата, следователно и музиката, бе част от идеологията на властта за създаване на имидж на страната извън нея и извън т. нар. социалистически лагер. След промените държавата започна да се оттегля от различни сектори и много бързо го стори в различните сфери от културата, защото тя не „носи пари”, според икономическата логика на капитала. Особено на зараждащия се, новообразуващия се капитал. Темата е известна, само я напомням.
Какво направиха в Русе?
Най-напред бих искала да вметна, че за късмет на фестивала той не се провеждаше в столичен град. В столицата, поради административната й значимост, фестивалите започнаха да никнат като гъби, а общинските и културни власти някак не бяха в състояния или нямаха куража да отделят важното, устойчивото от спорадичното – което се отрази, например, на фестивала „Софийски музикални седмици”. В Русе не тръгнаха да правят още фестивали от този род. Вместо това направиха един умен ход – много съществен за следващите 30 години от фестивала – и това бе назначението на Ива Чавдарова за негов директор, както и превръщането на самия фестивал в част от културната програма на русенската община. Чавдарова прави фестивала от 1992 година и в този смисъл тя е не само от много важните личности в историята му; тя самата прави тази история, тя самата е история на фестивала. Предполагам, че много малко хора са допускали, колко силна, несломима воля и каква желязна издръжливост, освен интелект, работливост, прозорливост, интуиция, диалогичност, дипломатичност и талант се крият в крехкия иначе вид на тази дама. През годините тя премести или прескочи доста препятствия от страна на различни субекти с претенции. Днес ми се струва, че трябва да благодари на почтените и непочтени свои опоненти, защото не я оставят и секунда да се отпусне. Изобщо не подозират колко й помагат, когато й пречат. Тя е информирана за всичко, което става извън България, направила е реален екип, екип с мотивация, а като всеки умен човек, когато има нужда от помощ, я търси. Има усет за стойността и перспективата на всяка възможна идея. Преценява трезво и делово; и понеже вече е с натрупан гигантски опит като директор-черноработник, разбира бързо кои са печелившите идеи и е създала артистичен приятелски кръг на фестивала. Той се разширява непрекъснато с личности, които стоят зад фестивала, които и днес са свързани с него – тук са дългогодишните партньори на форума Емил Табаков, който участва в „Дните” от третото тяхно издание и Минчо Минчев, който намира време да дава идеи и да свири на фестивала повече от трийсет години. Добавям, разбира се и ансамбълът „Софийски солисти” с ръководителя им Пламен Джуров. Към тях се прибавят и артисти от следващи поколения – като Светлин Русев или Евгени Божанов – също русенци с огромна международна известност.
Какво се промени във фестивалната карта?
Реално тя покри почти изцяло картата на света. Русе се разкри, отвори възможно най-цялостно и днес фестивалът приема артисти от цял свят. Планирането се извършва естествено с няколко години напред и, което е най- важно, тук играе роля умението на Чавдарова да поема риска – да планира фестивала, да осигури музикантите чрез техните мениджъри, а след това да събира финанси. Да, буквално ги събира. Общината няма възможност да покрие целия фестивален разход и Ива Чавдарова събира разликата от спонсори. Разбира се днес й е по-лесно, отколкото в началото, защото всички я познават, така че фестивалът вече и в чисто икономическите си параметри е създал нова традиция.
Какви промени настъпиха в репертоара и в артистичната листа?
Фестивалът придоби по-камерен вид в сравнение със социалистическия си предшественик – по финансови причини. В социализма държавите от блока се съобразяваха с културните си спогодби и оркестрите се командироваха. Тази практика приключи след 1989 г. Но въпреки това на „Мартенски музикални дни” всяка година има гостуващи оркестри. А от 10 години насам фестивалът, съвместно с училището по изкуствата създаде и организира свой фестивален оркестър. Това е безпрецедентна организация, чието начало бе положено за 50-годишнината на фестивала и на училището, която включва участието на възпитаници на русенското музикално училище от цял свят. Те идват с удоволствие, вече 10 години подред, а оркестърът се дирижира от Емил Табаков. Той написа и своя Втори концерт за цигулка, като го посвети на Светлин Русев – постоянен солист на Фестивалния оркестър, както и на самия оркестър. Световната премиера на творбата се състоя на 3 октомври, 2021 г. – на заключителния концерт от 60-ото издание на фестивала.
Камерните концертни форми станаха много по-богати – и като артистично присъствие, и като репертоар. Световноизвестни камерни ансамбли от чужбина вече са постоянни сътрудници на фестивала – тук най-вече имената на Юрий Башмет и на неговия ансамбъл „Московски солисти” са на дневен ред. Но може ли да се пропуснат гостуванията на Гидон Кремер и „Кремерата Балтика” …всъщност имената са много и все са имена от световния концертен подиум. Самата камерна сфера от фестивалната програма бе фокусирана в няколко основни линии. Споменавам, например, „Световни квартети”, „Барок”, и най-вече това, което се появи за първи път като репертоарна линия – съвременната и актуална музика. Тук Ива Чавдаров прояви мъдростта да покани за свой компетентен сътрудник диригента, композитора, пианиста, музиколога Драгомир Йосифов – по-добър избор едва ли можеше да има. Ансамбълът „Музика нова”, който той ръководи е основен участник в изпълнението на тази, толкова важна просветителска работа. И привлече качествени музиканти към тази кауза, и предизвика, провокира създаването на нов тип камерни формации, посветени на звуците на днешния ден. Много сериозен е и обменът с ансамбли за съвременна музика от чужбина – идват с удоволствие със „странните” си програми – така ги определяха в началото. И беше действително проблематична защитата на тяхното присъствие. Но постоянството свърши своята работа. Днес най-нови композиции се изслушват с внимание от фестивалната публика, коментират се, правят се сравнения…Изключителни са резултатите и в тази посока.
Може би Чавдарова и нейните колеги, и сътрудници спечелиха доверието и на най-скептичните и с уважението, което показваха винаги и към традицията на фестивала. Само един, но много ярък пример за това беше следващата русенска премиера на операта „Катерина Измайлова” от Шостакович – точно 50 години след първата. Изкуството да събудиш паметта за едно събитие в миналото рядко се проявява у нас. Причини за това винаги се намират, но има една – най-сериозна, струва ми се, свързана с липсата ни на определен тип култура – на уважение и съхранение към миналото и хората, които, като сега, са влагали способности и труд, за да реализират своите идеи. Вера Немирова, дъщерята на Евгени Немиров, който постави операта през 1965 т. (тя живее в Германия и е много известен и търсен режисьор в немскоговорещите страни на Европа, поради естетиката, която изповядва), се заема да продължи историята на творбата на същата сцена, в същата редакция. Този емоционален порив среща разбирането и съдействието на диригента Найден Тодоров, който е намерил в нототеката на русенската опера партитурата, от която преди 50 години е дирижирал Ромео Райчев и в която Шостакович е нанесъл допълнително някои свои бележки и поправки. Тази партитура прозвуча в Русе отново на 25 март, 2015 г. благодарение на постановъчния екип: диригент Найден Тодоров, режисьор Вера Немирова, диригент на хора Стелияна Димитрова (дъщеря на Атанас Димитров, диригент на хора през 1965). На генералната репетиция бе дошъл да снима австрийски телевизионен екип на телевизия „Сервус”, ръководен от много известния импресарио и оперен директор (на Виенската Щаатсопер до 2010) Йоан Холендер, който има предаване наречено “kulTOUR”. (Води и го днес, но не може да се гледа в България.) А на премиерата, с 5-минутен филм от архива на БНТ, бе припомнено посещението на Шостакович в Русе, участието му в последния етап от работата върху операта, заедно с диригента Ромео Райчев и режисьора Евгени Немиров, видяха се и откъси от спектакъла с 50-годишна давност.
По-късно в операта се случиха много качествени спектакли – там дълго работи диригентът Георги Димитров, Веселин Байчев направи премиерата на “Еленово царство” от Константин Илиев. Георги Димитров дълго време бе основна фигура и в концертната част на фестивала, заедно с русенската филхармония.
С една дума – в драматургията на фестивалните програми винаги има сюжетна линия, посветена на личностите, които му се посветиха – и за техни годишнини, и за показването на по-непознати техни композиции, когато става дума за композитори като Любомир Пипков, Марин Големинов, Димитър Ненов, Константин Илиев, Лазар Николов, Иван Спасов, Симеон Пиронков, Васил Казанджиев…а към наши дни като Емил Табаков, Божидар Спасов, Симеон Пиронков-син, Драгомир Йосифов…
Завършвам този текст – непълен, както вече обещах, но прошарен с факти. Фестивалът дава възможности за толкова ракурси към музикалното. Мислим си, че потъват в миналото, но може би просто ни съпровождат постоянно, без да подозираме, спотайват се някъде около нас и в определен момент изплуват в собствените ни мисли, дават възможност да се бяга от стереотип, от уседналост, от умора… Или по-кратко – днес “Мартенски музикални дни” се справя успешно с носталгиите по вече преживяното, като ги превръща в спомени, които постоянно възкресява.
Екатерина Дочева