Трансцендентално

December 4, 2024

Големият български маестро Георги Димитров събра в една програма две централни фигури от романтичната епоха, които приживе са предизвиквали естетически метежи и разделения между почитателите си. Определенията “брамсианци” и “вагнерианци” датират от втората половина на деветнайсети век и широко разпространеният антагонизъм между самонасочилите се към тези категории само  може да ни подскаже колко важна, колко жизнено необходима, някак съдбовна за всекидневието на хората е била класическата музика тогава. Днес подобни страсти изглеждат като анахронизъм. Но в концерта си със Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор (28.11) именитият диригент включи откъси от оперите на Вагнер “Летящият холандец” и “Тристан и Изолда” като ги съчета с две проблематични творения на Брамс – Трагична увертюра и Песен на съдбата. По негово желание концертът бе посветен на паметта на изключителния музикант-ерудит Драгомир Йосифов.

Още не мога да се отърся, да се отдалеча от преживяването, което ми подари Димитров заедно с оркестъра, хора и с невероятната певица Габриела Георгиева. Да, започвам текста си с изречение, което би трябвало да положа след известна информация, след изписани констатации. Но това преживяване бе сред извънредните дори и сред концерти на самия Георги Димитров. Работата е там, че не винаги се случва оркестърът да реагира адекватно на изискванията на диригента. Тук, струва ми се, самите музиканти се вслушаха пълноценно в звученето си, почувстваха, че тоновете, фразите, които произвеждат се събират и извисяват във великолепното музикално послание, което техният диригент “изрича” с ръце, способни да покажат качеството и посоката на всеки звук, на всеки дъх…Пластични, музикални ръце, властно контролиращи всяко движение в оркестъра, насочват го, инспирират го. В увертюрата “Летящият холандец”  устремът и призивните корни завладяха пространството. Силен, плътен, но не агресивен звук във форте-динамика, впечатляваща плавност на оркестъра в низходящото хроматично движение на дългите нотни трайности, овладяно “произнесени” (на една своя репетиция Карлос Клайбер заръча на оркестъра да се бори, за да спечели дългите ноти – имаше предвид точно качеството на константно владеене на звука) и заредени с енергия. Духачите в средния дял изпяха темата наистина dolce, както е предписано в партитурата, със забележителна гъвкавост по отношение на агогиката, естествено изискана от Димитров, но и спазена от тях. Особено английският рог! Могъщ в експресията си продължи прочитът на увертюрата с репетицията на темата на холандеца – пак ще кажа с безукорно владеене на звука ( по време на целия концерт диригентът напомняше да се тушира динамиката), като изключим малко колебливото влизане на дървените (сякаш бяха изненадани, че имат до провеждат важна тема) в мотива от хора на моряците, мигновено преодоляно. И въздействащо лирическо настроение. Габриела Георгиева продължи да поддържа атмосфератга, създадена с увертюрата. И друг път съм подчертавала не само нейните вокални качества, но също и стиловата й органика – притежава забележителна певческа гъвкавост в различни, понякога противоположни по стил и маниер творби. (В Софийска опера това е практика – днес да се пее например “Адриана Лекуврьор” на Чилеа – чистокръвен веризъм, а утре – “Рейнско злато” от Вагнер – според моето “старомодно схващане” това не благоприятства качествен и дълъг живот на един глас, но има и изключения). Георгиева създаде пълнокръвно образите на Сента (през баладата) и на Изолда (през любовната смърт). Тя не само има много красив тембър,  но знае как да го нюансира през словесния текст, как да наблегне на важните за драматургията моменти. Нейният вокален процес е така подчинен на музикалния текст, че не е необходимо слушателят да притежава огромно въображение за да си изгради представа за характера и съдбата на героинята й, дори ако не познава добре оперното произведение. Георгиева винаги музицира на много високо ниво, навсякъде нейната богата музикантска природа се проявява по ярък и незабравим начин. В баладата на Сента тя разгърна матовия блясък на гласа си, артикулира текста в двата контрастни полюса  – легенадрно-мистичния и лиричния. Димитров й предложи съвсем леко по-задържано темпо от обичайното, което бе, според мен, много сполучливо решение, за да се подчертаят още повече двете основни настроения, даде възможност на Георгиева да разположи цялостно богатата темброва палитра и в мистичния, и в лиричния дял, нещо, което тя реализира пълноценно. Веднага след тази, много трудна по отношение на вокално-актьорския прочит балада последва тихият екстаз на Любовната смърт на Изолда – съвсем друга атмосфера и още с началното “Mild und leise wie er lächelt” сякаш премина в отвъдното. Георгиева владее Вагнеровия стил и във фразирането – знае как да изгради бавно фразата, и в нюансирането при вокализирането на текста, и в специфичното внушение за “любов и в смъртта, за живот и след смъртта” (Höchste Lust – висша наслада), което тя завършва с впечатляващо изсветляване на емисията си. Диригент и оркестър й партнираха с напрегнато удоволствие, с особен подем, дори с екстаз в кулминационните повторения на мотива, които замряха във финала. Беше великолепно, незабравимо продължение на “темата Вагнер” – събитие.

Брамсовата половина на концерта продължи възходящата линия на въздействие със строго релефния драматизъм на Трагична увертюра и постигна категорична кулминация с “Песен на съдбата” по стихотворението на Фридрих Хьолдерлин. Георги Димитров дирижира тази творба в началото на годината с оркестъра и хора на БНР. Връща се сега към тази обемна, внушителна философско-поетична творба  заедно с филхармонията и хора, за да изтръгне от тях още по-вдъхновено, бих казала, извисено до трансцендентност изпълнение. С тези музиканти постигна впечатляваща тонова риторика, която през детайла реализира обобщаващо посланията на текста на Хьолдерлин. В самата същност на словото на този “поет на поета”, както го определя Хайдегер в текста си “Хьолдерлин и същността на поезията” е разположен латентен музикален пласт, допълващ сериозно означаващо света съдържание. Не случайно творчеството на този много изстрадал поет привлича интереса на големи композитори – ще се огранича с имената на Шуман, Бритън, Куртаг, Дитрих, Лазар Николов, Рим, Ноно. Въпреки че интереса към неговия специфичен поетичен езиков свят и до ден днешен е постоянен. Брамс следва душевното пътуване на поета от светлината към мрака, от божественото блаженство към земното страдание. И в този свой прочит Димитров още по-релефно откроява, съпоставя, съчетава противоположни състояния. Би било конвенционално сега да се впусна в констатации как този великолепен и много знаещ майстор е подредил оркестъра и хора, как е подходил към специфичната звукова аура на композицията, как е дисциплинирал фразите и динамиката в тях, за да се получи този ефект на рядко вдъхновение, как сугестира музикантите пред себе си да съучастват в този висш духовен процес. Успя да издигне, да възнесе оркестъра и хора (беше работил отделно с хора и това се отрази невероятно на звука му) до състояние на вслушване, на тонова медитация, на осъзнаване на необходимата степен на вглъбеност в същността на творбата. Премина през носталгията, копнежа, просветлението и тъгата – все състояния заложени от композитора като отговор, като реакция към същността на езика на Хьолдерлин, за да възсъздаде подобаващото изпълнение, което бе почувствано, наистина усетено като трансцендентално.