Много амбициозен гастрол на фестивала “Софийски музкални седмици” направи Симфониета – Враца под палката на своя главен диригент Христо Павлов (17.06) с музика на английския композитор Джон Тавънър (1944-2013), на христоматийните автори Сен-Санс и Равел и на известния български джазмен, композитора Христо Йоцов. Програмата може да се определи по най-различен начин – от разнообразна до еклектична. Днес съчетаването на противоположни по характер и звучене композиции е редовна практика, към която си налагам да се приближа. Сериозен дамски солистичен състав се представи същата вечер. Концертът бе озаглавен “Гости от близо и далеч” и заглавието фиксираше и виолончелистката Калина Кръстева, която живее от години в Мелбърн, и украинската арфистка Вероника Лемишенко и пианистката Надежда Йоцова, която, доколкото знам, живее и работи в Хановер, Германия.
Вечерта се откри с изумителната композиция на Джон Тавънър The Protecting Veil (Защитният воал – в Православието заглавието всъщност е Покров Богородичен). Продължи с Концертна пиеса за арфа и оркестър от Сен Санс и Интродукция и алегро от Равел, завърши с клавирния концерт на Йоцов “The Spirit of Jazz”. Мисля, че пиесата на Тавънър трябваше да бъде последна в програмата, защото е огромна в духовното си измерение и поглъща изцяло слушателското съзнание с мистичния катарзис, на който те подлага и с трансцендентната отвъдност, в която те пренася. След нея е някак трудно да се “заземиш” и да се вслушаш активно в предимно инструменталната същност на останалите пиеси, независимо от качеството на поднасянето им. Затова тук ще обърна реда в рефлексията си и се спирам най-напред на пиесата на Сен-Санс и изящния прочит на Лемишенко. В творчеството на французина откриваме три Morceaux de concert съответно за цигулка, валдхорна и арфа и оркестър. Арфовата пиеса е най-късна, Сен-Санс я създава през август, 1918 г. в Париж, когато наближава своята 83-годишнина. Следвоенните години във Франция не са най-щастливите за стария творец. Но текстът на пиеса подсказва неугасващо любопитство към възможностите на соловия инструмент (Сен-Санс e създал още две инструментални творби-задания за концертиращите арфисти). Сякаш е решил в последните си години да изпробва пъргавината и изобрателността на ума си. В това отношение предложението на Вероника Лемишенко бе много интересно. Самата тя е брилянтна арфистка, свири изключително артикулирано, със забележителна лекота, която най-често се определя като виртуозна. Съпровождащият състав включва струнни, флейта и кларинет и в случая, под палката на Христо Павлов, изпълни съвсем акуратно функцията си. Повече привлече вниманието ми прочитът на Интродукция и алегро за арфа, флейта, кларинет и струнни от Равел; самата пиеса е по-многопластова, отвежда в различни полета на чувствителността, не разчита само на ефектния инструментализъм и предизвика сериозен емоционален рефлекс у изпълнители и публика.
Надежда Йоцова засега, струав ми се, е единственият интерпретатор на клавирния концерт “The Spirit of Jazz” от Христо Йоцов, който баща й е композирал за нея всъщност. Концертът, още в началото си, видимо задава определено настроение и изисква много стабилно пианистично присъствие. Изисква също и гъвкавост в контрастното съпоставяне на впечатляващи, ритъмно обосновани епизоди, които инициират откровени джаз-сегменти с комплицирана оркестрация, в която солиращият инструмент и оркестъра си партнират и като се дублират фактурно, и като са в синкопиращ диалог, от една страна и с внезапни, бавни лирически епизоди – от друга. Свободата в изграждането на формата, която Йоцов експонира с въображение е в основата на усещането за импровизацията като основа в музикалното развитие. Въпреки че формално концертът е в традиционните три части. Втората – Валс – започва с каденцов монолог на пианото, а Йоцова умее да разказва добре, който налага специфично настроение. Христо Йоцов третира този танц не в салонния му, изящно елегантен смисъл, а като жанр, който отваря възможности за по-дълбок, по-многостранен и по-релефен изказ. Диригентът Христо Павлов балансира оркестъра умело, като извади онези сегменти от фактурата му, които уплътниха основния наратив в солиращия инструмент. Третата, бърза част някак ме отправи към френската пианистична клавирна традиция – изградена е в духа на този тип симфоничен пианизъм, който може да срещнем в клавирния Равел, например, с разнообразна оркестрова тъкан, активно “подпряна” от ударната секция, а джаз атмосферата се връща към края на часттта, отново през контраста и няколко привлекателни солови изяви, в една от които се чу и “закачка” с много популярни интонации от романтизма. Финалът бе вихрено алегро, където с впечатляваща техника Йоцова изгради великолепна кулминация до самия финал на творбата, увенчан от кратка, виртуозна каденца, която пианистката направо изстреля в пространството. Ефектна, но и трудна композиция на Христо Йоцов, в която освен клавирно въображение и метроритмична фантазия той демонстрира и впечатляващ оркестров почерк.
Най-инспириращата, най-силната творба в тази концертна вечер бе тази на англичанина Джон Тавънър. Това е един, отдаден на духовното, опус магнум, в който композиторът си е поставил за цел да нарисува икона на Богородица със звука и тембъра на виолончелото, което в случая не е само соловият инструмент, в акустичната среда на струнен оркестър, а е основният и непрекъснат, непресъхващ глас в партитурата, изписана в осем части-секции, посветени на Божията майка. “Покров Богородичен” (The Protecting Veil) е изумително откровение, изисква и инструментална култура от солиста, изисква и звуково и темброво въображение, но и слух, който да движи, да нюансира, да метаморфозира ваещия звук на виолончелото. Не бях слушала Калина Кръстева от няколко години – за последен път я чух в камерна формация в концертна зала в Мелбърн – концертът се предаваше лайв с билети по интернет. И сега тя показа не само много сериозния си инструментализъм – това е най-малкото, което можеш да покажеш в тази звукова икона, в този катарзисен, изповеден опус. Произведението е бавно, ламентозно, в същото време някак нематериално; звуците се възнасят в ефира, медитативни, обсебващи съзнанието – нещо, което Кръстева пресъздаваше ритуално, отдадено, с удивително търпение във фразирането, като отделяше, подчертаваше всеки свой звуков жест като приношение. Всяка от осемте части имат заглавия: Покров Богородичен, Рождество на Божията майка, Благовещение, Инкарнация, Плачът на Божията майка на кръста, Възкресение, Успение, Покров Богородичен. Структурата е по-скоро строфична, като в песнопение и слухът отчита началото на повечето строфи с протяжна дълга нота в много висока теситура на виолончелото, с която започва разказа за Богородица. Бавното развитие в определени моменти е насечено от режещите звуци на съпровождащия ансамбъл (дивизи в отривиста, гъста секундова интервалика). Соловата партия е изключително трудна именно поради тази константна ламентозност, поради изискването от солиста да я насити във всеки момент с подходящия звук – прозирен, плътен, светъл, тъмен, мрачен… От виолончелото композиторът изисква не само рисунък, но и пределна специфична изразност, която кореспондира с отвъдност. Всъщност солистът е постоянно там, със звука си на сцената, с нюансирането на състояния, с психологическите обрати, пресъздаването на стоицизъм и вопъл, на молитва и болезнено стенание, на смирение и наситена, плътна, сдържана емоция. При всяко повторение на началните тактове във високата теситура чувах различен звук от челото, Кръстева бе дозирала до съвършенство степента на различност в тези потресаващи начални тактове, всеки път звукът бе по различен начин интензивен, протяжен, изведен в дълбочина и в същото време политащ нагоре, отвъд. Това е творба, която не е за всеки, тя не изисква само впечатляващ инструментализъм. Изисква страхотна физическа и още повече психическа издръжливост. И драматургия! Изисква още чувствителност, смислова и емоционална дълбочина, способност да се усети необичайното проникновение на авторовото послание. Прочитът на Кръстева бе точно такъв, поразителен в този смисъл и заедно с много сериозното, внимателно партньорство на диригента Христо Павлов и струнния състав на Симфониета – Враца постигна въздействие, което може да се определи като метафизично.
звукова иконопис – за Тавънър