Европейският музикален фестивал на Cantus Firmus и тази година е разположен широко във времето – в пролетно и есенно издание. Всъщност първият фестивален концерт за годината беше на 27 февруари, а последният ще бъде на 7 декември. Не съм привърженик на този тип разпрострени фестивални издания, защото, според мен самият характер на явлението фестивал се размива някак във времето, разрежда се неговото въздействие. Липсва концентрацията на артисти в едно време и пространство, което създава фестивалния дух и рамкира събитието – и за изпълнителите, и особено за публиката. Разбира се, всеки организатор има правото на своя собствена визия за вида на музикалния форум, който предлага.
Съвсем неотдавна, в зала “България”, с традиционна класическа програма се представи оркестърът Кантус Фирмус (29.04). Интереса ми привлякоха и диригентът, и солистът на концерта – съответно Боян Виденов и пианистът Сергей Бабаян. Виденов е син на сериозни български музиканти, които отдавна са в Германия – цигуларката Дора Бръчкова и баритона Любомир Виденов. Пропуснах някои негови изяви на софийска територия, затова за мен преживяването от срещата с 38-годишния диригент бе ново. Както и срещата ми със Сергей Бабаян, един пианист, когото бях слушала само на запис – сам или с Даниил Трифонов, който беше негов студент в Кливланд.
През 2010 година, когато е 23-годишен, Боян Виденов основава Манхаймската филхармония и работи за изграждането на оркестъра като негов главен диригент. Струва ми се, че това е безпрецедентен случай в новата музикална история на Германия, когато дори и там въпросът за съкращаването на оркестри продължава да се повдига периодично. Освен това в 14-годишния живот на оркестъра Виденов е успявал да привлече големи солисти, които очевидно с удоволствие работят и с него, и с оркестъра. Отзивчив е да сподели таланта си и визията си с подходящи партньори. Стори го и на софийската си вечер още с увертюрата “Хебриди” (Фингалова пещера) на Менделсон, като с елегантност и мекота внесе порядък в оркестъра, както с ясния си насочващ жест, така и с внушаващото желаната изразност поведение.
Кулминацията на вечерта бе Първият клавирен концерт на Бетовен със солист Сергей Бабаян. Още от началните тактове, произведени в малко по-активно темпо се чу как всичко е на мястото си – фраза, щрих динамични съотношения, интензитет… Виденов подготви великолепно влизането на солиста, който веднага сграбчи вниманието ми със звук и артикулация, с подчиняването на бравурните пасажи на идеята за повече колор в музикалното движение, респондиращ свободно по-строгите реплики на оркестъра. Или може би по-скоро това бяха облени в светлина бравурни пасажи-отговори, с които клавирният звук съвсем естествено се наложи като водещ в драматургията на концерта и като генератор на идеи. А идеи въображението на Бабаян произвеждаше непрекъснато – как да тръгне неусетно от финалния акорд на оркестъра, сякаш го продължава и развива, как да артикулира стакати и нон легати така че да се откроят във фразата, но да не предопределят нейния облик. Как да фразира, подчертавайки всеки съществен момент в дадената фраза, но и в музикалното развитие, в което тя е положена. При цялата брилянтна пасажност на пианизма си Бабаян нито за момент не си позволи, не помисли да наблегне, да насочи вниманието върху нея. Мисълта му вървеше предимно в посока на разгръщане на цялостното очарование на музикалния текст заедно с оркестъра, който, под палката на Виденов бе рефлективен и отзоваващ се на всяко движение, подсказано и реализирано от солиста. Ефектът бе поразителен, имах чувството, че партитурата се пише пак, отново – същата и не съвсем. Разбива структурата и я създава отново, като съ-композитор, който споделя бързината на мисълта на своя съавтор, но добавя към нея със звук, със специфична, различна подвижност, с една спираща дъха целеустременост. В широко разположеното соло в разработката не се побоя да разшири динамичните граници – да добави нов характер и чрез това смисъл в солистичната партия. Позволяваше си двуполюсни, екстремни звукови състояния – от интимен, чувствен клавирен шепот до страховито фортисимо, подобно на ръмжене, за да го укроти в следващия момент и да “влезе” в нишата на оркестровото слово. Звучеше на места доста свободно, но не е ли този нестандартен подход именно онова съществено разширяване на идеята за Бетовеновата модерност, за формата и не-формата, за езика, извиращ от почти абсолютно радикалното (по Андре Букурещлиев). Логично дойде в този смисъл и изборът му на т. нар. втора каденца към първата част (например Аргерич също предпочита нея), защото тя резюмира всичко от речта на композитора, но допускам, че трите ноти (си бемол-ла-фа от втора октава) произнесени dolce са онова драматургично изкушение в каденцата, което за секунди създава нов контекст, инспирира допълнително въображението и това отзвучава в продължението на каденцата до нейния край.
Какво да кажа за прочита на Бабаян на втората част? Събуди много въпроси и отрицания у големи музиканти, но аз бях покорена от това, което солистът произведе като състояние в нея. Тук точно разбрах защо критиката го сравнява с японски калиграф. Още въвеждащите тактове подсказаха, че въображението съвсем ще промени, ще напусне или ще преформатира стила. Но, интересно, прочитът на Бабаян не влезе в конфликт с доста по-праволинейния, спрямо разбирането за стила Бетовен, оркестър – бяха като двете половини на цялото. Всичко си позволяваше тук Сергей Бабаян – и рубати, и темпови отклонения, и мигновени крешенди и декрешенди, повече подходящи за романтичния изказ. Но, създадена в самия край на осемнайсети век, тази творба не подсказва ли, не предвижда ли, какво ще дойде в следващия. Такъв въпрос постави Бабаян с начина, по който звуково тълкуваше ла бемол мажорното ларго, като се гмурна дълбоко в цвета на тази тоналност и никак не се побоя да разгърне това свое пре-романтично въображение – спонтанно, изповедно, със свободен мелодичен рисунък, споделен от диригента и оркестъра, привлечени от създадения контекст, в който и изваяната линия, и промълвените кратки реплики-дихания, и емоционалните възходи и сривания се случваха естествено и просто придърпваха всички в залата в този специален тонов свят. Още за партньорството: Виденов великолепно използва и допълни ефекта от едновременното звучене на различните регистри в пианото и оркестъра, за да придаде обем и плътност на клавирната изповед, да я “подкрепи” в мелодичния почерк и в същото време да я балансира, да я уравновеси. Партитурата не само го предлага, тя го изисква. Но трябва да се прозре. На въпросителните фрази, идващи от пианото оркестърът отговаряше с една отзивчива мекота, като събеседник, който разбира отлично характера на изповедта и необходимостта тя да бъде изречена. Не съм мислила, че този концерт може да предложи подобен ракурс. Че ще се срещна с подобна парадигма на прочита в едно тъй популярно, тъй познато творение. Последната част контрастира, разбира се, с брилянтната артикулация на текста, с очакваните обрати в настроението, с блиц-прозренията в тоновия дискурс – изненадващо, но логично, с изкусно звуково красноречие. И бисовете на Бабаян разтвориха още блендата на неговото можене. Най-напред той просто отрони едно тихо споделено предложение – арията от вариациите “Голдберг” на Бах “извести” семплото, скромно, но заредено с вътрешни, латентни импулси за развитие кратичко творение. След което пространството бе пронизано от мощната, безпределна страст на Шестия от Музикалните моменти, оп. 16 от Рахманинов – две звукови изражения, допълнили многостранната същност на този забележително свободен музикант.
Трудно се надмогва подобно преживяване, но веднага бързам да подчертая впечатляващо изработената от Виденов Италианска симфония от Менделсон във втората част на концерта. Отдавна тази творба е сред шлагерите в оркестровата музика. Силно привлича и музиканти, и публика – затова се свири често, прекалено често, бих допълнила. Тук, Виденов се наложи като сериозен представител на немската култура, в която се е възпитал и предложи увлекателния си прочит, отдаден преди всичко на жанровата прелест на творбата.