Заглавието достатъчно говори за интензивността, с която, като солисти на Софийската филхармония, идват големи артисти. Артисти, с които редовно общуват меломаните в много страни на Европа и други континенти. Ние все още сме в процес на свикване – и това е процес, който предизвиква различни реакции. За мен срещите с тях, организирани от ръководството на института в лицето на Найден Тодоров са събития с няколко значения. Най-напред по отношениие на публиката, която вече не е обект на съжаление, когато се сравнява с публиката на русенския фестивал, например. Още си спомням статията на моя приятел Драгомир Йосифов, озаглавена “Бедни, бедни столичани…” (в. “Култура”, 2001/14), в която той рефлектираше върху случилото се на любимия ми фестивал, сравнявайки го с музикалния живот в столицата. Беше прав, разбира се, но от това не ми ставаше по-добре. И не защото съм искала в Русе нещата да не са такива, а защото копнеех в София, където живея, да са по-различни. И големите артисти, които срещам дигитално, да не са част само от фестивален, а и от сезонен контекст. Е, доживях да имам възможност да се уморявам от смислени, колоритни, редки преживявания в зала “България”. Но от по-важно значение е различният стандарт в маниера на музициране, който се предлага на оркестъра, когато осъществи пълноценно, желано, искрено партньорство със знаменития солист. Тенденцията отново се наложи на концерта със солист Стивън Ковачевич (25.01.) Този забележителен пианист е от десетилетия в световната артистична листа. И продължава да заема своето полагаемо се място със специалния си фин, гъвкав и затова привлекателен подход към музикалните шедьоври, които привличат вниманието му. С емблематичния ен вкус и с културата си. Въпреки че вече е на “преклонните” за нашите традиции и манталитет 83 години. (Тук ние си мислим, че на тази възраст човек трябва да се подготвя за преселение. А всъщност човек не трябва да спира, ако иска, ако не го мързи и, разбира се, ако може.) Ковачевич е от артистите, които са се възпитали във и за дълголетие. И го демонстрира фантастично в 24-ия Моцартов концерт – до минор, К 491. Самият избор на това творение фокусира вниманието върху възможната двойственост в почерка, която предоставя повече и по-непредвидими пространства за прочита. Най-вече в драматичните стълкновения на първата част. Още от началото това настроение бе заявено, артикулирано с оркестровото въведение, в което и динамичният контраст, и тематичният характер бяха поднесени интензивно, но и с дисциплина, която диригентът този път изиска от оркестъра и не само в Моцартовия концерт. Но затова ще стане дума малко по-долу. Сега се концентрирам върху прочита на Ковачевич. Един прочит на парекселанс романтичен текст, в който личността е в стълкновение със средата около нея. Конфликтът бе фокусът на музикалния израз и бе отчетливо, сякаш визуално представен. Клавирът обяснява, репликира, противопоставя се, разгръща доводите си, произнася се в дадената ситуация – всичко това през звука и агогиката, които Ковачевич владее и трансформира фантастично. Този великолепен пианист разказва приказката почти неподвижен, спокоен, съвсем целенасочен и концентриран. Цялата му същност е съсредоточена върху пръстите и върху тяхното звуково производство. И най-бравурните пасажи не променят нищо в позицията на пианиста. Никак не се притеснява очевидно от публиката, с нея е свикнал от десетилетия. Съприкосновението му с инструмента е абсолютно органично – излъчва мекота, но и брилянтност, дисциплина, но и впечатляващо въображение, произвежда звуци “като капки” с едва доловими стакато или нон легато щрихи за цялостна Моцартова картина, и великолепна регистрова игра, изцяло в услуга на драматургията, така както Ковачевич я тълкува. Пианото в звука си често те отправя назад, към епохата на композитора, но играе забележително и в днешния си звуков строй в редица тонови открития, които Ковачевич съвсем естествено поднася и без усилие сякаш ги бе инфилтрирал и в тъканта на отзивчивия оркестър.
Много ми допадна абсолютното отсъствие на сантимент в бавната част – това бе личен размисъл, синтезиращ преживяното – и тук се чуха не само звуковите идеи на един голям музикант, но и гъвкавия адекватен отговор на Тодоров и оркестъра – бе много красив, не, съдържателен разговор между двете страни на музикалната пиеса, чиято драматургия се извиси цялостно и въздействащо. Ковачеевич не мисли третата част като нещо игриво и оптимистично. Самото въведение на оркестъра – с двата осемтактови периода с повторение насочва към “възраженията” на пианото- като теза и антитеза. Мисля, че и Ковачевич предпочита по-драматичния вариант на финала, който е по-логичен, въпреки че много изследователи го дефинират като жизнерадостен. А и самият тематизъм с широката си интервалика и хроматичните гамовидни пасажи не се чувства много удобно в жизнеутвърждаващ прочит. Темпото бе малко по-спокойно, в услуга на разгръщането на драматичния изказ. И ефекта от него. (Към интензивната “игра” в тази посока на флейти, обои и кларинети, тук трябва на всяка цена да подчертая фразирането, отклика на фагота). Освен забележителната взаимност в интерпретацията, силно впечатление правеше и звуковата последователност, с която солистите от оркестъра реализираха тембровото продължение на солиращия инструмент. Наистина мисля, че Ковачевич някак ги бе притеглил към себе си – с фантастичния пианизъм, подчинен на музикалното слово и на специфичния алегоричен подход към драматургията в Моцартовия концерт. Не мога да пропусна бисовата пиеса – Сарабанда от Четвъртата партита за пиано на Бах. Изсвири я като спести повторението на второто коляно, може би с мисълта, че бисът става прекалено дълъг. Не бих имала нищо против да чуя още веднъж лаконично проведените хармонични ходове в тази част и да задържа и запаметя начина, по който Ковачевич разстила тази картина до финала. Това са особени движения, лични, интимни за пианиста – улавят се, когато се познава пиесата. Имах късмет с четвъртата партита – защото много по истински, автентично, мисля, можах да уловя логиката и емоцията, които Ковачевич влага в тази, пробождаща с интимност, част.
Найден Тодоров логично бе избрал за втората част на концерта Бетовеновата Пета симфония. И не само заради тоналното сходство с концерта. А заради прогресията, така да се каже, в драматичните колизии, която се установява едва ли не нагледно. Имах известно опасение по отношение прочита и реализацията на “съдбовната симфония”, които рядко са опазени от известни спекулации. Но за мое удовлетворение традиционните енергия и въодушевеност на Тодоров този път бяха подчинени на активното слухово наблюдение и звуковия контрол върху оркестъра, подход, който бе много резултатен, насочен към изграждане на автентичната Бетовенова реалност в тази симфония. Диригентът се отдръпна от възможните изкушения, които се предлагат в композицията (на контраста, на тематичните колизии, на неудържимото скоростно движение, на ефекта от екстремни крешенди) и постави всичко в услуга на логиката – на разгръщането на музикалното време, на стила, на подредбата на оркестъра и баланса между групите му. И интензивност в звука, на което мисля, бе обърнато специално внимание. Симфонията прозвуча в нейната драматична цялост плътно, устремено, трайно удържаща баланса и мярката в развитието си. Това бе успешно реализиран подход в прочита на творбата.
Три дни след този концерт баритонът Брин Терфел стъпи на подиума на зала “България” (28. 01.). То, още самото му излизане пред оркестъра вече бе театър. Този човек, този артист завладява, направо поглъща сцената и придърпва публиката до себе си. И протяга музиканска ръка, за да предразположи и диригента Найден Тодоров, и Филхармонията.
Започна със саркастичното представяне на Мефистофел (Бойто) – изпя “Son lo spirito” с някаква варварска страст, помитаща всичко около себе си неудържимо, със своенравно удължаване на мощното свирене с уста, секунда-две след като оркестърът е спрял. Но и не помисляш да възразяваш. Толкова е притеглящ, съблазняващ. Както и в Росиниевата ария на клеветата,, в която изигра гласово един Базилио – предимно гротесков. Вокалната му емисия не се коментира. Той прави с гласа си, каквото пожелае. Не страда от мания за “красивост”. Предпочита правдивите, спрямо ролята, трансформации на гласа си и го е подчинил на щенията си абсолютно. Тялото си – също. Пластиката му е обемна, много подвижна, въпреки ръста и фигурата му, движи се в ограниченото концертно пространство, все едно че разполага с възможностите на цяла сцена. Пее с лекота, емисията му се сменя непрекъснато, всяка дума се артикулира тоново по такъв начин, че дори да не се знае текст и съдържание – образът се изправя с мощна артистичност, с характерност.
Очевидно бе решил да излезе от стандартния тип гала-рецитал и да разтвори много по-широко стилово ветрило, защото веднага след италианците закова две сериозни арии от Вагнер. Светкавични образи прави с всяка ария: “Was duftet doch der Flieder” на Ханс Закс с комбинация между разгърната линия и точно артикулирани кратки пресечки в мелодиката (леко нарушен баланс от оркестъра с по-силни корни, но много красиво изпято соло от обоиста Ясен Енчев). Монологът-размисъл изпълни пространството със сдържаност, но и с колорит, с емоционалност, заредила не само всеки тон, но и всяка дума от великолепния немски език, който звучеше от сцената. Коренно различно вокално поведение изгради в арията на Холандеца – сумрачна мистичност, тоноизвличането граничеше с речитативност в началото, но също “рисува” вокалва линия и я изпълва със субстанция – за да завърши фразата с разтърсващия драматизъм на “doch ewig meine Quall”. Кулминациите му са забележителни. Тук и оркестърът бе съвсем на място – слушаше солиста и в динамичните колизии бе до, а не над него. Терфел познава перфектно лексиката на Вагнер и съвършено извайва дългите линии на арията, като се концентрира всеки един миг върху внушението, което предлага музиката. Изваян, завършен Вагнеров стил! Малко по-късно пак влезе в противоположен образ – с “Фалстаф”, роля, която е просто съчинена за него – до Гоби, Тадеи, Ван Дам, Бакие или Брузон (тук няма да пропусна и двамата българи Иван Консулов и Кирил Манолов) Терфел е също емблематичен интерпретатор на тази роля. Който иска може да потърси в мрежата спектакли на операта с негово участие. но дори и да не го направи, начинът, по който той изпя и изгра прочутия Монолог на честта в тази незабравима вечер, няма как да не те вкара в невероятната атмосфера, която героят на Верди-Шекспир създава в шедьовъра-лебедова песен на италианския гений. На сцената Терфел наистина се чувства като у дома си. Фантастичен артист! Но също така и певец с много широки интереси по отношение на репертоара си. Показа го и в арията на Тевие от мюзикъла “Цигулар на покрива” на Джери Бок и в романтичната патетика на “Човекът от Ла Манча” на Мич Лий. За него няма граница в пеенето. Няма и забранени жанрове, изкушава се и от поп-музиката. Не съм забравила как той и Том Джоунс пеят “Зелената трева на моя роден край” – двама щастливи с моженето си уелсци, които се наслаждават един на друг.
До Терфел се изяви и сопранът Мила Михова. Смелост се иска да застанеш до този чудовищен артист и певец. Михова, която не познавам от оперната сцена, а само от концертния подиум, в тази вечер пя “Таис” (Масне), ария из сарсуелата “Дъщерите на Зеведео”, която бе в репертоара на Монсерат Кабайе и прочутата ария на Мария от “Уестсайдска история” на Бърнстейн – I feel pretty. Партнира на Терфел достойно и с ентусиазъм в дуетите на Адина и Дулкамара от “Любовен еликсир” на Доницети и на Тевие и Голди от “Цигулар на покрива”. Михова е певица с приятен глас, който развива все повече, очевидно е, че и тя има склонност да посяга към по-нестандартни репертоарни решения. Пее със стриктна интонация, влиза в жанра с лекота, с музикалност, която увлича. Публиката я хареса много. Разбира се не би било коректно да изисквам от нея сценична равностойност с Терфел, защото неговата извънредност ми забранява това. Моята забележка е главно по отношение на диференцираността в артистичното й поведение в различните стилове, която тя, надявам се ще реализира по-пълноценно в бъдеще.
Въпреки опасенията ми, че за толкова кратко време оркестърът не би могъл да “влезе” в толкова различен – жанрово и стилово – репертоар, оркестърът под палката на Найден Тодоров положи максимални усилия за да бъде реален музикален партньор на певците. И това ми дава основание да се надявам, че Терфел пак ще дойде. Поне на концерт, след като не можем да го преживеем на живо в цял оперен спектакъл в София.