блог за музикална критика на Екатерина Дочева

“Сърцето мое тихо чака своя час”

June 24, 2021

Темата днес е симфонията-кантата на Малер “Песен за земята” и нейният прочит от диригента Георги Димитров с камерен състав на Софийската филхармония – версия Шьонберг/Рийн и с австрийските солисти Максимилиан фон Лютгендорф (тенор) и Томас Вайнхапел (баритон). В своето есе за Густав Малер ( в сборника Stil und Gedanke – Стил и идея) Шьонберг пише, че в “Песен за земята” Малер показва, че владее най-кратките и най-нежни форми. “Забележително и, същевременно убедително е, пише Шьонберг, че след безкрайността на Осма симфония, тук, в “Песента….”, той фиксира края на земното, на тленното.” Интересно е как неговата камерна версия на симфонията придава особена темброва акутност, добавя допълнителна напрегнатост в звуковата картина на тази песенна симфония. За нея Шьонберг използва двата основни квинтета в оркестъра – щрайх и духачи (флейта- пиколо, обой-английски рог, кларинет-еs кларинет-бас кларинет, фагот, корна). Към тях прибавя хармониум, челеста, пиано и двама изпълнители за ударните. В премиерното за София изпълнение на Шьонберг-версията, за ниската солова партия бе предпочетена възможността да се изпълнява от баритон, вместо от алт – за първи път в България.

В тази своя творба Густав Малер използва средновековна китайска поезия от сборника “Китайската флейта” в превод на немски език от Ханс Бетге. Избира стихове от VIII век на прочути поети от епохата на династията Танг – от Ли Бо, Чжан Цзи, Мън Хао-Жан и Ван Вей. Към стиховете на Ван Вей за последната част – “Сбогуване”, самият Малер добавя няколко реда. Един от тях е в заглавието на този текст. Композиторът предпочита да завърши своята “Симфония в песни” с лично, изповедно настроение, увенчано с думата “вечно”, която алтът/баритонът изпява 6 пъти в самия й финал в много тиха динамика, за да изчезне, да се стопи в закриващите творбата инструменти. Симфонията е в шест части, всяка от които има заглавие. Някои от тях биха могли да подведат съзнанието да търси витално настроение или светла лирика. Но музиката не напуска своята болезненост, своята меланхолна същност и пронизва със специфичния Малеров трагизъм, с особения “екстаз на смъртта”, с който тя е пропита. Освен музикално, тази композиция е и въздействащо философско обобщение, което проблематизира нейния прочит и изисква сериозен житейски и професионален опит от диригента.

Слушах “Песен за земята” под палката на Георги Димитров преди години (2003) в Русе, на фестивала “Мартенски музикални дни” в авторската версия за голям оркестър. И тъй като още помня онова изпълнение, очаквах прочита му и подхода му в инструменталния катехизис на Шьонберг. Пак на същия фестивал, само че преди 10 години, Драгомир Йосифов представи този камерен вид на творбата с ансамбъл “Музика нова”. И в някаква степен въздействието на инструмента, на тембъра, на съчетанието от инструменти, на мен ми се стори много по-силно,  съсредоточено, фиксирано, артикулирано. Това се потвърди и сега, в софийския концерт. Всеки от инструменталистите в ансамбъла бе прегърнал своята нова, солистична, темброво определяща и насочваща музикалната фактура роля. И заедно с това, инспирирани от диригента, градиха гъвкав, функционален ансамбъл, в който всичко бе на място: активни ритмични мотиви, изтеглени в болезнено легато мелодични линии, внимателно отношение към щриха, предимно нюансирана динамика (въпреки че някъде желанието за солова активност надделяваше над задължението за вслушване в останалите и пасване към ансамбъла), изразителни, много изразителни и наситени с емоционална енергия сола в различните части на валдхорната (Красимир Костадинов), на флейтата (Гергана Иванова) на обоя и английския рог (Валентин Методиев и Иво Фотев), на кларинета (Михаил Живков и Димитър Московски), на концертмайстора Павел Златаров, на виолончелото (Любомир Ников). Георги Димитров владее изкуството на подтекста в музикалното изложение. Тук това негово качество бе особено подчертано и, спрямо спецификата на творбата, особено ценно. Той умее да нанася, да реализира едва забележими движения в един само такт. Това допринася много за гъвкавостта на фразата. Дори някъде добавя двузначност в характера на музиката – маниер, който в този музикален текст, работи пълноценно за изразяването на неговата символика. Не така многопластов бе тенорът, който имаше проблем и не покриваше гласово основни, същностни елементи на изразността.  В “Трапезна песен за горестите на земята” всичко при него мина под знака на едно усилие високият регистър да придобие цвят и внушение. Не можа да се справи и с останалите две свои части: “За младостта” и “Пияният през пролетта”, в която надделя преди всичко усещането за някакъв семпъл, битов хумор, без следа от нюансите, от трагичния подтекст в поезията на Ли Бо. Там “говореше” много по-артикулирано подчертаното специфично темброво оцветяване в ансамбъла, както и гъвкавостта в агогиката, проведена от Георги Димитров с великолепно отчитане на темповите обозначения и тяхното отражение в драматургичната тъкан. Различните значения, различните внушения бяха абсолютно реализирани от баритона Томас Вайнхапел – певец със сериозна концертна култура, музикант, отдаден на материята, която интерпретира с усет и разбиране за комплицираната й същност, с една органична естественост в емисията – рядко красив, многопластов, обагрен глас. В “Самотният през есента” бе пределно изразителен и в същото време не наруши своеобразния аскетизъм в изложението на частта. Вайнхапел слуша всяко соло от ансамбъла и в най-чувствителните точки на споделяне използва великолепно своето медза воче, което създаваше върховно усещане за интимност, за съкровеност. Така проведе и другите песни. В “За красотата” красиво влезе в ритурнелната лексика на ансамбъла, с темпото и характера, наложени от Димитров и направи от песента вдъхновено съзвучие от филигранност, жанрова стилизация и леко отдръпване в размисъл (отстраняване сякаш). Просто много силен, много чувствителен музикант! В “Сбогуване”, двамата с диригента бяха абсолютни съмишленици в тълкуването, в израза, в изстрадването на тази невероятна част, която се извиси до трансцедентално преживяване. Тя бе кулминацията, носеща усещането за съдбовност, неизбежност, обреченост и примирение. И незабравимо съвместно движение в декрешендо -в шесткратното изпяване на Малеровото “Вечно”. И окончателното замиране на гласовете в ансамбъла.

Това е симфония за живота и смъртта, за младостта и старостта, за любовта и самотата – все теми, които тъкмо музикант с опит и, разбира се с емоционална ангажираност и чувствителност към тези вечни теми може да реализира. За пореден път Георги Димитров със своя прочит на творбата създаде пространство за размисъл върху мирогледните несъответствия межда  различните отсечки от времето, върху особения, плашещ тип лекомислие във времето на нашето битие…Размисъл за типа рефлексия върху това  комплицирано музикално творение, който днешната публика заявява и за това, какъв процент от нея стигна до посланията в късната трагика на Густав Малер.