Самата соната е събитие. За тези, които свързват думата Конкорд с летателни машини (въпреки че се надявам, че няма такива сред читателите на блога, пиша го по-скоро за случайно попадналите) ще напиша няколко пояснителни изречения. Става дума за втората соната на един от най-големите композитори-модернисти, американеца Чарлс Айвз (1874-1954) – човекът, който цял живот композира, но си изкарва хляба като застраховател. А композицията се превръща в занимание за свободното време, един вид хоби, въпреки професионалната му музикална подготовка. Но това не му пречи да е композиторът, на чиито “налудничави”, за самото начало на ХХ век, идеи музиката дължи полистиликата, колажа, полиметрияга, както и някои политонални и атонални подходи. Впрочем идиоматиката на Айвз е най-разнообразна и предлага различни негови открития и също така интересни проблеми пред изпълнителите му. “В музиката му има свобода, която само там може да се почувства. Има тон на духовност, който само там мога да чуя” – пише диригентът Инго Мецмахер в своята книга “Без страх от новите звуци”. И тази, втора негова соната за пиано, е своего рода клавирен тест – за прочит, за памет, за мащаб, дори за физическа издръжливост. И най-вече за степента на прочита, за умението да се разкажат историите, да се предадат звуковите портрети на личностите, които са централни теми в творбата и които интелектуалният свят познава като основни фигури в трансцедентализма. Впрочем именно с публикуването на тази соната, през 1920 г. започва “митът Айвз”, както го определя критикът Алекс Рос. А когато през 1939 година пианистът Джон Къркпатрик изпълнява сонатата в Ню Йорк идва и признанието на Шьонберг: “Има един велик човек, който живее в тази страна – композитор. ….Неговото име е Айвз.”
На титулната страница на сонатата – това негово изумително творение, авторът е добавил “Конкорд, Масачузетс, 1840-1860”. Четирите й части са своеобразни звукови рефлексии върху фигурите на четиримата най-важни за времето си за американската хуманитаристика философи, литератори и изследователи, основатели на трансцедентализма, които живеят в много малкото градче Конкорд (Масачузетс) – духовен и културен център на Съединените щати през деветнайсти век. “Най-голямото малко място в Америка” – пише за град Конкорд Хенри Джеймс в пътеписа си “Американската сцена”. В този “американски Ваймар” живеят Ралф Уолдо Емерсън (1803-1882), Натаниел Хоторн (1804-1864), Еймъс Бронсън Олкът (1799 – 1888) и Хенри Дейвид Торо (1817-1862). Айвз от ранна възраст е впечатлен от социално-утопичния експеримент на тези мъже. И създава четири звукови портрета (третият портрет освен самия Олкът включва и неговата дъщеря, писателката Луиза Мей, най-известна с авторството си на “Малки жени”), съединени впоследствие в реда “Емерсън”, “Хоторн”, “Олкътови”, “Торо”. За това свое произведение-мартиролог на трансцеденталистите Айвз пише своите “Есета преди соната” – парадоксален, наситен с хумор и ирония разказ, сам по себе си много увлекателен. Там, за тази “Игра на мисълта за десет пръста” той пише, че “музиката й трябва да бъде чута, не е решаващо как звучи, каква е.” В есетата, този необичаен и изключително ценен бонус към сонатата, отново се оглежда необикновената личност на Чарлс Айвз – отдавна признат като новатор, чиято музика и до днес не се приема еднозначно, колкото и това да изглежда странно. Преди години, на едни Световни дни на новата музика в Мексико, естествено посетих магазина за плочи – търсех записи на творби на Айвз. Един от участниците в тази среща, американски композитор и преподавател, бе също там и като ме видя с дисковете със симфониите и едночастните пиеси на композитора ми каза: “Добре дошла в клуба – и аз съм там. Повечето не са.” И до днес диригентите предпочитат някои от кратките му оркестрови пиеси, а изпълнението на симфониите му е рядкост. Не са много и пианистите-кандидати да се захванат с Конкорд-сонатата. Най-известни са записите на германеца Херберт Хенк, на французина Пиер-Лоран Емар и на канадеца Марк-Андре Хамелин.
Към тази компания спокойно мога да причисля и българката Цветана Иванова. Тази нестандартна личност заслужава поне няколко думи. Цветана не “гърми” с присъствието си в нашата музикална култура, откакто се завърна от Германия, акт, който продължава да ме учудва. След като учи при Алоис Контарски, след като се приближи до Дьорд Лигети, Петер Йотвьош и Пиер Булез и работи в ансамбъла “Нойе музик Берлин”, под ръководството на Роланд Клутиг, тя реши да живее и да свири в България, при положение, че нейните интереси същностно се разминават с интересите и възпитанието на по-голямата, консервативната част на музикантството в България, да не говорим за публиката. Тя реши да се обрече на спорадичност в концертната си дейност, но това не й попречи да изсвири за първи път в България много музика на Лучано Берио, на Бернд Алоис Цимерман, на Дьорд Лигети и на Дьорд Куртаг, да запише в Българското национално радио клавирните сонати на Лазар Николов, етюдите за пиано на Лигети. Посегна към класиката за една от най-нестандартните и сложни, многообхватни композиции и записа Диабели-вариациите от Бетовен. Сега, на “Софийски музикални седмици”, тя даде шанс на фестивала да реализира историческо репертоарно попадение, да има своето реално събитие, като покани българската публика на първа концертна среща (4. 06) с Конкорд-сонатата. Повече от век след създаването й! Пореден повод да си мисля, че делото на Цветана в България може да се определи като work in progress. Тя продължава с идеите си и страхотните си възможности на музикант и изпълнител да допълва досега направеното – спокойно, но с нечовешка упоритост, с настойчивост, която съвсем не е присъща за тези географски ширини. Друг на нейно място отдавна да е вдигнал ръце. Но тя продължава да използва своите, за да изтръгва звуци от различни видове клавири. Изглежда за нея това не е само мисия, то е оброк, дадена доживотна клетва. Като нея има още няколко души в България – елитен клуб, който допуска приближение само през определена музикално-езикова парадигма.
Преди своето първо българско изпълнение на тази композиция-мамут от Айвз (в Берлин чух това определение) Цветана Иванова въведе публиката в камерната зала “България” в нейната история, в есетата на Айвз, описа накратко и “героите”, обрисувани в произведението и в “Есета преди соната”. Мисля, че не случайно точно сега тя предлага на вниманието творба, посветена на идеите на американския трансцедентализъм. В краткия й текст в програмката за концерта четем: “В наши дни жестокостта е “обогатена” и с добавените възможности за унищожение с най-нови технологии. Ще успее ли интегралното стъпало на развитие на съзнанието да надделее над поляризацията и реоплеменяването?”
Но нека се вгледаме в музикалния текст, един от най-комплицираните за пиано. И на неговото изпълнение от Цветана. Първата част “Емерсън” изобилства от гроздове акорди, фактурата е толкова усложнена, че трудно се следи, а и предполага здрав и широк “захват” на пианиста. Цветана бе предпочела идеята за непрекъснатост, непрестанност в музикалното движение, която тя изгради великолепно, на един дъх, независимо от тежестта на материала. В тази непрекъснатост проблясваха регистри, отделни звукови пластове в акордовото движение, умна педализация, която не само помагаше акустически, но и формоизграждащо. Всъщност тази част, може да се каже, че клони към сонатност, но същевременно изисква и специфичен звуков отклик на заложената програмност. Често необичаен – дори само чрез фортисимо-звученето, което, според Айвз, маркира призива на Емерсън към “трансцедентално пътуване”. Изисква се страхотна концентрация, освен невероятна акордова и всякаква друга клавирна техника за да се “изгребе” тази част. Втората част, “Хоторн”, е следващо огромно предизвикателство, в което идеята на Айвз за възможна импровизация от страна на пианиста прозира и в изключителната скорост, която частта изисква, и в организацията на 12-тоновите акорди, които всъщност са вид клъстери и се свирят с помощта на масивно парче дърво, и в шеметната смяна на основни параметри във фактурата… Споменах ли какви звуци произвеждат ръцете и слуха на Цветана – богато цветни, с широка дименсия, щедри акустически, но също прошепващи, кратко промълвени, притъмняващи, на места бели. Още: този текст не може да се свири без да се наизусти поради комплицираната фактура и скоростта, с която тя трябва да се изпълни. Тук Цветана бе непоколебимо цялостна – не знам как се постига тази мощ, как се съсредоточава толкова сила в малките женски ръце. Впрочем не е случайно, че сонатата се свири повече от мъже – изисква сила и здравина, освен всичко останало. Също издръжливост за близо 6о-минутното приключение. И само колосална воля и трудна за дефиниране вътрешна непоколебимост могат да направят възможно цялостното провеждане на музикалния смисъл. Или може би просто притежанието на рядък музикантски заряд.
Третата част, посветена на Еймъс и Луиза Мей Олкът е най-кратката в творбата. Тя сменя характера, фактурата е сравнително опростена, музиката е спокойна, песенно-поетична, пресъздава идиличната атмосфера в дома на семейство, в което се чете и пише. Ясно се чува звукът на “малкия стар спинет, който София Торо даде на децата на Олкът, на който Бет (Елизабет Олкът, една от сестрите на Луиза) свири стари шотландски арии и Петата симфония (Бетовен)” ( Ч.А.) със съответните цитати от основния мотив на Бетовеновата симфония, които рамкират структурно повявяването им и в първата част на творбата. Тук Цветана “прибра” огромния си ресурс, за да извая със семпъл звукопис спокойната възвишена атмосфера в семейството на философа-преподавател. Поетично, но не сантиментално внушение, постигнато със сдържаност, дори с известна емоционална дистанция.
“Торо”, четвъртата част на композицията има характер на импровизационно, обагрено музициране “за себе си”. Поначало сонатата няма метрумни обозначения, но винаги пианистът може да изкове собствената си агогическа логика, така както направи и Цветана Иванова, която бе избрала своите “острови” за структуриране на движението. Тя бе решила цялата част в една приглушена светлина, с внимателно нюансиране на динамиката и още по-внимателни мелодически проглеждания във фактурното разчленение. Да добавя и меланхолната атмосфера, така последователно изградена и внушена от пианистката. В която проблясват странни цветове. Съзнанието се насочва към “лилавата трева…червения клен…три мили дълга алея с брястове”, към цялото пиршество от наблюдения на Хенри Дейвид Торо в есето му “Есенни багри”.
Не мислех, че ще чуя някога тази соната в България. Тя е едновременно нестандартна и романтична, програмна и абстрактна, привлекателна и плашеща, необхватна и толкова близка. Но дяволски трудна. Цветана Иванова направи колосален подарък не само на ценителите на Айвз; тя просто реабилитира музикалната действителност в България. Попълни листата на важните композиции на ХХ век, звучали у нас. Направи го за пореден път. Дали някой си дава сметка за това?