За първи път чувам камерния ансамбъл Данчо Радевски (кларинет), Огнян Константинов (виола) и Стефан Врачев (пиано). Разбира се познавам тези отлични музиканти – през годините впечатленията ми от тяхната работа не са малко. Неотдавна (15.06) те се събраха на личен разговор през творби на Моцарт и Брух, и през световната премиера на новата пиеса на Пламен Джуров Импресия и скерцо, написана по тяхна молба. Не бих могла да уточня колко обемен е репертоарът за такъв камерен ансамбъл. Познати са класическите опуси, които чухме на този концерт, включен във фестивала “Софийски музикални седмици”, както и пиесите на Шуман или Райнеке. От ХХ век по-популярни са творбите на Дьорд Куртаг – Почит към Р. Ш, Йорг Видман – Имало едно време, Милтън Бабит – Триада или Брет Дийн – Нощен прозорец.
Kegelstatt-триото за кларинет, виола и пиано от Моцарт, с което се откри концертът, както повечето произведения на композитора е с интересна история. Оригиналната версия е именно за кларинет, виола и пиано. Възможната замяна на кларинета с цигулка е идея на издателя на Моцарт Карло Артария, за да бъде пиесата по-продаваема. А названието Кегелщат (свързано с боулинга, който и тогава е бил предпочитана игра) е дадено от създателя на Моцартовия каталог Лудвиг Кьохел. Това е композиция, наситена с лирика и с впечатляваща, особена елегантност. Дължи се много на свойството на кларинета да изпълни, да покаже в завършено, цялостно, изваяно легато основния орнамент, предписаното групето, в първата част. Съчетанието между кларинета и виолата тук е особено вълнуващо, когато двата тембъра успеят не само да се слеят, но да придадат обем и нюанси един на друг, с помощта акустичната клавирна среда. Тембровото въображение на тримата бе разгърнато със забележителна емоционална дисциплина, с много прецизно сработени щрихи между пианото, виолата, и кларинета и звук, наситен с мекота и благородство.
Изключително трудни и за отделния инструменталист, и за ансамбловата реализация са избраните от триото Осем пиеси за кларинет, пиано и виола от Макс Брух. Въпреки че са сред най-популярните пиеси на композитора, те не звучат често на родна територия – малко са музикантите, които могат да изтръгнат вградената истина в тях, да проблематизират не само отредената им инструментална същност, но и ансамбловите предизвикателства, които се фокусират върху играта с регистри, върху колебанията на тембрите, върху изискванията за щрихи, изговорената комплементарност, полифоничната комплицираност, “капризите” на ритъма и темпото, претенциите в агогиката. Тук ансамбълът бе в стихията си – най-вече със страхотното си темброво въображение и с регистровата игра, която и тримата изведоха до топ-равнище. И именно през богатата амплитуда от изразни средства, с която разполага всеки от тях изградиха сложната, напрегната атмосфера на творбата, като осмислиха специфичната изразност и това, което се съдържа в тоновия материал. Сериозна, сложна музика, със строга, овладяна, мъжка емоция, която разкрива напрегнат размисъл, с преобладаващ матов тембър и в трите инструмента. В този сдържан, сериозен разговор пробиват и “ексцесивни” нотки, обикновено във високия регистър на виолата или интензивни тонови “пробиви” от пианото върху съвместното звучене на виолата и кларинета. Тези средства, предложени в композицията бяха използвани великолепно от тримата в драматургичното изграждане – което те реализираха великолепно в целия цикъл, структурирайки го като една пиеса. Сериозен подход на зрели музиканти!
Финалът на концерта бе означен от световната премиера на композицията на Пламен Джуров Импресия и скерцо. Помолих композитора за няколко думи относно творбата му. Ето какво разказа: “Завърших произведението две седмици преди концерта. Огнян Константинов ме предизвика да направя нещо за този състав, стана ми любопитно и седнах да напиша. Да, заглавието е семпло. Предпочитам да озаглавявам композициите си по-простичко, жанрово. Не съм привърженик на по-описателните заглавия, защото се случва заглавието да има по-богато съдържание от самата музика. По-добре да е обратното. Характерно за този вид инструменти е, че тембърът им е много различен в различните регистри. Тук виолата започва с една проста квинта и сякаш се чуди накъде да върви – мажор или минор, а по-нататък има пълна хармонична неустойчивост. От време на време се чуват едни саблени удари, разсичащи това, което е било дотогава – чува се нещо много остро… И двата инструмента – кларинетът и виолата се движат по различен начин в различните регистри. По-спокойно, по-бавно, след това горе, във високия регистър сякаш изпадат в някакъв вид истерия и много бързо преминават от едно в друго. Общо взето търсят нещо, но накрая пак стигат до тая квинта, без да са намерили дори опора – мажор или минор, а само един висок тон във виолата остава така висящ. С него завършва първата част. Пиесата е много ясна – и за изпълнителите, а мисля, че и за слушателя. Всичко, което се използва вътре е точно и ясно като смисъл. Не изпадам в захлас към конструкции сами за себе си. Има конструктивност, особено ритмична в скерцото, но това е друго нещо, това е техника. Другото, което съм търсил е чисто психологическото въздействие . изненадата, неустойчивостта, интензивността на изказа – няма симетричност във формите. Да тревожна е пиесата. Тревожи ме, че еволюционното ни развитие, цивилизацията, плодовете на цивилизацията, ценностните критерии, които уж притежаваме – всъщност няма нищо ново под тях. В сегашното време живеем със страхотна техника около себе си, всичко е направено животът да ни е удобен, а същевременно си оставаме с манталитет на средновековни жители, по същия начин ни тормозят политици, войни… Това, което става, показва свят, който реално не е в развитие. Развитието е привидно, а всъщност няма развитие.”
Пиесата е кратка – някъде около 8 минути. Но толкова напрегната, така концентрирана, сгъстена в посланието си. Джуров не пише словоохотлива музика. Мисля си, че той пише така, както говори – лаконично, ясно, смислено, изразително, въздействащо. В контекста на концертната програма атмосферата, която тя създава не е много далечна от атмосферата на пиесите на немския композитор, израз на “мрака в себе си”, породен от средата, в която се живее. Разбира се изразът е различен, инструменталният рисунък се възползва не само от благоприятното темброво съчетание на виолата и кларинета, а в много моменти, сякаш импровизирано се извисява над контура на елегичната зона, която експонира. Тя преминава в шеметната трескавост на ритмичната остинатност, поддържана от пианото и кратките мотиви, подобно спонтанни викове от виолата и кларинета, който накрая просто остава без глас… Тъга владее този опус,тъга, която вече не успява да бъде латентна, непроизнесена. Надявам се, че Пламен Джуров ще се върне по-активно към композирането. Няма много композитори като него в днешната българската музика. И колкото и да не е убеден, че творчеството му е необходимо, както е заявявал в интервюта, неговата музика помага на слушателя да се съсредоточи в определена посока. Важна посока.
Очевидно беше, че и Радевски, Константинов и Врачев харесват творбата. Триото им е забележителен ансамбъл. Културата на музициране, която идва от сцената, когато свирят е вече рядко явление в родната класическа музикална практика. Мисля, че този ансамбъл би трябвало да продължи по възможност. Разговорът между тях не е свършил. Не е свършил и разговорът им с публиката.