Сред не малкото специални събития в моя живот бе и концертът на съвсем младия Иво Погорелич в Мексико, в началото на 1981 година, няколко месеца след скандала с недопускането му до финал на Десетия Шопенов конкурс във Варшава, през октомври 1980. Всъщност скандалът избухна и кулминира, когато Марта Аргерич и още няколко членове на журито напуснаха конкурса. Аргерич даде пресконференция и обяви своето възмущение от естетическия консерватизъм, демонстриран от половината членове на конкурсното жури. Тя каза, че Погорелич е гений. Към пианиста бе отправена покана за рецитал в мексиканската столица, още преди да бе отшумял конкурсният скандал. Беше на 22-23 години – много красиво момче, което се появяваше на сцената бавно, с някак болезнено изражение и сядаше сякаш с неудобство на рояла… докато не започне да свири. От този рецитал, който зашемети не само мен, си спомням много ясно “Нощният Гаспар” на Равел.
Така че имах шанса да чуя чудото още тогава. Две години по-късно Погорелич гастролира в София на фестивала “Софийски музикални седмици”, дойде отново на следващата година и след това създаденият вече звезден ореол около името му, допускам, е направил невъзможно финансовото осигуряване на следващи негови изяви в София. Клавирният път на Иво Погорели бе най-различен – с оттегляне и възвръщане, сигурно и с други видове препятствия, които съпровождат всеки един голям инструменталист. Но през януари 2020, повече от три десетилетия по-късно, Погорелич дойде отново в София – като солист на Софийската филхармония с концерта за пиано от Шуман. Всъщност гостуването му сега, на 10 ноември 2022 година, е четвърто за града. Ако не ме лъже паметта. Още преди две години, когато блогът ми бе все още идея за мен, ми направи впечатление зрялата сдържаност на този своеобразен клавирен поет, който е поел към други парадигми на музикалната творба, неуловими с просто ухо, но много интересни за установяване и за наблюдение. Затова сега очаквах неговия прочит на Втория клавирен концерт от Шопен, отново със Софийската филхармония и Найден Тодоров.
Прочитът и естетиката на Погорелич се заявиха веднага – от самото встъпване на солиста, пак лично, пак необичайно, отново “нарушавайки” предписанията на автора за да ги трансформира в друга, различна и не по-малко интересна логика. Позволява си “прегрешения” спрямо щрихите и дефинирането на фразата в музикалния текст на Шопен, но те пак са в услуга на стила, на изказа, на атмосферата, която създава тази музика. Първа част – още във встъплението се появи рубато, там където е категорично легато, работи с промени в агогиката, създава нещо като ефект на забавен каданс, в който образът става по-видим, по-релефен и още по-въздействащ. Разбира се всичко това не бих могла да приема абсолютно безрезервно, ако не бе присъствието на звука му, прочутия звук Погорелич, който вече е с по-плътна дименсия, която прави разказа още по-концентриран, насочен към същественото. Отново констатираш ефекта от неговите специфични пианисимо-бравури, в които аргументите на текста отстъпват пред въздействието от метафоризирането му, което го превръща в субект на въображение – познат и непознат, очакван, но и странен. И това държи слуха и съзнанието в приятно напрежение, в предвиждане на изненади от различни решения, различни смислови поанти в разказа. И една тънка, много приятна интерпретаторска опърничавост, която пианистът не е загубил във времето, само я е облагородил, потушил, леко патинирал, потърсил е различния смисъл в собствените си идеи за творбата, които са подчинени на малко по-различна логика в темпоритъма, в динамиката, в гъстотата на изказа и в цвета на звука. Работи с тях, като създава творбата в цялостната й величина, преобразувайки я, представяйки я в някаква степен на еволюция, която тя не само понася, но и сякаш е чакала. Днес пианизмът на Погорелич носи друг тип модерност, не само съобразена със съвременните клавирни практики. Защото очевидно той не се съобразява и с днешния естаблишмънт по отношение на инструменталните принципи и границите в прочита. Само че сега Погорелич-естетиката не създава трескавост, не шокира, а и няма това за цел. Тук амбицията е много по-голяма, изявява се преди всичко в стремежа цялата изкусност на мислителя и на инструменталиста да се покаже като най-естественото, най-нормалното явление в момента на изявата. Т.е. лишава се от моментния екстаз, който предизвикваше, за сметка на много по-дълготрайната и поради това много стойностна, за паметта на музикантите, които са с него и за публиката, която го споделя, тип интерпретация. Апаратът му е, разбира се, безупречен, само че е станал някак по-невидим, по-обслужващ, ако мога така да се изразя, защото основен е смисълът, характерът и чувствителността на разказа, който предлага. Външно е непроницаем, няма ефектни движения, няма преживявания, отразени на лицето му – сякаш се е отказал от всичко външно, за да насочи вниманието на аудиторията към единственото съществено и важно – подхода към музикалното произведение. Във втората фаза на соловата си изява в частта Погорелич използва много деликатно диалога с дървените духови от оркестъра, тук и Найден Тодоров бе на мястото си, с голяма почтителност към знаменития си солист направи баланса в този диалог и подготви естествено третата солистична фаза на Погорелич, в която оркестърът бе отново въведен в ролята на темброва и хармонизираща опора на солистичния монолог. В този, много деликатно нюансиран монолог направиха впечатление и великолепният щрих в цялостно изградената линия в клавирното движение. И педализацията – лека, деликатна, без да “загребва” цели фрази, използвана само там, където пианистът иска да подчертае специфична хармония или да извади характерен басов тон, който създава или променя характера на монолога. Сякаш се създаваше някакъв вид звуков акростих, излетял от клавиатурата, подчертал, написал извънредното, невидимо съобщение в текста.
В ларгетото – втората част – Погорелич демонстрира цялата сила на поетичното си въображение без маниерност, без излишен с въодушевлението си патос, със събрана концентрирана емоция с латентна енергия на чувството, която напряга изказа, катализира изповедността в музиката, която споделя. Кантилената бе изпята естествено, непосредствено, а в средния дял, въпреки по-драматичния характер на текста, не промени съществено своя лиричен разказ, разчитайки на напрегнатата тремолираща фактура на оркестъра, добре експонирана от диригента, за да се внесе промяната. Самият текст говореше достатъчно, за да му се добавят някакви емоционални “екстри”. Музиката на Шопен поставя проблема за мярката пред пианистите и в своите зрели години Погорелич е изчистил тоновия си изказ от всякакви излишества и тъй като палитрата на неговия звук е изключителна, не лишава посланието си от нищо съществено, просто го прави по-дълбоко, по.интимно, съвсем лично. Комплицираните пасажи минават като поемане на дъх преди да се промълви същественото, в което Погорелич е този, който определя темпоритъма на фразата и определящите характера й тонове в нея. Там си позволява малки волности, съобразени с неговата логика, с естетиката на типа мелодика, която изповядва. Забележително бе провеждането на терцово-квартовите пасажи във финала на частта – отронени, сякаш с нежелание казаното да се превърне в спомен. Този импулс се отрази и на оркестъра в последните тактове, и във финалния разложен акорд, който в диминуендо се събра със състава, за да се слее в следващия миг с тишината. За сметка на това пък темпото в третата част бе изнесено по-напред от нормалното, което усили контрастния ефект. Но пак нямаше самоцелни демонстрации на скорости, просто когато мисълта е бърза и има определена цел естествено подчинява всякакъв вид клавирни предизвикателства на основното – при Погорелич, струва ми се, идеята бе да се подчертае многостранният танцов характер на частта, да я изгради като танцова поема, чиято субстанция носи достатъчно материал за пластично пресъздаване, за интригуваща театралност (сигналният момент с корната и внасянето на нови мотиви в брилянтната клавирна партия), която обогати клавирната игра, хедонистично, дори екстазно излята от големия музикант.
Рядко се среща така освободено от всякакви примеси до оголеност изкуство. Естественост, простота, клавирен звук с безкрайни качества, музика!