Това е последният обзорен текст за фестивала “Мартенски музикални дни”, въпреки че събитието дълго остава в съзнанието с програмите, с артистите, които ги създават и изпълняват, с дискусиите след всеки концерт. Това е наситена, сгъстена фестивална действителност, която продължава да е желано място за среща с различни подходи в прочита на музикалния текст.
Имаше и вечери, в които въпросът с прочита бе по-скоро въпрос на въображение. Заключителният концерт тази година бе поверен на Русенската филхармония и главния й диригент Димитър Косев (31. 03) и започна с Рапсодия “Вардар” от Владигеров, за да почете 125-годишнината от рождението на класика. Владигеров има в творческата си листа много още произведения, които биха могли да означат юбилея му. В последните години е трудно да се чуе друго освен “Вардар”. Не разбирам игнорирането на останалата част от симфоничното му творчество и мисълта за определена инерция в избора не можа да ме отмине. Още повече, че рапсодията прозвуча някак изобщо, ординерно, с неизпипан, недиференциран звуково оркестър. Звуковата среда повлия и на много талантливия грузински пианист, 24-годишния Гиорги Гигашвили в прочита му на Първия клавирен концерт от Брамс. Слушах го преди три години, когато в партньорство с диригента Георги Димитров и радиооркестъра изсвири забележително 20-ия концерт на Моцарт. Но тогава оркестровата среда беше различна, пробуждаше, провокираше въображението на солиста. Очаквах го и в тази същата вечер, но шумният, грубичък, пак ще кажа нефиксиран маниер на произнасяне на Брамсовия текст от един неподреден, немоделиран оркестър му повлия доста и прочитът някак се изчерпа в стремежа да надмогне, да укроти наложеното от диригента музикално провеждане – повече към разбирането за силно звучащия симфоник Брамс, без необходимото зачитане на забележителната интимност на музиката му, особено във втората част, която прозвуча доста индиферентно. Чухме произнасянето на тази интимност в биса на Гигашвили – второто от трите интермеци, оп. 117 на Брамс, въпреки че не бих казала, че бе подчинил изпълнението на авторското указание dolce, преобладаващо в пиесата. Може би приемам различно границата на параметрите в това указание – и като динамика, и като съприкосновение на ръката с клавиатурата, и като педална реализация, и като дихание между отделните сегменти на формата. Но никакво колебание нямам в начина, който приемам липсата на индивидуален подход в прочита на Осмата симфония на Дворжак. Едно е да кажеш, че едно произведение ти е “любимо”, съвсем друго е да го познаваш и да можеш да го покажеш на оркестъра и на публиката. Димитър Косев иска да изглежда ефектно на пулта, донякъде успява, но през цялото време не ме напусна впечатлението, че седи пред оркестъра като пред грамофон, който свири. Драстично бе тук едновременното отсъствие на монолитност и баланс в групите и на прецизност в произнасянето на нотния текст – точкувани ноти, фиксирани, изработени щрихи и оттам необходимо ниво на фразиране. В зоната на неосъществения подход към творбите бе (за огромна моя изненада) и концертът на сформираното за фестивала клавирно трио в състав Албена Данаилова, Александър Сомов и Надежда Влаева (30. 03). Понеже много уважавам тези изпълнители, особено Данаилова и Сомов, които познавам повече, бих искала само да кажа, че е лоша идея за тяхното ниво и име и те да се включват в модерното сред съвременните кариерни инструменталисти състезание по скоростно подготвяне на дадена концертна програма. От което музиката страда.
Минчо Минчев и Николай Минчев бяха протагонистите в концерта на Камерния ансамбъл “Софийски солисти”. За първи път ги чувам с диригента Константин Добройков, който е ръководител на състава след като Пламен Джуров доброволно се оттегли от тази функция. Доколкото знам Добройков е избран от музикантите в ансамбъла. Двамата Минчеви поднесоха много интензивен, артистично подплатен прочит на популярната и много ефектна в идеите си пиеса, близка до гротескния тип шеговитост на Алфред Шнитке Moz-Art a la Haydn. Ефектна, но и сложна, що се отнася до фиксирането на всеки изненадващ ход от големия композитор, на всяко “заиграване” с оригиналната мелодия и нейното “изкривяване”. В този остроумен маскарад, солистите и техните партньори от ансамбъла бяха в естетически синхрон, стриктно регулиран от диригента. В другото лице на драмата – Симфония-кончертанте за цигулка и виола (Минчо Минчев), слушахме съкровеното изпълнение на солиращия дует, споделящ рядка, дори за тези изпълнители емоционалност, с едно мъжествено откровение, съчетало сдържаност и изповед. Беше много, много хубаво! Беше трепетен, интимен разговор не само между двама колеги, но, ще си позволя да кажа сега – между баща и син, свързани емоционално и ментално не само в живота, но и в музиката. Това произведение отдавна е репертоарно за ансамбъла, който им партнира отзивчиво, с интензивност в тембровото съприкосновение. Може би съобщението на изключителния Минчо Минчев, че този концерт му е последният бе онзи камертон, който бе настроил по един особен начин всички. През целия си невероятен път Минчев е бил винаги истински Mensch (тази дума за човек в немския език има особено звучене) в музикалнотго си и човешко битие, с неотклонната си почтеност към изкуството, с което се занимава седем десетилетия. Финалът на концерта бе също с пиеса, позната на ансамбъла – “Просветлена нощ” на Шьонберг. Към това заредено с експресия, чувственост и недоизказаност творение подходът изисква съчетание между задъханост и преливане на недовършените фрази, между деликатното динамично изражение и кулминационния изблик на чувствата. Впрочем стихотворението на Рихард Демел, което е музикално артикулирано в пиесата много ясно подсказва движенията в музиката на Шьонберг. Не се получи просветление в подхода на Добройков към “Просветлена нощ”, въпреки че той подчерта неколкократно на пресконференцията колко са работили това произведение. Тук не мога да избегна сравнението с предшественика му Пламен Джуров, който неведнъж е слагал пиесата на Шьонберг в програми на състава и създаваше загадъчна, дори мистична музикална материя от преливащи се и взаимно импулсиращи се мотиви. За разлика от разчленената ъгловатост, която се натрапваше в изпълнението от 28 март.
С Бетовенова програма гастролира Софийската филхармония с Найден Тодоров и забележителната пианистка Елена Башкирова – с Четвърти клавирен концерт и Четвърта симфония (23.03). Самата Башкирова предлага толкова богат с качествата си звук, в отделните фази на драматургията, че концентрира вниманието ми изцяло върху себе си. Тази дама предпочита да пребивава повече в територията на камерната ансамбловост и този факт се е отразил изключително върху изначалното й клавирно възпитание, съсредоточено върху звуковата безбрежност (припомням, че тя е ученичка на баща си, големия Дмитрий Башкиров, който изповядваше извънредна звукова естетика). Башкирова продължава в тази посока, което създаде поредното слушателско приключение в следенето на идеите в личния й звуков екзистенциализъм. Нейният подход към Бетовеновата фактура събира всички технически аксесоари за да ги пренасочи семантично единствено в драматургичния потенциал на словото през звука. Оркестърът й отговори по-станадартно, така да се каже, в обичаен Бетовенов режим, но с гъвкавост и внимание към нейните идеи. И друг път съм писала, че диригентът Найден Тодоров все по-ефективно подчинява партньорския оркестър на големия солист. По-рано не винаги е бивало така. В речитативната втора част контрастът между “съдбовните” реплики на оркестъра и отговорите на пианото бе реализиран пълноценно с великолепна каденцова кулминация на Башкирова, чиято доминация продължи и в излятата трета част на творбата. Наистина, Башкирова има много специфичен маниер в подхода си към соловия концерт – в него винаги оформя лични камерни зони на симфоничното иначе творение. И те някак преформулират съдържанието на творбата. По традиция тя свири на бис пиеса от Роберт Шуман – “Des Abends” из “Фантастични пиеси”, оп. 12. Оркестърът бе добре подготвен и за Четвъртата симфония на Бетовен. Тя подхожда на енергийния натюрел на Найден Тодоров – прозвуча жизнерадостно, свежо, с оптимална концентрация в изпълнението на нотния текст. Не бих подценила стабилното представяне на състава, а особено трудна му бе задачата в последната част, която бе изсвирена в предпочитано от Саймън Ратъл, например, по-бързо темпо, което бе издържано изцяло.
Невероятният френски Струнен квартет ДАНЕЛ в състав: Марк Данел (цигулка), Жил Миллет (цигулка), Влад Богданас (виола – румънец) и Йован Маркович (виолончело – французин със сръбски произход) зашемети публиката със своето изкуство (26.03). В забележителната световна квартетна серия, която директорът на фестивала Ива Чавдарова изгради през годините на фестивалната сцена тези фантастични музиканти се вписват за първи път. Квартетът е създаден през 1991 г. и е известен със серията си интегрални записи на квартетите на Шостакович и Вайнберг, на Хайдн, Бетовен и Шуберт. Свирят като за последно – с помиташа инструментална енергия и с темперамент, които забележително се съчетават със звуков контрол и подвижно изградена стилова дисциплина. Предпочитани изпълнители са и на големи съвременни автори като Волфганг Рим, Хелмут Лахенман, София Губайдулина, Паскал Дусапен, Йопг Видман и Бруно Мантовани. Перспективите в техния прочит са неограничени. Фигурата на водача им Марк Данел приковава вниманието с един рядко артистичен инструментализъм без капка маниерност – просто изява на човек, напълно вдаден, дори хипнотизиран от идеята за музикалното движение. Свириха квартети от Бетовен (оп. 18 № 4), Мечислав Вайнберг (оп. 27 № 5) и Чайковски (оп. 11 № 1). Три свята, напълно завладени от интуицията и мозъка на състава. В съвсем рядък драматургичен разказ, концентриран, сгъстен, но и безкраен в смисъла си. Спонтанността в музицирането им е уникална – стигаща до впечатлението за непрестанна темброва импровизация, импровизация без граници! Бе сред фестивалните вечери, които няма как да избледнеят в съзнанието.
За финал оставих много силният с въздействието си концерт на Симфоничния оркестър на Българското национално радио, под палката на диригента Георги Димитров със солиста Емануил Иванов. Този забележителен маестро, в годините на своята абсолютна зрялост, на когото предстои фантастичният 80-годишен юбилей (25 декември) не изневери на себе си още с програмата, която представи на фестивала: Адажио из балета “Спартак” на Арам Хачатурян, Първия концерт за пиано на Сергей Прокофиев (изискал е от Емануил Иванов да го научи, който го е овладял за седмици) и Девета симфония от Дмитрий Шостакович. Тримата най-големи съветски композитори (сякаш ги виждах на прочутата фотография) бяха ударени заедно с Мясковски от постановлението на ЦК на КПСС от 10 февруари 1948 година, съчинено от Андрей Жданов, член на Политбюро на КПСС, отговарящ за идеологията, по повод операта “Великата дружгба” от Вано Мурадели. Същата година, на 31 август, Жданов умира от инфаркт. Неговите “запрети” преди 1948 г. засягат интелектуалци като Анна Ахматова, Михаил Зошченко, Андрей Бели, Дмитрий Мережковски, Зинаида Гипиус и др. Идеята на Димитров да събере музика от тримата съветски класици на ХХ век в един концерт не е нова, но днес прозвуча по особен, просветителски начин. Защото днешният гражданин на България едва ли знае и, което е по-лошо, едва ли се интересува от събития от не толкова далечното минало.
С великолепна ансамбловост в щрайха прозвуча Адажиото на Хачатурян. Оркестърът бе фокусиран, изработен, подреден както в почти всички концерти на Георги Димитров, който извая пиесата, като я постави в красив, романтичен ореол с увличащата мелодика, с интензивното й развитие, реализирано в забележителното оркестрово решение на Хачатурян. А от ансамблова гледна точка беше съвсем ясно, че оркестърът слушаше концентрирано всяка изява на своите солисти-духачи, провеждащи темите, вследствие на което балансът бе съвършен. Едно общо дихание се излъчваше от всички, което не се случва често в нашите оркестри. Нега владееше бавната експресия в прочита, с много прецизно ансамблово интониране, с широки легато-линии, с нюансирана динамически фраза, с търпение в изграждането на тези линии, наложено безпрекословно от фигурата на пулта. И с изваяната като блян красота в солото на концертмайстора Десислава Чолакова.
В концерта на Прокофиев синхронът между Емануила Иванов и диригента бе абсолютно постигнат. В тази много трудна композиция Иванов се чувстваше толкова в свои води, сякаш я беше свирил от години. Тук той разгърна, артикулира страхотните си технически ресурси – светкавични пасажи, страшно неудобни експерименти в интерваловите решения, изискващи чудовищен рефлекс от пианиста, за да улучи точните клавиши, ритмични предизвикателства и контрастни предписания,подчинени обаче на целенасоченост и стилова аргументация. На един дъх мина концертът, с впечатляващата мъжествена енергия на солиста, която би изненадала всеки, който не го е слушал, а само е виждал, колко деликатен изглежда. Страхотно преодоляно музикално и инструментално предизвикателство. Продължи с биса му от грузинския композитор Реваз Лагидзе – непозната, но зашеметяващо ефектна пиеса, озаглавена рондо-токата.
Как да опиша подхода на Георги Димитров към Деветата симфония на Шостакович? Понякога не си способен да интерпретираш интерпретацията. Нарастването на ужаса от категоричната семантика в прочита започна още от самото начало на творбата – звучеше като победен карнавален марш на смъртта. (В програмата към концерта, написана от Драгомир Йосифов прочетох, че Янор Гърдев е назовал първите три части на симфонията “панаир на гробище” – какъв образ, само!). Без милост! В черно бе оцветена втората част, дълбоко почувствана от кларинети (Данчо Радевски и Атанас Илиев), флейта (Явор Желев), фагот (Александър Сарандев), които направо стенеха. Щрайхът след тях, със сурдинен звук, продължи да нагнетява атмосферата, в малко по-тежко движение, като бавно, но неотклонно приближаваща се заплаха. Накрая адажиото на пиколото, прекрасно почувствано (Димана Демирева) прозвуча като последния жив глас, който потъна в тишината. Гротескното, зловещо скерцо се отля в реквиемната четвърта част със забележителното соло на фагота (много предпочитан инструмент от Шостакович за сола в драматични кулминации). Във финалната част Георги Димитров синтезира всичко най-страшно от творбата, за да развихри ужаса до крайна степен. Крайната степен бе кодата, която действително помете и довърши всичко. Смърт и точка. Тишина. Много пъти съм писала за способността на Георги Димитров да извежда предполагаемото в музиката до онази пределна яснота, която не оставя у слушателя никакво място за колебание в тълкуването. Този негов диригентски ход с Деветата симфония за мен бе поредното кулминационно преживяване от негов прочит.
Отмина и 63-ият фестивал “Мартенски музикални дни” в Русе. Един фестивал на голям селекционер, който има слух, професионален подход, информация, експертна преценка, музикален вкус и страхотен опит. Силно се надявам, че догодина в Русе пак ще ме срещне селекцията от програми и изпълнители, направена от Ива Чавдарова.