Паул Бадура-Скода: Съвършенството и свободата

September 11, 2024

Съдбата ми направи щедър подарък през 2012 година. Тогава отново срещнах, слушах но и за първи път говорих с много мъдрия пианист и изумителен стилист Паул Бадура-Скода. Това се случи, разбира се в Русе – на фестивала “Мартенски музикални дни”. Бе неуморим, независимо, че живееше деветото си десетилетие, бе любопитен да слуша млади бъдещи колеги на майсторския си клас, свири Бах, Моцарт и Шопен на концерт – пореден урок по стил. Ведрото му лице предразполагаше към общуване, към споделяне, към музициране. Незабравима ще остане тази среща за мен, защото имах възможността да го слушам на майсторския му клас, както и да разговарям с него. Известни са и книгите му, посветени на интерпретацията на клавирния Бах, на клавирния Моцарт – заедно със съпругата му Ева Бадура-Скода. За пианистие, които започват днес е повече от необходимо да чуят негови записи.

30 години преди тази наша среща го слушах на концерт в Мексико сити, заедно с пианиста Йорг Демус – двамата бяха на една вълна по отношение на музиката, имаха общи възгледи за стила и естетиката в прочита на музикалното наследство. Културата им бе всеизвестна. Написаха и книга за клавирните сонати на Бетовен. И продължиха да свирят заедно до 2018 г. А през 2019 напуснаха този свят: Демус през април, Бадура-Скода през септември. Тази категория музиканти, иска ми се да вярвам, има последователи, колкото и малко да са те.

Връщам ви към разговора си с Бадура-Скода. Мисля, че и днес ще е полезен за тези, които имат ум и сетива за мисленето на интелектуалеца и музиканта, на философа и хуманиста. Публикувам го така, както бе отпечатан през 2012 година във вестник “Култура”.

***
 Паул Бадура-Скода е от Виена и сякаш е попил цялата култура и история на родния си град. И талантите, живели в него, и енергията им. Той е от големите сеньори на клавирното изкуство в света. В стила на днешния жаргон трябва да го нарека легенда на клавирното знание и можене. Този 84-годишен мъж е достолепен европеец с благороден вид, благо поведение, изключително усмихнат и щастлив. Обикаля света като мисионер, раздава безценния си опит на клавирист с култура, чиито качество и обеми май няма вече с кого да се сравнят. Той раздава от енциклопедичните си познания в областта на музиката, на развитието на пианото през вековете, пише книги, записите му (повечето “лайв”) се издават постоянно. Изумителни са и неговите уроци, от които мнозина са имали щастието да “грабнат” рядко познание. Започва той, започва направо с българската следа в живота си.

– За мен да бъда в Русе, в България е особено събитие. България е единствената европейска страна, в която не бях идвал и свирил. Вярно е, че знам за страната ви от много колеги, някои от които вече не са между живите – като Юри Буков. Също и Венцеслав Янков. С тях се познавам от 1949 година. Тогава имаше голям музикален конкурс в Париж (Маргарита Лонг-Жак Тибо). Янков, заедно с Алдо Чиколини, спечели първата награда, аз имах честта да спечеля трета награда, а Юри, моят приятел, взе четвърта награда. Но ние не си завиждахме, а бяхме добри приятели. Една година по-късно се срещнахме на майсторския клас на Едвин Фишер. Друга моя среща с България бе чрез чудесната пианистка Пламена Мангова, която за България вече е символ. С нея се запознах преди четири години на конкурса “Кралица Елизабет” в Брюксел. Също искам да спомена още и превъзходния пианист Веско Стамболов, когото все още не познавам лично.

– Как бихте определили метаморфозите на пианизма от 50-години на миналия век насам?

– Разбира се, всичко се променя и естествено клавирната игра за тези 65 години, откакто съм активен в нея – в основните точки, по които я преценяваме, също. Големите пианисти, които познавах в моята младост, бяха Едвин Фишер, Вилхелм Бакхаус и Вилхелм Кемпф, а за романтичната музика – предимно Шопен и Шуман, бе Алфред Корто. Всеки от тях имаше силна и своенравна личност и тогава беше важен красивият пеещ тон на пианото, което дори във фортисимо не биваше да звучи като ударен инструмент, твърдо и тръбящо. Въпреки че се свиреха също и творбите на Прокофиев и Барток, все пак трябваше да бъде красиво по звучене. А музиката като език за споделяне на чувства трябваше да почива на точни познания за това, което самият композитор е вложил и пожелал в пиесата. В това отношение пианото претърпя определени промени, развитие, което е много положително. Днес може да се репродуцира музика безгранично и на компактдиск, и на ДВД. Негативното в този случай е, че при това репродуциране се е стигнало до привидна перфектност, при която и грешните тонове се поправят, заличават. В този стремеж към съвършенство се стига до някакъв тип спортно отношение към интерпретацията и това се чува в музиката. Но то, разбира се, не се отнася за вашата Пламена. По този начин човек е притиснат никога да не може да изсвири една грешна нота. И това води до по-високо напрежение, до ограничаване на свободата. Което, естествено, се отразява зле на качеството на тона. Затова мисля, че още имам какво да покажа на младите хора. Големите майстори, които слушах в младостта си, бяха перфектни виртуози, но погрешно изсвирената от време навреме нота при тях не играеше фатална роля. И това се е случвало още сто години преди това на Франц Лист, един от най-големите пианисти на всички времена. Има за негов концерт във Виена критика, в която се пише, че е допуснал дузина грешки, но въпреки това е Гениалният пианист. И още един малък анекдот: за големия майстор на пианото Артур Шнабел, първият, който е изсвирил и записал Шуберт-сонатите на плоча. Веднъж Шнабел бил член на жури на голям конкурс. Там, разбира се, имало десет перфектни пианисти, един бил не толкова перфектен, но свирил прекрасно. Тогава Шнабел извикал: „Най-после една грешна нота!”.

– Ще свирите Бах и Моцарт на съвременно пиано тази вечер. Много изпълнители се насочват към старинните клавишни инструменти, но вие продължавате да свирите на съвременно пиано и Бах, и виенските класици. Важно ли е за вас да водите слушателите в света на тези композитори чрез звука на съвременното пиано, чрез онова, което инструментът, за добро или за лошо, притежава?

– Обикновено този въпрос предполага: “или инструмент от епохата, или съвременно пиано.” Пред мен не седи дилемата “или-или”, по-скоро бих отговорил: “Така, както и”. Съвременното пиано в своето развитие е достигнало съвършенство. В някакъв смисъл е много по-развито от инструментите от епохата на композиторите, за които говорим. Много важно е, че майсторите на пианата са постигнали днешното пиано да е по-силно от времето, когато Бетовен е писал, например. То свири с огромен оркестър и пак се чува идеално – при Рахманинов, да кажем. По времето на Моцарт или Бетовен не е било така. Трябва да допълня и това, че за една голяма зала с много публика модерното пиано е по-добре пригодено, а за по-малка зала в по-камерен кръг са добри или хамерклавир, или чембало. Много добре звучат старите инструменти, но за мен е грешно един малък инструмент, който има тоновата сила на китара или на арфа, да бъде поставен в голяма зала. Би могло още да се каже по този въпрос, но мисля, че е достатъчно.

– Начинът ви на пипане на инструмента веднага се разпознава…

– Научил съм много от старите инструменти от времето на Бах, Хайдн, Моцарт и Бетовен, на които съм свирил. И това, което съм научил от тях, е, че трябва да се свири с по-малко мускулна сила на ръката, а повече с върха на пръстите. Постигнал съм този опит и от виенската традиция. При модерната клавирна техника човек много малко мисли за това как се оттласкват пръстите от клавиатурата след изсвирване на тона. А това е много важно – как се напуска клавиша, както и скоростта, с която го напускам. И ако вземем Шопен, който ще свиря тази вечер, трябва да си припомним, че Шопен е имал много гъвкава китка, толкова еластична, като че ли е бил без стави. И това естествено се отразява и на пианизма му.

– С годините свивате ли репертоарните си предпочитания, за да се концентрирате върху определени автори?

– Това върви в две посоки. Интересът ми да се запозная с нови произведения или с творби от стари автори, които са малко известни, за да ги покажа, е бил винаги голям – това често казвам и на младите пианисти, че репертоарът им е твърде ограничен. И когато давам майсторски класове, оставам с впечатлението, че музиката е спряла през 1899 година. Малък е интересът към музиката на столетието, което отмина, на двайсети век. В същото време е вярно, че в последните години ограничавам моя репертоар. Не съм вече толкова млад. Доскоро поддържах и свирих всички Бетовенови сонати. Но се опитвам произведенията, които са особено важни и които са знакови за своята епоха, да ги свиря в духа на композитора и това се отнася за творби от всички епохи, времена – от ХХ век аз съм почитател на композитора Франк Мартен.

Концертът на Паул Бадура-Скода бе събитие, естествено. И най-неподготвеното ухо чува разликата в критериите за музика, за пианизъм у Майстора, представител на епохата, в която свиренето на пиано бе умствен и емоционален процес, разговор между талантливи сърца, а не предимно ревю на рекламни красиви личица. Събитието продължава в класната стая на уроците по пиано. Всички – и малки, и не толкова малки, слушаме паралелите, с които музикантът ни води с лекота през десетилетията, в които са създадени масиви от звуци. Слушам го как разказва на едно 15-годишно дете как Бетовен е чул финалната част на 40-ата симфония на Моцарт и в неговия слух е останала темата – леко модифицирана, тя е основна тема в началото на първата му клавирна соната. (Святослав Рихтер, например, също е мислел по сходен начин, неговата първа соната от Бетовен изразява, носи този смутен, тревожен характер, за разлика от Даниел Баренбойм, да кажем). Тези търсения в музиката създават пластове, наноси и това се усеща веднага в начина на свирене.

– Разкажете нещо повече за удоволствието на един изпълнител да бъде изследовател на музиката, понякога да бъде като археолог, открил ценен ръкопис, оригинал…

– Разбира се, че е радостно да откриеш нещо. Например, как да се свирят правилно орнаментите при Бах. Забелязваш колко много днес в свиренето се прави грешно. Аз, всъщност, правя моите изследвания само за да помагам на младите да бъдат по-близо към истината в опознаването на смисъла и духа на композитора. От години изпитвам голяма радост, но също и голямо вълнение, когато държа ръкописа на голям композитор и го изследвам. Това е много повече от печатното издание. Така се опознава неговата личност, бих казал, кръвта му, която се е кодирала върху хартията. Винаги има изненади. Знаем, че почеркът на Моцарт просто е ясен, а почеркът на Шопен, от една страна, е много ясен, така, както при Моцарт, но, от друга страна, Шопен постоянно е правил корекции и така ги е правил, че предишният текст да не може да се разчете. Зачертава го двайсет пъти, за да покаже, че действително иска последната версия на съответното място. За мен беше изключително преживяване, когато за първи път попаднах на ръкопис на Мусоргски. Имах невероятно чувство за интензивност, за гениалност на мисленето. Почеркът му бе толкова сгъстен, колкото на Бетовен, например. Но абсолютно противоположен е ефектът, когато човек види манускрипта на “Картини от една изложба”. Тогава имаш чувството, че го е писал гимназиален учител – толкова отчетливо, толкова ясно и толкова спокоен почерк. За нас, музикантите, това ни дава свободата да се придържаме не само към нотите, но и към всички други знаци, свързани с тях.

– Колекцията ви от инструменти продължава ли да бъде актуална?

– Няколко думи само за моята любов към инструментите. Най-напред, обичам пианото на днешното време, съвременния модерен инструмент. И е абсолютно вярно, че всяко пиано, не само всяка марка, също както и всяка цигулка, има свой собствен звук. Има пиана, в които човек се влюбва, има и такива, към които изпитваш респект, а има пиана, към които изпитваш лошо чувство. Аз съм влюбен в моите три рояла Бьозендорфер, които имам във Виена, в моя шейсетгодишен концертен роял Стейнуей и в едно виенско пиано, което вече никой не познава, защото производството му е спряло при Хитлер през 1938 година, а е прекрасен инструмент с фантастично красив звук, въпреки името си Швайгхофер (започва с корена на думата “мълча” на немски език). Но обичам и моите стари инструменти. И както е при картините, съм се стремял да имам не добри копия, а да намеря оригинали. Много търсене и опити седят зад това и аз имам много приключения и истории във връзка с тези дирения. Например, за един мой роял, марка Йохан Шантц, който заедно с Антон Валтер е бил най-добрият майстор на пиана в Европа по времето на Бетовен и Моцарт. Той е може би от 50 години с мен. Историята е следната: имах концерт в Ню Йорк и трябваше в първата част да свиря Моцарт на хамерклавир, но на копие. А когато бях млад, не можех така бързо да премина от съвременно пиано, което бих сравнил с един автобус, на хамерклавир или на пианофорте, които бих сравнил с една състезателна кола или с колело – трябваха ми две седмици. Та тогава моят прекрасен приятел Йорг Демус, който също събира старинни инструменти и свири на тях, имаше оригинален роял от Шантц. Той ми даде ключа от своето жилище и ми каза: “Паул, ти можеш ден и нощ да се упражняваш на това пиано.” Беше невероятно удоволствие да свириш на този инструмент. И след като толкова се радвах на това пиано Шантц, написах писмо на Йорг Демус: “Знам, че човек не се разделя с удоволствие с толкова ценен инструмент, но ние всички сме смъртни. Когато умираш, сложи в завещанието си една точка, с която ми оставяш този роял.” Година по-късно получавам писмо от Йорг Демус: “Скъпи Паул, аз още не съм тръгнал да мра, но ще ти продам рояла.”

Преодолявам носталгията по тази щастлива среща, от която много детайли не намериха място тук. Припомням на Маестрото наша среща в Мексико сити, когато той пак правеше същото – щедро разкриваше знанията си на младите. И пак с рецитал. Тогава бе и Йорг Демус, когото слушах за първи път. Това са тези най-важни и умни таланти-просветители за развитието на всяко изкуство.

Бадура-Скода, все така усмихнат като дете, ми казва, че ще ходи в Лима скоро. Гледам уебсайта на Паул Бадура-Скода. Календарът му включва концерти–рецитали във Виена, Париж, Токио, Лондон, Перу и на фестивала Каринтско лято. И майсторски класове – програмата е запълнена до края на 2013 година. Мисията продължава.

Вестник Култура, брой 6, 17 февруари, 2012