Хубави неща могат да се случат на концертите от фестивала “Изкуството на Барока”. Провежда се за осемнайсети път – от 30 септември до 20 ноември – и зад този подвиг стои българска “желязна лейди”, великолепната цигуларка и изследователка на бароковите времепространства Зефира Вълова. След като се наложи абсолютно авторитетно, убедително и продължително, както се знае, на международната барокова сцена, тя замисли основа и реализира фестивала заедно с невероятно самоотверженото си семейство, което не можеш да не подчертаеш, защото дори за родната ни традиция на извънредна и вечна родителска преданост, подобно посвещение е впечатляващо. Бях на концерта, озаглавен “Светски и сакрални шедьоври” (5. 10), посветен на немската барокова музика. Изпълнителите, които пяха и свириха (всеки трябва да бъде споменат) бяха басът Дейвид МакКюн, Вокалният ансамбъл “Cantanti dai monti verdi” в състав: Христина Трайкоска (сопран), Анна Янкова (мецосопран), Константин Бейков (контратенор), Северин Василев (баритон, ръководител), Георги Бейков (бас), както и Фестивалният ансамбъл “Изкуството на барока”: Лусиа Джираудо (цигулка), Зефира Вълова (цигулка), Евгения Бауер (виола), Линда Манчева (виолончело), Константин Кожухаров (обой), Сабина Йорданова (фагот), Явор Генов (лютня) и Аапо Хакинен (чембало, орган). Удивителна интернационална компания представи в аулата на Софийския университет предпочетени от нея неизвестни, но истински съкровища от Йохан Каспар Керл (1627-1693), Франц Тундер (1614-1667), Йохан Шайн (1586-1630), и Йохан Себастиан Бах (1685-1750). Това бе много силен концерт и може би поради висотата на смисловите прозрения в него забавих толкова моя текст – препятствия, които се появяват когато се чувстваш по-малко подготвен от музикантите, които слушаш. И все пак!
Трио сонатата във фа мажор, оп. 12 от Керл откри концерта. Керл е малко познато име у нас – всъщност като изключим Бах, музиката на останалите трима автори бе възможност за публиката да навлезе в доста непознатите територии на Бахови предшественици. Историческите източници съобщават, че Бах е познавал творбите им и е “събирал” идеи и умения от тях. Сонатата за две цигулки и басо континуо (тук лютня и орган) във фа мажор е творба с фино напрегната музика, с интересни идеи в мелодиката и контрапункта и с изненадващи, съсредоточени в края на фразите, с изразителни полутонови ходове -“въпроси”, които интригуват слуха и въображението в посоката на развитие. Маркират фазите на композиторската мисъл с неочаквания обрат в характера й, когато кратките задържания, почти корони, означили финала на съответния сегмент обръщат звуковото послание – нещо, което Зефира Вълова бе осмислила звуково с плътност и деликатно тоново вибриране върху баса. В мотета за бас, цигулка и континуо от немския органист и композитор Франц Тундер Salve coelestis pater (Приветствай небесния Отец), отново във фа мажор, показно вокално барокиране направи Дейвид МакКюн – с благороден звук в подчертано монодичния вокален стил, с артикулирани пасажи, с изваяно легато в необходимия синхрон с цигулката на Лусия Джируадо и върху дълбокия регистър на басо континуо. Тундер бил изкушен от италианската музика на неговото съвремие и може би затова мотетният “строй” на неговата напуска донякъде сакралната строгост и звучи във филигранна инструментална перспектива. А и самият солист (той е канадец, с ориентация към ранни епохи и съвременност, с внушителна артистична биография, от няколко години живее в България), който е много наясно със специфичната вокалност, изисквана от старите майстори, съобщава в едно от ценните интервюта на музиколога Янина Богданова в предаването по ЮТюб “Рефлексии”, че предпочита ранния бароков репертоар
Сюитата (№ 15) из Banchetto musicale на Йохан Херман Шайн бе втората инструментална композиция от следващите в програмата. Шайн е изумителен майстор, може би най-значимият предшественик на Йохан Себастиан Бах, заедно с Хайнрих Шютц. И той е бил кантор в църквата “Св. Тома” в Лайпциг – почти век преди Бах. “Музикален банкет” представлява колекция от двайсет сюити и е може би най-известното творение на Шайн, въпреки че този негов опус магнум, така важен за германската барокова традиция, е единственият инструментален опус в обемното му творчество, в което композиторът привнася много от стиловите белези на ранния италиански барок, без да е посещавал Италия. Църковни и светски творби за камерен хор на Шайн бяха представени с удивителна компетентност от певците от Cantanti dai Monti Verdi. Тези млади музиканти не спират да ме поразяват с всеотдайността си и с авторитетното си излъчване по отношение на бароковия идиом. Тук за първи път ги чух да пеят на немски език и отново силно впечатление ми направи изрядната артикулация на всяка сричка, да не кажа на всяка буква. И не става дума само за много ясното произнасяне на словесния текст; тук основният елемент за възхищение е семантичното артикулиране – което се отразява, влияе, определя категорично характера и движението на музиката. И качеството на вокалното производство. Това е именно похватът, който големият изследовател на барока Манфред Букофцер дефинира като “афектно представяне на думите, текстови абсолютизъм.” Като добавя интонационната безупречност, ансамбловото единство и настроението, с което музицират, сякаш им е предоставена единствена възможност, мисля, че става ясно защо избягвам да пропускам техните изяви, които не са много чести (и по-добре, защото всеки път са фантастично подготвени), но винаги оставят трайни следи в съзнанието.
Две от църковните кантати на Бах прозвучаха на този забележителен със стила, със звуковия подход, с осъзнатата висока грамотност по отношение на германската барокова култура концерт. “Мир с теб, неспокойна съвест” е най-кратката от църковните Бахови кантати, с много съкровено, интимно звучене. Кулминацията му тук, в изпълнението, според мен дойде във включването на сопрана към солиращия басов глас на МакКюн – и за тази тиха споделеност допринесоха цигулката и обоят, както и деликатната намеса на Cantanti-те. Беше автентично и отправи мисълта към далечното време когато Бах като оглавяващ своя collegium musicum е приобщавал присъстващите в църквата към експанзията на авторските си идеи, изискващи най-добри инструменталисти и певци. В кантатата “Ще нося кръста си с желание” звуковата амалгама между инструментален ансамбъл, соло-бас и по-късно хор създаде онова съвършено афектно състояние, за което сър Джон Елиът Гардинър пише в своята великолепна книга за Бах (“Музика в небесния замък”), че се открива във всеки от жанровете, към които лайпцигският кантор посяга – дори и там, където той може да е нежелан от църковното настоятелство. Тук няма как да не спомена и виолончелистката Линда Манчева като басо континуо към арията на баса, в която към текста му “Моят начин на живот е като пътуване по море” образната мисъл на Бах добавя остинатни шестнайсетинови фигури, в чието провеждане тя бе забележителна. Целият ансамбъл има изряден усет и подготовка по отношение на баланса, на темповата непреклонност, на звуковото съгласие, на съвместното емоционално преживяване. Финалният хорал „Komm, o Tod, du Schlafes Bruder“ заедно с вокалния ансамбъл бе достоен завършек на целия концерт – с въздействащо духовно пресъздаване и излъчване. И още нещо – в изкуството на тези, отдадени на барока музиканти прозира велико смирение пред могъществото на тази епоха, пред откритията в нейната реторика, пред психологическото въздействие, което оказва – на публиката, но и на тях самите.