На 6 ноември зала „България“ бе пълна, а в публиката се открояваха лица, които рядко общуват с музикалната класика. Но обявеният концерт на Софийската филхармония бе в памет на забележителния български правист, преподавател в Софийския университет и съосновател на партията „Да, България“ Кристиан Таков във връзка с неговата 60-годишнина (1965-2017). Той почина само няколко месеца след основаването на ратуваната от него политическа формация и това се оказа във всеки един смисъл фатално за нейното развитие. Но, види се, неговата личност се помни, продължава да респектира и колегите му, и тези, които са имали късмета да му бъдат студенти и тези, които споделят в някаква степен моралните ценности, които Таков изповядваше, и опонентите му – също. Много рядко в България хора се почитат с класическа музика. Но, види се, Таков е бил специален човек – естет, с огромна обща култура, с чувствителност и знания и в музикалната класика. Така е бил възпитан, така е съотнасял в житейския си път и музика, и пластични изкуства, и литература, и фотография – самият той е бил великолепен фотограф. Това се показва изчерпателно и във филма за него „Моралът е доброто“.
Програмата на концерта е съставена изцяло по идея на майката на Таков – известната българска оперна певица Галя Йончева. Тя е поканила и изпълнителите: диригент беше Емил Табаков, а солисти – Светлин Русев и Георги Черкин. За мен най-интересно беше включването на неизпълняваното в София Адажио за струнен оркестър от Табаков, което откри концерта, последвано от Първия цигулков концерт от Брух и Концерта за пиано на Черкин със заглавие „Галактическа фантазия“.
Големият, целеустременият композитор винаги може да изненада слушателя. Познавам, струва ми се, до някаква степен творчеството на Емил Табаков. И не очаквах кратката му пиеса за струнни да съдържа, да излъчи, да развие, да сподели толкова съкровено и открито едно страдание. Пиесата е писана през 2016 година, изпълнена е за първи път три години по-късно във Варна. Това е много изповедно творение, с оголена чувствителност, разкриващо впечатляващ диапазон от лични, интимни преживявания, до които композиторът рядко би допуснал външен човек. Той рядко е словоохотлив по отношение на музиката си, но тук леко повдига завесата, като го определя като „бавно, тихо, лирично в унисон с настроението, което тогава съм имал.“ Наред със завладяващата експресивност пиесата покорява с въздействаща спонтанност в музикалното изграждане, с гласово уплътнение на графичната фактура, с кратки въпроси и отговори в дивизи, с фиксиране на пространството с промълвени сола на цигулка (Павел Златаров) и виолончело (Иван Лалев) с две впечатляващи изстрадани кулминации, в които силната динамика не е само върхът на кулминацията, но и метафизично преживяване, в което пестеливият, но проникновен тематичен материал променя бавно характера си към по-драстично внушение. Много емоционална, ярка пиеса, създадена от майстор, който може да предложи семпло тонално развитие и същевременно да отведе слушателя към различните лабиринти на съвременното нотно писмо с абсолютното познаване на звуковите възможности на струнните. И атмосферата, която създаде, напълно съответстваше на характера на вечерта.
Още една първа среща ми предложи концертната вечер – с прочита на Светлин Русев на сол минорния концерт от Брух. Не е трудно да се предположи, че творбата е била предпочитана от Кристиан Таков. Русев все по-осезателно овладява Страдивариуса, който му бе даден от българската държава преди година. Наред с френската елегантност, която е така характерна за неговото звукоизвличане, тук той постига по-плътен, по-обемен звук, който използва във впечатляващо фразиране, особено в началото на концерта и във втората част, като майсторски се абстрахира от артикулирането на двойните ноти в третата част, но го направи така изкусително, че очарова още повече публиката, която, знаем, му е подчинена изцяло – нещо, което Светлин Русев знае добре. А и стабилното партньорство на Емил Табаков в случая беше също силен коз за музикантската изява на този харизматичен и скоростен цигулар. Чувствено, елегантно, красиво, дори прелъстително прозвуча бисът му в съпровод на филхармонията – Медитацията от операта „Таис“ на Масне, в която Светлин вложи умението си да фразира с впечатляващо редуване на транспарентност и плътност в звуковата емисия.
Галактическата фантазия на известния български пианист Георги Черкин, която жанрово авторът й определя като четиричастен концерт за пиано, завърши вечерта. В програмната книжка към концерта е публикувано дълго и обширно обяснение на Черкин, което обхваща и конкретния сюжет за преодоляващ гравитацията, излитащ космически кораб, минава багрите на звездната атмосфера, стига до лайтмотивите на светлината, тъмнината и съдбата, та чак до философския въпрос за сблъсъка между доброто и злото. Този прекалено разпрострян сюжет тук е изграден с теми, които сякаш са „дръпнати“ от много познатите на Черкин (като пианист) композитори Рахманинов и Скрябин. Поне общото звучене навежда на подобна мисъл. Но концертът „върви“ без усилие, преминава гладко и логично от една част в друга до експлозивния финал. Концертът ще има своя път, защото публиката се въодушевява от звукоизобразителна музика, от тематизъм, който й е близък и, най-накрая, от изпълнена с интересна проблематика клавирна партия, която намери адекватния си прочит от своя създател.