На 3 септември Софийската филхармония откри новия концертен сезон. С музика от (отново) Чайковски. Заедно със своя колега Шопен, руският гений се радва на изключителна любов и популярност не само в България. И Берлинската филхармония започна сезона си с Четвъртата му симфония. Вярно, невероятна интерпретация на Кирил Петренко! И все пак, когато се оглеждам из европейските оркестри виждам, че борбата за публика е безмилостна. Безмилостна е най-вече към нови репертоарни идеи. Защото държавата като „благодетел“ на оркестрите иска приходи. Размахва сметалото и никак не се вълнува, че Дочева искала да чуе симфонията на Лучано Берио в зала „България“. То като Дочева има още най-много 100-150 души в двумилионната европейска столица София. А те не пълнят единствената, сравнително свястна, концертна зала в същата тази столица.
Но в същата тази вечер залата се пукаше по шевовете. Сигурна съм, че и името на солистката, която директорът на филхармонията е успял да покани (както и много други) събра меломаните. Хатия Буниатишвили от известно време е супер стар в световната музика. 39-годишната красавица не само свири, но и знае как да прелъсти публиката с тоалет, поведение, умерен флирт и… още много детайли на тържествуващата женственост. Сборът от всичко това плюс нейната техническа извънредност е впечатляващ. И хората в залата полудяха.
Да приключа със светската хроника и да се върна към музиката по-сериозно. Най-напред действително съм благодарна на Найден Тодоров като директор, който съумя за годините на своите мандати (надявам се да продължат) да убеди световното музикантско войнство, че София и филхармонията й са добро място за музициране. Няма да се простирам в изброяване на имена – който има добронамереното желание да ги узнае може да влезе в сайта на институцията. Сигурно още не е достигнато нивото на контакти, при което директорът може да си позволи да съобщи каква композиция той би предпочел много известният по света солист да свири. Не съм сигурна. Но в откриващата вечер програмата бе радостно събитие за всички меломани в залата с един шлагер и една по-малко изпълнявана симфония на Чайковски. Шлагерът бе първият клавирен концерт, а симфонията – също с номер 1 и заглавие „Зимни мечти“.
Удивителна техника притежава Буниатишвили. И способност да постига фантастични скоростни темпа – като в третата част на концерта. Преди да продължа с нейните отличителни клавирни способности, все пак ми се иска да маркирам някои факти от биографията й. Родена е в Батуми – Грузия. Първия си концерт изнася на шест-годишна възраст. Майка й е нейният музикален ментор, а учи пиано най-напред в Тбилиси при известния специалист по Шопен Тенгиз Амиреджиби, по-късно във Виена при Олег Майсенберг. 11-годишна е когато напуска училище и отива да учи при френския педагог от унгарски произход Мишел Сони по неговата иновативна клавирна методология. Оттам нататък кариерата й има само една посока – нагоре: ексклузивен договор със „Сони класикал“, концерти в най-престижни зали, с най-добри оркестри и известни диригенти. Името й непрекъснато „върви“ по списания, сайтове и т. н. От нейния прочит на клавирния концерт най-силно впечатление ми направи точно невероятната бързина на пръстите й, особената постановка на ръцете й и сериозната мощ в акордовата й техника. Т.е. – все елементи на пианизма сам за себе си. Когато свърши концерта, докато траеха възторжените викове на публиката си дадох сметка, че нейната сияйна външност и страхотно бързите реакции в свиренето й съвсем са отклонили вниманието ми от чисто музикалното в този концерт. От нейния личен възглед за творбата. Може би само във втората част Буниатишвили промълви и разкри своята емоционалност. Направи го впечатляващо. Направи го и в единия бис, с който дари публиката – великолепен със своята интимност (поне тя така го показа) менует от Хендел, аранжиран от великия пианист Вилхелм Кемпф. Изсвири и втори бис – финалното алегро на Шестата унгарска рапсодия от Лист, където отново сащиса залата с невероятно пъргавите си ръце. Сбогувайки се с българските си почитатели, като истинска звезда, тя ги даряваше със сърчица и целувки. И това бе също впечатляващо.
За мен интересният прочит дойде във втората част на концерта. Първата симфония на Чайковски „Зимни мечти“ очевидно е предизвикала въображението на диригента с особения вид и развитие на тематичния материал, с образността на отделните части, не на последно място с честите обрати в музикалното развитие, което при 26-годишния композитор все още не се е затворило в по-късно оформилата се парадигма на секвентните възходящи и низходящи ходове, така характерни за зрелия Чайковски. Тук той все още експериментира, опитва различни фази в музикалното развитие, прави и вълнуващи, дори предизвикателни агогически смени. Към особеностите на музикалния текст може да се добавят заглавията на симфонията и на отделните й части, които допълват възможностите на прочита, с подсказана образност. Произведението не случайно не се свири често в нашите концертни зали – в партитурата има твърде много подробности за изсвирване, за постигане – и по отношение на фразирането, и в контрапунктичното съотношение между духови и щрайх, и в изискването за качествен рефлекс при преминаването от един към друг музикален модул, и в трудното, според мен, разпределение на динамиката в текста на творбата. Найден Тодоров интерпретира с ясна цел, с достатъчно въображение, с необходимото внимание към изпълнението на всеки щрих във фактурата и с чувствителност към динамическите промени. С емоционална дисциплина и плавно изваяна мелодична линия прозвучаха и втората, и третата част на творбата. Оркестърът дишаше с логиката на музикалното изграждане, отличаваше се със звук, който метаморфозираше в различно качество, и красиво рисуваше общата темброва картина. Иска ми се тук да изпиша имената на Кремена Ачева, Деян Иванов, на Михаил Живков, както и на корнистите, начело с Михаил Михайлов. Великолепно бе артикулирана и четвъртата част на симфонията. Все още при динамика форте и бързо темпо на места слушателят желае да чуе малко по-мека, благородна звучност, но това бяха редки моменти. Преобладаваше органиката, която диригент и оркестър постигнаха в интерпретацията на този доста специфичен зимен разказ на Чайковски. Във всеки случай така се случи тази концертна вечер, че лично аз получих много повече музикална субстанция от диригентa и оркестъра в симфонията, отколкото от световното име. Само не бих искала някой да си помисли, че съжалявам, че съм имала възможност да чуя Хатия Буниатишвили. Ни най-малко – тъкмо по този начин се получава най-автентична информация, изграждат се критерии – не само в публиката, но и в оркестъра и, не на последно място, всички получават необходимата доза самочувствие, че им е дадена възможност да общуват с изкуството на пианистката, която днес шества по всички концертни зали на света. И да си направят изводи за равнището на световните критерии.