Тази, надарена с изключително изразителен глас и с рядък чар певица е родена на 27 февруари преди 90 години. Пресече живота ми в края на 1986 година, благодарение на Емил Чакъров и неговия проект – Новогодишен музикален фестивал. Съдбата ми дари часове на музика и на разговори с нея – да, отдавна бе, но за мен тези часове са постоянно в днешно време. Тя бе сред главните действащи лица на първия фестивал, всъщност първа сред равни: пя на 1 януари 1987 година арията на Мюзета от “Бохеми”, а после и в Реквиема на Верди – на концерт и на запис. Тогава имах възможността не само да я слушам ненаситно, но и да наблюдавам нейния работен процес, да видя деловитата й скромност, сърдечното й присъствие, да се наслаждавам на момичешката й усмивка, въпреки че тогава тя бе на близо 52 години, да усетя, че ме приближама към себе си магнетично с личността си, която разкриваше леко, без никакво притеснение, че това ще накърни ореола й на позната и обичана, търсена в целия свят певица и музикант. Малко след записа на Реквиема на Верди, в който участваха още Елена Образцова, Петер Дворски и Николай Гяуров я помолих за разговор. Още я виждам пред себе си – с огромните й очи и прекрасната й усмивка, с радостното й споделяне, сякаш за първи път го прави, а я търсеха за интервюта навсякъде и отвсякъде, с неповторимия й талант да общува, да разказва. В тези първи дни на 1988 година тя ме покани в красивата и внушителна къща в Бояна, в която живееха с Николай Гяуров. Настанихме се в стаята с рояла, върху който имаше снимка на Караян с посвещение. Николай ни направи кафе, а Мирела охотно започна да отговаря на въпросите ми, да разказва факти от професионалния си живот, които публикувах в списание “Българска музика” (3/1988). Искам да ги припомня на всеки, който посети моя блог. В чест и памет на Мирела. След този разговор, в следващия пост, публикувам и едно телефонно интервю с нея, по случай 70-годишнината й, през февруари 2005 г. Тя бе много тъжна тогава, Николай Гяуров бе починал на 2 юни, предната година. Сподели ми, че никак не й е лесно да празнува юбилей, да бъде с дъщеря си и внуците си, да отговори на техните поздравления и желание да я разведрят. И пак намери сили и енергия да бъде същата Мирела – отзивчива и сърдечна. И да не ме разочарова с отказа си. Тогава, 70-годишна, тя направи последната си роля – на Жана Д’ Арк в операта “Орлеанската дева” на Чайковски и отново предизвика фурор по света. След като съобщи, че напуска сцената, най-големите оперни къщи й устроиха паметни прощални тържества. Не искаха да се разделят с нея. Но тя бе абсолютно убедена, че е взела правилното решение.
Връщам се към зимата на 1988 година в Бояна, към светлата усмивка на Мирела и към нейния разказ.
– Вашата първа роля беше Микаела в „Кармен“?
– Да, и това беше преди трийсет години…
– Как стигнахте до нея?
– О, обичам да си спомням за това. Бях много, много малка, две годишна, когато вече имах интереси към музиката, обичах да слушам пеене – най-вече оперно пеене. Майка ми ми е разказвала, че където и да съм бивала – в стаята или на двора, заета с игрите си – когато тя е пускала радиото и е попадала на оперна музика, съм оставяла всичко и съм гледала захласната в апарата. Само да слушам опера и пак опера. Разбира се аз не си спомням тези подробности, била съм твърде малка. Но израснах с тази любов.
Братът на майка ми обичаше много музиката, по-специално – опера и имаше прекрасна колекция от записи, а другият брат на майка ми пък беше баритон – пееше само на концерти, но имаше рядко красив глас. Всички в семейството ми обичаха операта; израснах в тази атмосфера. Когато бях петгодишна чух Тоти дал Монте да пее голямата ария на полудяването от „Лучия ди Ламермур“. Започнах да пея с нея, а вуйчо ми ме прекъсна: „Мирела, ти си съвсем малко момиче, остави тая работа.“ Бях толкова нещастна и обидена, че престанах да пея. По-късно, когато станах на десет години, пак той ми каза: „Е, Мирела, когато беше на пет години, искаше да пееш Лучия, защо не опиташ сега?“ Аз не исках, разбира се, страхувах се. Той пусна същия този запис и го повтаряше много и много, с часове. Категорично отказвах, но в един момент най-сетне на удържах и запях. И всъщност вуйчо ми откри, че имам глас, защото на десет години аз можех да правя с гласа си; разбира се, това беше още глас на малко момиче. Той беше толкова развълнуван, възбуден, започна да говори на майка ми, на всички: „Мирела има глас, тя може да пее.“ Изпях им няколко неща. Вуйчо ми организира кратък концерт, пях и по радиото. Имаше предаване „Деца-чудо“, в което участвах, а на 11-годишна възраст срещнах Бениамино Джили в Рим. Той ми каза: „Скъпо дете, ти имаш прекрасен глас!“, след което много дълго говори с майка ми, че не трябва да ме кара да пея и да се изчака, докато порасна и всичко си дойде на мястото. Естествено спрях веднага, защото наистина много исках да стана оперна певица. Винаги съм искала само това; беше единствената моя мечта. Невероятно е, прекрасно е, че аз можах да постигна тази своя мечта. Чаках да стана на 16 години, започнах да уча и на 19-годишна възраст направих дебюти си в Модена като Микаела.
– Трябва ли да се разбира, че гласът ви е бил естествено поставен?
– Точно така. Разбира се, за мен това е някакъв вид инстинкт да пея правилно. Това ми е дадено от бога. Но! По-късно, когато започнах да пея и на сцена, почувствах, че в някои роли не се чувствам много удобно, нямам усещането за лекота, за радост при пеенето. Тогава си казах, че трябва да направя всичко възможно да опозная своя инструмент. Инстинктът – това е нещо много ценно, но знанието го прави още по-ценно. Затова започнах съвсем сама, целенасочено и ежедневно да уча, да опознавам своя глас, да му създавам техника и, най-важното, да разбирам какво мога да правя с този глас и какво – не. Защото някои преподаватели ми бяха създали вече проблеми, дори очевидно грешаха. В тази насока съм се учила съвсем сама. Разбира се, за роли, за интерпретация на отделни стилове съм учила и с маестро Кампогалиани, и с други, но техническата ми подготовка е мое собствено дело! Също и при работата с най-големи диригенти, продуценти, режисьори се научава много относно определена роля, интерпретацията й, стилистиката й.
– Но техниката, всичко, което можете в момента сте изковали сама?
– Абсолютно. Когато започнах да пея си казах: „Мирела, ти трябва да намериш най-лесния път за пеене. Когато пееш лесно, значи пътят е правилен. Разбирате ли? Работих страшно много в тази насока. Днес аз наистина знам какво мога и докъде и как да пея.
– Проблемът за правилната насока на певците и до днес е все така важен и значителен…
– Да, има го навсякъде, в Италия – също. Защото да пееш е трудно. Разбира се, има значение качеството на гласа, но то далеч не е единственото, трябва да имаш правилна координация и баланс между психика, нерви, характер. Тъй като гласът, нашият инструмент е с нас самите, естествено климатът на нашия организъм във всеки един момент му влияе много. Всеки глас има различни възможности, но аз мисля, че за почти всички техниката е само една. Начинът е един, пътят е един. Разбира се, някой може да пее по-отворена, друг – по-затворено и т. н., но пътят за изграждане на техниката е само един и всеки трябва да го търси.
– Нека се върнем в Модена около дебюта в „Кармен“. Какво се случи после?
– О, това беше един чудесен период. Бях много щастлива, възбудена – най-сетне ще правя опера, ще пея в опера. Чаках през цялото време този момент. Бяха дошли много приятели. Като зрител в театъра винаги бях в най-крайната галерия, стояла съм винаги права на всички спектакли, с часове – на опашки за билети. И, разбира се, си създадох много приятели сред ценителите от галерията. Всички те чакаха да ме видят и чуят. Изпратиха ми огромно количество цветя с много хубаво писмо: „Мирела, ние сме с теб и те обичаме.“ Това беше такъв импулс! Наистина се чувствах великолепно на сцената и пях добре, защото усещах симпатията на всички около мен – и на театъра, и на критиката, и на приятелите си. Тогава критиците писаха: „Ние сме много горди с това младо момиче, което е наше, от Модена, и тя ще направи кариера.“ Всички бяха много щастливи с дебюта – такова тържество беше… А няколко месеца по-късно се ожених и следващата година се роди дъщеря ми, която именно заради дебюта си кръстих Микаела.
– И спряхте да пеете?
– Спрях за около година, година и половина, а след това дебютирах в „Бохеми“ в Болоня. Първото представление беше със звезди – трябваше да пее Виктория де Лос Анжелес; вторият състав пък бяхме съвсем млади певци. Аз трябваше да пея на две представления. Но Виктория пя на премиерата, простуди се и ме повикаха в последния момент. Бях много уплашена, защото смятах, че не съм репетирала достатъчно, но все пак направих дебюта си. Беше направо триумф – пях не две, а шест представления, всички спектакли на Виктория. С нея и друг един път имах подобен случай, нещо като съвпадение все, около „Бохеми“. Когато направих за първи път „Бохеми“ в Скалата с Караян (това беше първата ми опера с Караян), ме чуха от EMI и ми казаха: „Госпожа Френи, нека направим с вас запис на „Бохеми“ – четири години се опитваме да го направим с Виктория де Лос Анжелес и все нещо се случва. Сега искаме да го направим с вас.“ Приех, разбира сеи направих записа с Томас Шипърс. По-късно го направих с Караян.
А след „Бохеми“ в Болоня пях във „Фауст“ на Гуно в Модена. Всдичко ставаше много постепенно, много бавно. По-късно имах прослушване за фестивала в Глайндбърн.Там пях Церлина в „Дон Жуан“ на Моцарт, Сузана от „Сватбата на Фигаро“, „Любовен еликсир“… Глайндбърн не е много далече от Лондон. Не след дълго дойде предложението да пея Нанета от „Фалстаф“ на Верди за постановката на Дзефирели в „Ковънт Гардън“. Нова продукция с Карло-Мария Джулини. Беше определена като титулярка една английска певица. Не знам какво се беше случило, изглежда беше болна, но бях в Модена, когато ме извикаха седмица преди премиерата. Изобщо не знаех ролята, бях пяла само арията. Отговорих им, че изобщо не ми е ясно какво мога да направя и започнах да уча денонощно. Помолих ги да ми дадат два дни повече, за да опитам. „Фалстаф“ е много трудна опера. Освен това аз никога не бях пяла Верди. Пристигнах в Лондон много уплашена, защото нямах никаква представа това, което съм учила дали е правилно, дали точно така трябва да бъде, както съм го мислила. Вкараха ме направо на репетиция с оркестър. И щом чух как всички карат като по часовник и в темпо, и с една лекота, съвсем готови – направо се изгубих. Маестро Джулини беше изключително мил и любезен. Каза ми: „Не се притеснявайте, всичко ще си дойде на мястото.“Взе ме след репетиция да работим с пианист. След малко ми каза: „Но вие знаете ролята.“ „Естествено, маестро“, казах, но с другите не съм свикнала.“ Критиките бяха направо фантастични. Спомням си, че беше писано: „Ако Верди би могъл да види и чуе Нанета и Фентон (Луиджи Алва), би могъл наистина да плаче от щастие, защото те са най-доброто, което човек може да си представи.“ Наистина ние пеехме с голямо удоволствие. След това започнаха да ме канят много в „Ковънт Гардън“.
– Вие сте били едно много храбро момиче!
– Бях. Когато бях по-млада, можех да уча много бързо. Сега пак уча бързо, но винаги взимам максималното време за това, защото съм по-възрастна. Нормално е всичко да става малко по-бавно. Толкова много години минаха…
– Спомняте ли си лоши, отричащи изпълнението ви критики? Какво мислите за това?
– Имала съм понякога. Унищожителни или някакви страшни – не. Когато някой път прочета нещо, което смятам, че не е добро за мен, търся да видя дали казват, ако нещо не се е получило, защо не е станало. Спомням си, когато в началото на кариерата си правих „Бохеми“ в Милано – на конкурс за млади певци в Театро Нуово, един от най-добрите критици пишеше за мен прекрасни неща. Аз бях наистина много млада – 22-годишна, но там прочетох също: „Ако това момиче се научи да контролира повече пасажната си техника в центъра, ще има още по-красиво фразиране.“ И аз мислех за това и се насочвах в търсене именно на това умение. Когато се правят критики по този начин, съм много щастлива, защото те ми помагат. Но когато ми се казват глупави неща, ги забравям веднага. Нямам никаква вина, ако критикът тази вечер не е бил в добро настроение. Случва се понякога, нали? Ако говорим сериозно, аз наистина смятам и се тревожа за това, че днес е много трудно да се намерят критици, които могат да ти внушат нещо за по-добрата ти техническа подготовка, за работата ти. Разбирате ли ме? Става дума за гласа, не за музика, за интерпретация. Но когато бях млада имаше такива критици. Това е много важно, особено за начинаещия певец.
– Имали ли сте много интересни за вас предложения, които сте отказвали, защото не сте смятали даденото произведение подходящо за гласа ви?
– Да, много пъти. Молят те за различни участия в различни роли. Но трябва да знаеш какво можеш и какво не, а също – какво би могъл, но не трябва да правиш с гласа си. Преди няколко години ме помолиха да пея „Макбет“. Направо им казах, че са луди, ако си мислят, че ще се заема с тази партия… „Норма“ – също. Ето, Норма е роля, която мога да пея, но не искам, защото знам, че това ще е пагубно за гласа ми, независимо, че от всяка гледна точка тя се вмества в него. Много добре познавам гласа си, изразността си, собствената си чувствителност в изкуството. За трийсет години съм пяла много неща. Но през цялата си кариера съм правила ролите не заради самите тях, а за да бъдат част от едно цялостно развитие – моето. Винаги съм мислила, че трябва да правя всяко нещо по най-добрия начин, на който съм способна в определения момент.
– Казвали сте неведнъж, че с Караян творческите ви отношения са нещо много специолно и скъпо за вас. Че например той ви е дал куража да пеете Аида…
– Той ми помогна наистина изключително много. Първата ни среща беше през 1963 г. в Ла Скала за „Бохеми“. Беше една прочута в целия свят продукция, постановка на Дзефирели. Един от организаторите на този спектакъл, маестро Сичилиани, беше казал на Караян: „Мирела Френиу, това е една млада певица, която е фантастична, сигурен съм, че ще бъде идеална за Мими.“ А Караян казал: Да, някои приятели вече ми казаха, че е добра. Нека дойде.“ Преди това той нникога не ме беше виждал, нито чувал. Но! Още първия ден, когато дойде, ние бяхме на сцената и репетирахме с Дзефирели трето действие. Вие знаете, там Мими е непрекъснато на сцената. Видях, че гледа към мен, защото той не ме беше виждал дали физически подхождам за тази роля. Явно ме беше одобрил, защото нищо не каза в началото. Разбира се, аз треперех: знаех, че сега предстои по-страшното и много по-важното. Чаках първата си среща с него с голям страх. Ние репетирахме, но не пеехме още; обсъждахме с Дзефирели кое как ще стане, мизансцените. По едно време Караян така, отдолу се обади: „Господин Дзефирели, нуждаете ли се още от госпожица Френи?“ Представете си, това става на мизансценна репетиция на трето действие, в което аз съм непрекъснато на сцената. А Дзефирели му каза: „Не, не, маестро.“ Тогава той стана и ми каза: „Елате, ако обичате, с мен.“ Господи, аз започнах да треперя, отидохме в неговата гримьорна. Отвори партитурата направо на четвърто действие. Разбрах, че иска да види как усещам финала. Дали съм достатъчно чувствителна. А знаете ли, когато започнах да уча Мими, също започнах от последния такт – точно както го мислеше и той. Започна да свири, а аз – да пея.През цялото време ме гледаше, гледаше, а аз естествено се опитвах да направя всичко по най-добрия начин. Знаех колко наистина важен е този момент за мен – да те хареса Караян е трудна работа. По едно време той прекъсна изведнъж, скочи и ми каза: „Добре, ще работим!“ Отдъхнах си, а той добави: „Браво, вие разбирате много добре, какво всъщност е Мими.“ Спомням си, че премиерата беше нещо невероятно. Маестро Караян се качи на сцената, това си го спомням, сякаш беше вчера, прегърна ме. Той наистина не говори много, но той плачеше, наистина плачеше и ми каза: „За втори път плача в моя живот. Вие с вашата Мими ме накарахте да плача. Първият път беше, когато почина майка ми.“Това беше всичко, което ми каза. Но няма да го забравя никога. Само един път още съм имала подобен случай след един Реквием от Верди, когато ми каза, че през целия си живот е чакал подобно изпълнение. Просто имах късмет, защото в моето мислене за музиката, която правя, се доближавах до мисленето на маестро Караян, не ми е било трудно да разбера какво иска, защото ние в много голяма степен бяхме съмишленици. Той наистина каза в едно свое интервю: Ако бих могъл да пея, бих искал да пея като Мирела.“, защото ние наистина се разбираме фантастично. От този момент и моята кариера тръгна по съвсем друг начин: направих много, много неща. Маестрото ми е предлагал Реквием, „Аида“, „Отело“ от Верди. Първо преглеждах и работех това, което ми предлага и само когато бях сигурна,, му казвах „да“. Но той ми даде възможност да се развия и като певица, и в кариерата си, да усетя по-добре и гласа си. Разбира се, аз работих много, страшно много.
– Вие сте започнали много щастливо с Пучини…
– Само с Мими и Лиу. Което е по-интересно, че много, много по-късно направих запис на „Мадам Бътерфлай“ с Караян и Павароти, но никога не съм пяла Бътерфлай на сцен, защото за гласа ми това е направо опасно. Съвсем скоро отново правих запис на „Бътерфлай“ за EMI със Синополи. Мисля, че стана добре. Но запис е едно, а представление – съвсем друго. Искам да съхраня гласа си. По-рано по същия начин ми беше предлагано да пея Тоска на спектакъл. Отказвах. Сега, заради някой изключителен случай бих могла да направя „Тоска“ на сцена, но „Бътерфлай“ е по-опасна и от „Тоска“. За мен. Инстинктът ми казва – не.
– Започнахте да пеете Верди по-късно.
– Да, първата ми опера от Верди беше „Травиата“ – в Ла Скала с Караян, правих я и в други италиански театри. Участвах и в нова продукция на „Ковънт Гардън“ с Висконти и Джулини. И – дотук. С „Травиата“, искам да кажа. Втората, всъщност третата, защгото пропуснахме Нанета от „Фалстаф“, за която ви разправих, беше „Отело“ с Караян. След това – Реквием, „Симоне Боканегра“ в Скалата и „Аида“. А „Дон Карлос“ беше преди „Аида“.
– Следователно смятате, че лиричните сопрани биха могли да опитат по-драматични роли, но в по-късен, зрял етап на кариерата си и вокалното си развитие?
– Да, когато имаш опит, когато си сигурен в техниката си. Вие можете да чуете, че моят глас естествено се е променил с течение на годините. Аз не съм Мирела, която пееше, когато беше на 20 години. Всичко се променя. Винаги се опитвам да пея по най-правилния за моя глас начин. Не искам да форсирам гласа си. Никога не съм го правила. Най-важното е той да звучи с хубава линия, да можете да чуете именно мен, защото ако започнете да слушате само гласа – това е началото на края.
Сега мога да усетя, че знам, че съм наясно с техниката. И още уча за постигане на нещо ново. Паресва ми да настройвам инструмента си по най-добрия начин. И мога да видя у различни колеги много неща, които се правят точно по обратния начин. Мнозина мислят, че като натиснат със сила, излиза, а то не излиза. Гласът няма нито цвят, нито изразителност, нито музика, нито светлина, мекота. По този начин не става. Ето защо бих искала един ден да помагам на младите певци да не се заблуждават. Имах вече един майсторски клас в Америка и видях, че успях да създам контакт с тези млади хора, успях да им дам нещо. Те ме разбраха и веднага смениха много неща. Не казвам, че искам да преподавам, защото никога не съм била педагог. Може би и не мога. Но просто искам да помогна, да обсня някои неща от собствения си опит, от собствената си практика. И на много места вече ме чакат: в Италия, Испания, Англия, Япония, Америка, Австрия, Германия…
– След встъпването ви в италианския репертоар как сте усещали работата си върху Моцарт?
– Бях много млада, когато започнах с Моцарт – Церлина от „Дон Жуан“. Имах много проблеми в началото, защото бях свикнала да пе по италиански маниер – с по-разпята фраза, по-експресивно, с по-голямо внимание към израза. А за Моцарт е необходима преди всичко гъвкавост на ума, на мисленето. Трябва да се мисли за всеки един вокален ход. Изисква се по-точно, по-инструментално пеене с по-прибран, но по-насочен глас. Трябва да разбереш преди всичко начина, по който технически трябва да го постигнеш- Всичко е въпрос на техника. Например италианската музика изисква повече простор, по-широко дихание – Пучини например. Трудно ми е да ви го обясня, но много често за певци с определени навици Моцарт е много труден с изискването си за точност, за този вид пасажна техника, за интонация, която не търпи портаменти и т. н. Много по-труден от Пучини и Верди. Но аз мисля, че за младия певец е много, много важно да започне и с Моцарт, защото това дава друг подход към пеенето и задълбочава извънредно много възможностите на гласа. А по-късно с Верди, Белини ти можеш да развиваш по-добре обема на гласа си. И аз наистина много обичам да пея Моцарт. И още пея Моцарт, когато имам тази възможност.
– Как подготвяте ролите си? Например най-новата ви роля – Татяна?
– Когато разтварям нова партитура, гледам преди всичко теситурата. Когато слушам определена музика, тя може много да ми харесва, да я чувствам много близка, но първо гледам дали е подходяща за моя инструмент и тогава започвам. За Татяна започнах първо с езика, с произношението. Защото аз не говоря руски език, а преди бях пяла само няколко песни от Рахманинов на руски. Но, разбира се, различно е да подготвиш няколко малки пиеси и една цяла роля в толкова сериозно произведение като „Евгений Онегин“. То не е само да се разбира какво съм научила и какво пея, а да бъдеш правдив в реакциите си в съотношение съдържанието на всяка дума, на всяка сричка дори. Усещам се много близко до тази музика, до тази чувствителност. Още първия път когато я изпях всички бяха много благосклонни, но сега вече тя е моя. Вече не мисля за текста, за правилното произношение, имам го вече, по-свободна съм, за да дам повече в интерпретацията на самия образ. Накрая работих четири месеца – сериозно и с концентрация.
– Все още ли работите всеки ден?
– Не, не всеки ден. Зависи от ангажиментите ми. Но ако имам нужда от повече време, за да подготвя нещо ново и нямам достатъчно дълъг свободен период за това, работя твърдо всеки ден, правя си план и нищо не е в състояние да ме накара да не го изпълня. Предпочитам да започна подготовката си много по-рано от периода, за който ми е необходима ролята. Тя има страни за подготвяне – вокално-техническа, интерпретация, съдържание, текст – много моменти, които изискват обмисляне, спокойствие, за да може човек добре да се концентрира. Не мога да подготвям набързотрудни роли, като например Манон, Адриана или Татяна. Мисля, че когато човек съумее да си организира добре времето, тогава спасява глас, нерви и много други важни неща… Свикнала съм да отворя бележника си и да си кажа: „Това време е много добро за учене“ – отбелязвам го. И може целият свят да се е нарекъл да ме убеждава да правя нещо друго, аз съм си отделила това време и нищо не е в състояние вда ме отклони от мисълта, че сега трябва да уча. Защото е много важно да имаш дисциплина.
– Как беше сега при Татяна проблемът с руския език?
– За да започна с ролята първо четох Пушкин. След това, разбира се, друга литература за самото произведение. Започнах да уча ролята в Сан Франциско с една пианистка от руски произход, която беше фантастична, защото незабавно те въвежда към най-правилното за теб и ролята решение. Разбира се, имах голям късмет да имам през цялото време до себе си Николай, защото той фантастично говори руски. И когато аз имах някакво съмнение, го питах, където и да се намирахме, защото през този период нямах друга мисъл освен за Татяна. Той издържа целия този тормоз като един много добър човек. Направо се чудя как го издържа. А последните три седмици, преди да отида в Чикаго, защото там правих дебюта си като Татяна, работих с една чехословашка професорка, която от години работи в Болшой театър. Дойде в Залцбург заради „Макбет“ на Николай и аз работех три седмици всеки ден по три часа и половина дневно. И така подготвих ролята. Слава богу, имам още добра памет, защото не съм младо момиче. Като се учат непрекъснато нови роли, умът и мисленето запазват своята свежест; човек непрекъснато се тренира, което според мене е много полезно и е гаранция за по-продължителна работа.
– Какво си спомняте за вашия първи запис?
– То не беше специален запис. Това беше конкурс, който издържах през 1957 или 1958 г. във Верчели. Журито беше много строго; 80 години не бяха давали първа награда, още по-малко на италианец. Във Верчели пристигнах много млада, много безпарична, куражлия. Живеех в ужасни условия, в една съвсем малка, много влажна стая. На първия тур изпях арията из „Монтеки и Капулети“ – искаха по две арии. Но когато свърших, някой от журито ми каза: „Благодаря, вие можете да си отивате.“ Помислих си, че нямат желание повече да ме слушат. Но ме допуснаха нататък. Бяхме записани не с имената си, а с номера. Още помня – бях номер 39. Стигнах до трети тур – беше с публика. Пях „Луиза“ от Шарпантие и тогава са ми направили запис. На третия тур вече си казвах, че би било много хубаво да взема поне трета награда, защото страшно много ми трябваха пари за моето пеене. Дойде време да обявяват наградите. Излезе един от журито и каза: „Този път решихме да дадем първа награда на номер 39.“ Плаках от радост. А по-късно чух записа, беше ми много интересно да чуя как звучи гласът ми. Така гордичко си казвах: „Ето, това е моят глас.“
– А коя беше първата опера, която записахте.
– Мисля, че „Бохеми“ за EMI, за което ви разказах.
– Имате и много филми.
– Да, никак не са малко: „Травиата“, „Бохеми“, „Отело“ (два пъти), „Симоне Боканегра“, „Дон Карлос“, „Мадам Бътерфлай“, „Сватбата на Фигаро“, Любовен еликсир“, „Фауст“, „Ернани“, сега – „Евгений Онегин“…
– Винаги сте говорили, че сте щастлива, защото животът ви е свързан с музиката. Смятате ли, че досега имате незавършени планове?
– Не. Защото, когато започнах да пея, всички казаха, че гласът ми е много красив, фантастичен, пълен с емоция, много изразителен, но това не е голям глас. И аз смятах, че няма да мога да пея по-голям репертоар. Но можах да изпея много повече – роли и стилове – отколкото сама си предсказвах. Щастлива съм от това, което съм направила. Разбира се непрекъснато откривам, уча много неща, ако мога нещо повече да направя с гласа си, но това е повече за мое удоволствие. Никога не съм имала амбицията да изпея всичко на всяка цена. Обичам човешкия глас, обичам пеенето, просто обичам музиката. Разбирате ли? Аз наистина се радвам когато уча. Дори този процес го усещам като по-интересен за мен пó мой в работата. Макар че обичам и срещите с публиката.
– А когато сте имали съмнения относно правдивостта на това, което правите?
– Естествено аз съм човек, правила съм грешки. Но в повечето случаи, когато нещо не е било както трябва, целият ми организъм реагира, усещам го дори по кожата си, ако искате. Не мога да го обясня, но го усещам прекрасно. Това е един вид инстинкт – никога не ме е лъгал.
– Какви гласове предпочитате, кои певци обичате?
– Трудно ми е да кажа. Примерно харесвам гласа на един, височините на друг, интерпретацията на трети. Това изобщо не е дипломация, защото, ако ти харесваш музиката, обичаш операта и човешкия глас – това не може да се въплъти само в една личност. То е все едно аз да ви попитам Рафаело, Каравджо или Тициан предпочитате в живописта. Аз не мога да отговоря с едно или две имена само.
– Как гледате днес на живота?
– За мен винаги от голямо значение е бил човешкият контакт. Кариерата е нещо изключително важно и съществено за мене, но един ден тя ще бъде минало за мен. А хората, с които общуваш, са винаги реалност, твоята реалност. Много искам на тази земя винаги да е мирно и да има много деца. Страшно обичам децата; мога с часове да ги наблюдавам, да се наслаждавам на техните погледи, реакции. Контактът с едно дете за мен винаги е много важен, защото то ми носи чистота и това е голям урок.
– Как се опазихте точно такава след толкова години живот сред певческия елит? Сред неговите капризи и приумици?
– Надявам се да е така. Аз живея за музиката, но не за суетнята около нея и всичко онова, което естествено съпровожда нейното създаване. Обичам много работата си, но кагота някъде ангажиментът ми свършва, аз казвам „Окей! Чао!“ и си тръгвам. В моя живот, в моята среда, с моите приятели. Работя честно, с всичките си сили, с целия си ентусиазъм, но това свършва, отивам си и товече е една друга Мирела. Тази страница е вече затворена. И мисля, че именно това спасява моя характер, моя манталитет.
– Имате много добра професионална подвижност.
– Да, важното е да се защитаваш по някакъв начин. Аз научих много добре по какъв начин да го правя. Имам толкова много интереси,, толкова разговори с Николай. Животът около мен е хубав, той трябва да се познава, всичко в него е важно, за мен поне. Защото всичко в този живот трябва да се прави с любов, а не по принуда. И аз така и го правя, защото така го разбирам. Обичам да бъда там, където се чувствам добре. Затова може би и стоя толкова в България, защотно аз наистина съм щастлива в България и я чувствам като моя втора родина. И после има ли нещо по-интересно от това да опознаваш хора от различни страни на света, да се научиш да бъдеш толерантен, разбиращ… Та това е цяла наука!