Припомням Мирела Френи (27 февруари 1935 – 7 февруари 2000) и с това интервю, което се състоя по телефона, по случай нейната 70-годишнина. Вече бе замислила да се оттегля, независимо че с ролята си на Жана от “Орлеанската дева” на Чайковски пак бе сензация за оперния свят. Успехът никога не е бил главният фактор в нейната лична житейска философия, в която доминират най-вече морални ценности. Тогава светът я чества подобаващо. Най-напред родният й град Модена с гала-коцерт отпразнува 50-годишнината от дебюта й – на 3 февруари. Последваха тържества из цяла Италия; както и гала-събития в Метрополитън. “Най-изразителният глас” от половин век звучи като Мими от “Бохеми” (специалистите я считат за най-добрата Мими от втората половина на ХХ век), Чо Чо Сан от “Мадам Бътерфлай” и Манон Леско на Пучини, в ролите на Моцартовите Церлина (“Дон Жуан”) и Сузана (“Сватбата на Фигаро”), като Аида, Елизабет (“Дон Карлос”), Нанета (“Фалстаф”), като Адриана и Федора или героините на Чайковски Татяна, Лиза и Жана Д’Арк. След като де оттегли от сцената тя продължи да работи в певческата академия в Модена, която основаха двамата с Николай Гяуров. Работи там почти до края на земните си дни. Искам да вярвам, че който прочете двата разговора с Мирела ще потърси нейната музика, ще пожелае да я чуе, да се вглъби в нейната завладяваща спонтанност.
– Какво правите в дните около вашия рожден ден. Целият свят го празнува.
– Аз лично – нищо. Сигурна съм, че моето семейство ще се погрижи. Дъщеря ми, майка ми, брат ми – те са по изненадите, сигурна съм, защото ги познавам. Преди, когато Николай беше с мен, всичко приготвяхме заедно. Сега… е, и аз ще трябва да приготвя нещо. И ще знам, че Николай е с мен.
– Какво става с школата за певци в Модена? Как се развива тази прекрасна идея?
– Работим вече 2 години. Николай също работеше в това училище във Виньола… Дори сега, на честването ми в Модена, някои от студентите ни пяха. Бяха много добри, наистина беше хубаво.
– Сигурно имате много ученици.
– Достатъчно! Но ми е трудно, защото и учениците на Николай помолиха да ги взема. Направих го, разбира се, макар че времето не ми стига за всички. Аз още пея на сцената и ми е нужно време да уча, да се упражнявам, да пътувам… Когато спра да пея, сигурна съм, че ще преподавам повече. Сега, до края на февруари, ще правя и прослушвания, защото ще даваме стипендия на името на Николай. Искам да я дам на един, двама или трима студенти. А кметът на Виньола, това малко, но рядко красиво градче, миналата седмица ми каза: “Мирела, правя ти хубав подарък!”. Оказа се, че е кръстил една улица във Виньола “Николай Гяуров”. Това е фантастично, Николай ще бъде там вечно, завинаги!
– Разбрах, че скоро заминавате за Вашингтон, където ще пеете в “Орлеанската дева” от Чайковски.
– Да, в края на март имам спектакли там. Продукцията ще е същата като тази, която направихме в Италия; познавам я добре, защото е правена за мен. Щастлива съм, че ще мога да изпея тази партия и извън Италия. Обичам много ролята на Жана Д’Арк. Трудна е не само вокално, но и актьорски. В нея има съвсем различни по характер моменти, които трябва да се овладеят, а същевременно се пее много. Мисля си, че в тази опера Чайковски търси някакъв нов път; творбата като че ли не е толкова за глас, колкото за един музикален инструмент. И това създава големи проблеми. Ако нямах тази гласова техника, щеше да ми е доста трудно. Но изненадващо имах невероятен успех с тази роля, след което дойде поканата от Вашингтон. “Орлеанская дева” никога не е поставяна там.
– Прекрасно я произнасяте на руски!
– Да, учих много, защото я пея на руски.
– Ще се върнем пак към Чайковски, но преди това да ви попитам – имате ли някаква специална рецепта, тайна, програма, режим за запазване на гласа. Пеете 50 години, а за сопран това е феномен.
– Това и за мен е чудо. Невероятно! Ако някой ми беше казал, че ще пея по този начин 50 години, щях да реша, че е луд. Колкото до въпроса ви, мисля си, че певецът е като атлет. Ако не поддържаш всички мускули, които са впрегнати да гласопроизвеждат, да поддържат формата ти, ще имаш неприятности. Естествено, с напредването на годините тялото се променя и трябва да се съобразиш с него. Затова е нужно да се работи, за да се намери правилният път. Това е много тежка работа. Но аз я обичам. Още като младо момиче бях изкушена от желанието да се усъвършенствам технически, да намеря моя начин на звукоизвличане, да открия верния път! И така – 50 години го търся и го намирам. Май не съм съвсем нормална, нали? Сега обаче за мен моментът е по-специален, защото без Николай ми е изключително трудно. И гледам да съм колкото се може по-ангажирана.
– Тъкмо щях да ви попитам дали все още сте благодарна на Бога за гласа ви – този дар, който ви е дал?
– Разбира се, че съм благодарна, но човек трябва да разбере какво може да направи с този глас. Това е неговата задача. Когато си млад, всичко е възможно, но по-късно трябват промени. Промени, които да ти позволят да продължаваш да правиш всичко добре.
– А как стоят нещата с жертвите в името на гласа?
– Ако човек наистина обича работата си – ето, аз много обичам музиката, операта, обичам да пея – тогава прави жертви. Много е важна дисциплината, а аз съм дисциплинирана. И винаги си правя програма: дотук уча, репетирам, пея; оттам нататък съм си у дома при семейството, защото винаги съм се нуждаела от семейство. В плана ми твърдо се вписваха и дните, в които ще бъдем заедно с Николай.
– Споделяли сте, че имате навик да се поглеждате в огледалото и да си казвате: “Мирела, трябва да постигнеш това, трябва да направиш това”. След 50 години кариера още ли го правите във важни моменти?
– Да, понякога се гледам в очите в огледалото и си нареждам: “Мирела, сега спри! А сега, Мирела, продължавай!” Говоря си сама, нали ви казах, че съм малко луда.
– Знаете ли, че в Интернет има страница на вашите поклонници?
– Не, защото съм много зле с техниката. Нищо не разбирам от нея. С Николай никога не сме имали компютър. Приятели са ми казвали, че има такава страница, но не съм я търсила. Аз наистина много обичам да пея, но когато си свърша работата – край! Финито! Не подхранвам суетата си, а веднага се връщам у дома. Там ми е най-добре. Затварям вратата и музиката спира.
– Да, но аз продължавам. Заглавието на вашата уеб-страница е “O, soave fanciulla” (“О, нежно момиче!”). Очевидно поклонниците ви имат предвид вашата Мими. Сега, след като толкова десетилетия сте я пели, след като сте сочена за най-добрата Мими на втората половина на ХХ век, кой е за вас най-незабравимият Рудолфо?
– Много е трудно да избера един, защото благодарение на Бога съм пяла с всички най-големи тенори. Първият ми спектакъл на “Бохеми” беше в Болоня, тогава бях съвсем млада; много важна за мен постановка на “Бохеми” беше в Ла Скала с Джани Раймонди. Той беше фантастичен, пяла съм много пъти с него по целия свят, много пъти и в Метрополитън. Павароти, Доминго, Карерас – те всички са с различно излъчване. И наистина ми е трудно да посоча един, защото, макар и много различни, те са страхотни! Чувствала съм се с всеки един от тях по най-добрия начин. Те са толкова големи!
– Друга незабравима ваша роля е Чо Чо Сан. Не мога да забравя филма на Жан-Пиер Понел с вас – това е нещо уникално. Вие сте свободна и много уверена в себе си жена. Как сполучихте да влезете така в кожата на този характер? Там изглеждате като същество от друг свят.
– Знаете ли, когато правя нова роля, винаги много се готвя. Мисля върху текста, върху музиката, чета история, изучавам националните особености… Що се отнася до Чо Чо Сан, беше трудно, защото поведението й е много по-различно от това на една италианка. Японките всичко поемат навътре, дълбоко в себе си; те не реагират външно. Но веризмът на Пучини пък е пълна противоположност на подобно поведение. Така че всичко се събира на едно място. За филма ми дадоха като съветник-консултант една японска актриса; тя беше стара, но ме учеше на всичко, свързано с поведението – походка, движения на главата, на тялото. А и самата аз, оказа се, интуитивно бях налучкала много неща. Така че се получи. А Жан-Пиер Понел беше нещо невероятно; имаше един страхотен оператор…
– Имате предвид Ернст Вилд!
– Да, той вървеше непрекъснато с мен и ми казваше: “Мис Френи, вие сте свободна, правете каквото и както искате, само го правете, аз снимам.” Това беше много важно, защото ми помагаше да усетя по-добре ролята. А после той си избра най-добрите моменти. За Понел също беше изпитание, защото до този момент той не беше поставял “Бътерфлай”.
– Кой е типът жени от вашите роли, който сте предпочитали повече: момичешкия – като Мими, Лиза, Татяна, или на драматичната жена – като Адриана, Федора, Елизабет, Манон?
– Според мен артистът трябва сам да си създава много и различни възможности, за да се развива. Ако стоиш на едно място – не е добре. Затова за мен е важно да си кажа: “Добре, ще правя тази роля, ако ми дава нещо специално, нещо ново.” Затова ми е трудно да кажа кой тип предпочитам. Във всяка моя роля има нещо и от мен, но не всичко. Да, аз обожавам Мими, аз направих една добра Мими. Но аз не съм Мими, нали? В нормалния си живот аз съм напълно различна. Понякога съм Федора, понякога съм Адриана. Специално в Реджо Емилия – в района, в който е Модена, където съм родена – ние, жените, сме темпераментни, борбени сме. Когато правя роли като Мими или Бътерфлай, това е важно да го помня. Трябва да мога да подготвя себе си, тялото си, за да намеря начина, който е най-близък до мен, но същевременно се съобразява с характера, който имам насреща си.
– От запис знаем и вашата Татяна. Вие предавате с гласа си великолепно развитието на героинята – от първата й среща с Онегин до финала на операта като княгиня Гремина.
– Бях щастлива да работя ролята със Сузана Лемберская, която е руски педагог. Тя ми даде страшно много, подсказваше ми и руския характер, и реакциите. Много ме окуражаваше още в началото. Казваше ми: “Мирела, невероятно е, ти не разбираш още думите, но постъпваш правилно, интуицията ти работи. Даваш точния цвят на гласа си.” Обичам много тази роля, защото е свързана с дъщеря ми. Когато беше малка, около 8-9 годишна, ходеше на училище, в което не бяха само момичета, а и момчета. И тя се влюби в едно момче. Когато една вечер я слагах да спи, тя ми каза: “Мамо, попитай ме нещо.” И аз я питам: “Добър ли беше днес денят в училище?”. А тя ми отговаря: “Да, там всичко беше наред, попитай ме нещо друго.” По-късно, когато учих партията на Татяна, си спомних тези моменти – същите като Татяна със своята няня. Разбирате ли? Малко по-късно дъщеря ми ми каза: “Аз съм влюбена. Той не знае, но аз го обичам.”. Всъщност това е животът. И за света на операта ти можеш да намериш точните примери от живота и да си помогнеш на сцената. А Татяна я обичам и защото тя е затворена, но много силна личност; би могла в края на операта да напусне всичко, но… не би била Татяна. Тя е коректна, достойна. Харесвам това, че героинята не стои на едно място, че характерът й се е обогатил и придобил нови черти.
– Мирела, много обичам да чета това, което разправяте на журналистите. В едно интервю преди 15 години…
– О, Боже мой!
– … в “Кориере делла сера” вие казвате, че когато сте се срещнали с Мария Калас, тя ви е пожелала не само голям успех, но и да сте щастлива в живота. И казвате, че сте изпълнили нейната заръка. Винаги подчертавате, че семейството ви е най-важното!
– Да, за мен семейството е най-важното. Аз съм щастлива с него. Но семейството не е само щастие. Ти трябва да направиш нещо, за да съществува това семейство, трябва така да правиш, че да бъдеш винаги на линия, когато си нужен. Но аз бях щастлива, защото в много труден за мен момент срещнах Николай и… бяхме заедно 28 години. И се обичахме много, въпреки че имахме съвсем различни характери… Николай беше по-философ, а аз по-земна – но ние се нуждаехме един от друг, обичахме едни и същи неща, спортувахме заедно… Изпитвахме еднакво уважение един към друг и това беше наистина фантастично… Бяхме много свързани. И на галата в моя чест миналата седмица без него ми беше много трудно…
– Веднъж ми казахте, че сте помолили дъщеря си Микаела, когато ви чуе да пеете зле, да ви каже да слезете от сцената.
– Надявам се да го стори. Защото не обичам да се излагам. След толкова дълга кариера човек не може да си позволи да не прави нещата както трябва. Винаги молех за това и Николай. Но Николай сега го няма и аз отново се обърнах към дъщеря си. Казах й, че може да получа склероза, годините ми не са малко. Казах й: “Ако не усетя момента, моля те, спри ме, дори ако трябва да ме заключиш в някоя стая.” Тя беше с мен на гала-концерта миналата седмица и ми каза: “Мамо, трябва да продължиш.” Всички ми го казват. Аз съм щастлива заради всичко, което съм направила. Но докато мога да се представям достойно, ще продължавам. Всеки ден получавам покани отнякъде и все напомням, че трябва да канят млади певици, не мен. Но и Николай настояваше да не спирам. Знаете ли, аз обичам България, там имам приятели, имам прекрасни спомени. Бих искала да дойда пак – не за да пея, а за да преживея отново чудните мигове с Николай.
В. “Култура” 8/2005