Странна програма поднесе на публиката си Софийската филхармония под палката на Найден Тодоров (11.05). Започна с гениалната драма, наречена Първи концерт за виолончело. Протагонист тук бе Юлия Хаген, впечатляваща не само с инструменталния си маниер, но и със смисъла на прочита си, който показа нейния висок музикантски и интелектуален капацитет. Тя е родена през 1995 г. в Залцбург, дъщеря е на много известния виолончелист Клеменс Хаген, член на прочутия Хаген-квартет и участник в авторитетни оркестри и ансамбли. Юлия се движи в музикалната орбита като солист от 14-годишната си възраст и от тогава соловата й кариера се развива повече от успешно. Свири също и камерна музика с качествени партньори като Игор Левит или братята Капюсон, например. Прегледът на кариерата й досега свидетелства за внимателен подбор на ангажиментите, репертоара и музикантите, с които свири.
Начинът, по който тази виолончелистка мисли Първия концерт на Шостакович е забележителен. Тя е изключително сензитивна по отношение на драматизма на руския класик. Защото тази негова творба може да изглежда и твърде двусмислена в субстанцията си и в посланието си. Но младата Хаген натоварва още началната тема на първата част – в първите тактове тя е лека, внезапна, едва ли не подхвърлена на оркестъра, но с всяко повторение и усложняване на фактурата темата придобива тежест, става все по-напрегната, застрашително обемна – като лавина, която се образува от съвсем малка топка сняг. Гротеската завладява пространството и всява усещане за непреодолимост. За приближаване на нещо зловещо, което бе усетено добре от диригента и с особена чувствителност от солистите-духачи – кларинетиста Димитър Московски, валдхорниста Хосе Игерас (въпреки несполуките си на някои места). Юлия Хаген свири с лекота, но звукът, който предлага говори за много сериозно премисляне на събитията в драматургията на концерта. Артикулира този прочит без да “страда” външно на сцената, като много нейни колеги – дава възможност на слушателя да се съсредоточи предимно върху музиката, която пресъздава изумително, като, разбира се, внася някои драстични нотки в звука си, които ми напомниха за една фраза на Гидон Кремер, че звукът е истина, а истината далеч не е само красива. Особено, бих допълнила, истините, които ни разказва и разкрива Шостакович. Хаген изповядва същата максима, нейната естетическа палитра е извънредно широка. И фразирането й е някак по-различно – рискувайки фразата й да изглежда накъсана тя артикулира и понякога твърдо маркира всеки тон, така че да звучи като предупреждение. Работи със звука и чрез свиване и разгъване на обема му, чрез кратки, но много въздействащи приплъзвания, които добавят още сарказъм към изложението. В жестокия дует с корната, точно в момента на влизане на оркестъра нейният отговор звучи като стенание – отново звуковата картина получава бонус, именно чрез мисленето на солистката и това нейно предложение се възприе веднага от Тодоров и оркестъра, което превърна частта от един инструментален само диалог в споделяне на нещо потресаващо, което предизвика още подобни реакции – на обои, след това и на кларинети. След този прочит на първата част, втората и каденцата-монолог вече звучат с ясна, релефно очертана логика и много по уплътнена чувствителност – темпото на модератото е малко по-протяжно, словото придобива допълнителна тежест в тази силна изповед, която Хаген изведе до катарзисно откровение във финалната флажолетна част на солото си, заедно с контрастиращата хладна премереност на челестата (Стефан Врачев). Каденцата задълбочи изповедта; Юлия Хаген изкова великолепно този свой монолог-предупреждение, за да превърне след това, заедно с оркестъра четвъртата част в извънредна, дори непоносима трагическа колизия. До изчерпване на силите. След такава опустошителна драма беше ясно, че всеки бис би бил излишен. И Хаген не си го позволи, въпреки настояването на залата.
Тук концертът можеше да свърши.
Не разбирам защо Шостакович трябваше да се изсвири най-напред в програмата – освен ако Хаген не е бързала да хване късен полет за някъде. Защото след тази музика и начина, по койта я разказаха солистката, диригента и оркестъра произведението на Ценко Минкин олекна съвсем. Митът и символът Икар привличат много композитори и музиканти – от Сергей Слонимски та до Айрън Мейдън. И на много други – знайни и незнайни. Опитите продължават. “Симфонична притча” е нарекъл произведението си Минкин и го е озаглавил “Икар – небесната котва”. Авторското му описание на програмното съдържание на пиесата е идеален образец на несръчно разказана приказка за деца. Няма лошо, ще каже някой. Но и музикалният еквивалент на тази приказка, написан за доста голям оркестър (това предизвиква очаквания), е абсолютно клише в подхода към темата и звучи като позната музика от холивудски филм (става и за айс-ревю). Разчита на една лайтмелодия (естествено тя трябва да е с “полетен” характер, възходяща, устремена, широко разположена), която се повтаря доста, гарнирана тук таме с реплики от различни оркестрови групи, като разчита на някакъв ефект предимно от оркестровата маса (троен състав) с малко цвят тук-там “за разкош”. От описанието на автора най-много ми допадна частта, в която хората одумвали падането на Икар – двойна фуга (не я констатирах) с “бъбрива” (както пише в програмата) втора тема. Получава се псевдоколизия, с основен носител медни и ударни, отново твърде употребявана като подход – учтиво ще я нарека неоромантична. Накрая нежна цигулка-оплаквачка дава началото на така наречения епилог, който възпроизвежда (за кой ли път) познатата вече мелодия, но тук се добавя и оптимистичният момент – “звездата на Икар продължава да свети и трепти и да изпраща искрящи сигнали, че човек е роден за щастие и полет и тази вяра е нашата котва в небето” (Ценко Минкин) – просто прелест! Разбира се тук музиката претърпява динамична кулминация в утвърждаващо фортисимо, увенчано отново с медни и с ударни, след което “се закотвя” в тишина.
Имам проблем с този автор. Проблемът е мой, той няма проблеми. Но продължавам да не съм съгласна да ми предлагат пиеса, която ми напомня на манифактурно изделие. А в нея ясно може да се разчете, че Минкин продължава да има ограничени познания в областта на съвременната композиционна техника и отдавна поднася банализирани музикални формули. Които той очевидно създава бързо и сръчно. След като вече е написал “над 130 камерни, вокални, симфонични и хорови произведения, театрална музика и др. ” (цитирам биографията). Отдавна не бях слушала негово произведение и реших да чуя тази “симфонична притча”, надявайки се на някаква изненада. Напразно. Въпреки че филхармонията и Найден Тодоров си бяха свършили работата, подхождайки съвсем сериозно към новото творение на Минкин. А след него пък Половецките танци от “Княз Игор” на Бородин, в които естествено се присъедини и хорът, разположен в страничните ложи на залата прозвучаха като финален парадокс за втората половина на програмата.