Масиви памет те посрещат

January 28, 2025

Неотдавна излезе от печат трудът на музиковеда Андрей Андреев “Летопис на Софийската филхармония” (Издателство “Лист”, София 2024) – изключително сериозен в обема си труд, който се разполага в три тома – над 1500 страници. Екипът, който е подготвил изданието включва редактора Гергана Димитрова, коректора Мери Великова, а Милена Вълнарова е автор на графичния дизайн.

Чета, разглеждам фактологията и допълненията към нея и все по-сигурна ставам, че каквото и колкото да се напише за този “Летопис” все ще бъде недостатъчно. „Няма открития, а по-скоро добре забравени събития“ ни съобщава със скромността на истинския изследовател Андрей Андреев в първата от трите сериозни студии-предговори, въвеждащи към трите тома, събрали това, което Андреев е издирил и подредил за няколко години. Масиви памет!

Започвам от тези исторически студии, които въвеждат читателя във всеки том. Те обобщават в някаква степен огромната фактология, посочват опорни точки в проследяването й и правят възможно краткото представяне на този огромен труд, обхванал прегледа на „няколко милиона страници периодичен печат и документи“ по думите на Андреев, които приемам за абсолютна истина след подробен преглед-прочит на всеки от тези три тома. Не мога да имам претенцията за цялостния им прочит, защото това иска още доста време. А и мисля, че след като човек се запознае със структурните принципи на автора на Летописа би могъл да се ориентира и да го използва за източник на сведения, винаги когато му е необходимо. Щедростта на изследователя Андреев в събирането и подреждането на историческите факти е впечатляваща. Още по-впечатляващо е неговото търпение при търсенето и обхода на целия периодичен печат за половин век, на материалите от Държавния архив, в проследяването на ефекта от маршрутите на столичните оркестри из страната – допускам, че е реализирано в библиотеките на градовете, които са били посетени. Действително летописът е история на оркестровото дело в столицата, но респективно отчасти и в България. Свидетелство за това как се гради културна политика в една страна, как се отстояват стремежите за развитие на класическата музикална култура и, в края на краищата, как се реализират. В този смисъл изследването разказва във факти как в една, предимно селска страна, със съответната традиционна патриархална култура се създават основите на българската оркестрова практика, на концертната дейност в София едва 15 години след Освобождението.

Андреев е разделил своето изследване на три периода, отразени в три обемисти тома, като простичко ги е назовал: първа книга (1893 – 1926), втора книга (1926-1939), трета книга (1939-1946).

Очертани са важните личности в историята на създаването и развитието на Лейбгвардейския оркестър – може да се каже родоначалника на оркестровата, на концертната практика. Създаден е с указ на княз Фердинанд през 1893 г. Имената на чехите Йосиф Хохола и Алоис Мацак и на Маестро Георги Атанасов са водещи като ръководители на оркестъра, който много бързо е станал част от всекидневието на града, а чрез своите пътувания из страната е допринесъл за популяризирането на класически музикални образци – в началото по-леки, по-популярни, по-късно и с показването на по-крупни симфонични произведения. И в този първи том Андрей Андреев ни въвежда, разкрива ни всъщност картината на музикалния живот в София чрез публикуването на концертите с техните програми и също така показва критически рефлексии върху концертния живот, чиито стил и език от началото на този сектор от музикалния живот привлича чрез много симпатични цитати със съответния правопис:  „Вчера г-жа Панайотова даде своят концерт (…). Всичките точки на програмата бяха испълнени от нея най-бляскаво. Г-жа Панайотова доказа още един път, че със своя приятен и добре обработен глас е в състояние да завладее сърдцата на своите слушатели и да ги накара да възпрат диханието си за да не испустнат някой нежен звук, с каквито бяха изпълнени изпятите от нея песни (…). А струнният оркестър на Хохола доказа, че столицата трябва да се гордее с него.” (в. Пряпорец от 1898 г.)

Всъщност това е и принцип на Андреев, както споменах по-горе: паралелно с историческите факти относно оркестровото дело да публикува допълнително цитати от пресата и други източници, коментиращи, оценяващи централни фигури в дадения период. Въвеждат се имената на братя Владигерови, по-късно – на Саша Попов (в началото като цигулар, по-късно – като диригент) – който е основната фигура в историята на Софийската филхармония (оркестърът „посреща“ девети септември 1944 с името Царски военен симфоничен оркестър, който разбира се приключва дейността си под това име чрез уволнението на всички музиканти и техния диригент и назначението им (в началото без диригента) в новосформираната филхармония). Въвеждат се десетки познати и непознати имена, разпознаваеми и чрез илюстративния материал в книгата. Въвеждат се подробни списъци на оркестрантите. Извършва се своеобразна реабилитация на личности от българския музикален живот, която също има своята рядка историческа стойност.

Отт втората книга някак израства колосалната фигура на цигуларя, диригента, педагога и визионера за това, какъв трябва да бъде един съвременен оркестър и с какъв репертоар трябва да се ангажира – Саша Попов (1899-1976.) Името му се споменава още като много успешен, съвсем млад цигулар; през двайсетте години на миналия век неговата кариера е безусловна. Автентичният материал, основан на всички видове архивни източници, очертава съвсем правдиво мащабите, енергията на този изключително талантлив и умен музикант, който с рядко срещана за нашите ширини предвидливост и експедитивност гради оркестрите, които после ръководи – Академичния симфоничен оркестър и по-късно Царския военен симфоничен оркестър, прекия предшественик на Софийската филхармония. Впрочем огромна изненада за мен бе да открия, че в края на 20-те години – през октомври пианистът Паул Витгенщайн ( брат на философа Лудвиг Витгенщайн) е бил солист на АСО и диригента Саша Попов. Тези, които четат блога знаят, че Паул Витгенщайн е загубил дясната си ръка по време на Първата световна война и е поръчвал на много големи композитори – негови съвременници да напишат концерти за лява ръка. Сред най-известните са тези на Равел и Прокофиев. А в София Витгенщайн свири за първи път в България (вероятно и за последен) допълнение към Симфония Доместика за пиано за лява ръка и за оркестър от Рихард Щраус. Също от това време Андреев предлага и обстойно интервю на много популярния преди девети септември журналист Христо Бръзицов със Саша Попов, публикувано във вестник “Литературен глас” – ноември 1929 г.

А популярната версия, че АСО е от предшествениците на Софийската филхармония (преди ЦВСО) тук е оборена документално според логиката на ведомствената специфика на Лейбгвардейския оркестър и на Академичния, който е към Музикалната академия. За първи път българската историография разполага с поглед към сигурно всички автентични архивни документи, отнасящи се и до адмистративнни структури и промените в тях. Досега всичко, написано по темата е основано предимно на по-ранни трудове и на мемоари. Андреев е първият учен, който предприема и издържа този невероятен поход към неизброимите страници, скрити в библиотеки и в архивни единици и с необикновена работоспособност и, пак ще кажа, с още по-необикновено търпение преписва, копира, събира и подрежда и най-сетне прави достъпен огромния, наглед неизбродим материал. Е, той го преброжда – не знам колцина са тези, които си дават сметка за какво става дума.

Иска ми се да насоча вниманието съвсем накратко и към някои „писаници“-свидетелства за дейността на ЦВСО и за някои само музиканти от третата книга на изследването. Най-напред разбираме за страхотната концертна дейност, която Царският военен симфоничен оркестър реализира из цялата страна. Само през 1938 година той прави три обиколки на царство България. Третата обиколка продължава 87 дни, в които са изнесени 130 концерта в Северна и Южна България, в това число и на Варненските музикални тържества (Варненско лято). Посетени са 48 града. Само два официални дни са дадени за почивка. За да проследи тези обиколки Андреев се опира на най-трудния за обозрение източник на информация – пресата, като цитира вестници от Кърджали, Карнобат, Ямбол, Бургас, Чирпан, Пловдив, Сливен, Казанлък, Лом, Свищов, Русе, Разград, Габрово, Оряхово… И още, и още. Едва сега става съвсем ясно с какъв размах е ръководен Царският оркестър и каква е била дейността му в полза на цяла България. Същевременно ни се поднасят любопитни факти от музикалния живот на София, от които цитирам, за добиване на представа, само някои по-интересни:

  • През 1938 г. гостува диригентът Бруно Валтер.
  • Гостуват Тоти дал Монте и Луиджи Монтесанто, също диригентът Винченцо Белеца
  • Франкфуртската опера, под палката на Франц Конвични няколко години гостува в София – два пъти представя целия Ринг на Вагнер в няколко дни.
  • Кореспонденции на 16-годишния Добрин Петков в „Български народен театър“ от Лондон – цитираните са три на брой от 1939 г. По-късно изследването ни посочва първите му диригентски изяви, съвсем млад.
  • Интересна е словесността на музикалната критика в лицето на Вера Мечкарова, Иван Кутев, Константин Зидаров, Иван Камбуров, Кирил Ганев, Маргарит Георгиев, също и Любомир Пипков от 1940 г. с обзор на цял концертен месец в сп. „Сердика“. Още: Хр. Панчев, Илия Арнаудов, Антон Богданов, Димитър Стоянов, д-р А. Максимов, Димо Бойчев. В по-ранни години срещаме имената на Иван Шишманов, Димитър Шишманов, Михаил Арнаудов. Започва да пише и популярният журналист Христо Бръзицов
  • Гостуване на Феликс Вайнгартнер за концерта на Петър Райчев
  • Също Дзино Франческати
  • Август 1939 – ЦВСО заминава за Италия; Петър Увалиев е назначен от дирекцията на печата за преводач и същевременно пише за в. “Мир” кореспонденция за турнето.
  • В София съществува Еврейски симфоничен оркестър
  • Автентични данни за първите български изпълнения на много класически произведения
  • През май 1939 г се е състоял концерт на ЦВСО по случай 50  години от основаването на Софийския университет. Дирижира Саша Попов. Програма: Веселин Стоянов – Капричио, Хераклит Несторов – Ноктюрно, Петко Стайнов – Тракийски танци, Боян Икономов – Българска фантазия; Филип Кутев – Българска рапсодия. Следва критика от Иван Камбуров във в. „Литературна седмица“. (Силно впечатление прави неуморното изпълнение на съвсем нови български произведения в младата тогава симфонична, оперна и камерна практика.)
  • За Алексис Вайсенберг съобщение от 3.04.1940: ” Десетгодишният композитор и пианист Зиги Вайсенберг ще изпълни в 20 ч. пред Радио София собствени композиции”.
  • Гостуване на диригента Карло Цеки през 1941 г.

Спирам дотук, защото материалът е огромен, направо необозрим и никак не се вмества в една кратка рефлексия. Но докато се рових в изследването на Андрей Андреев нямаше как да не си спомня за филма „Умберто Еко. Библиотеката на света“. Там Еко говори много за паметта, съхранена в книгите, още повече – за селективността, която преобладава в хартиения носител за разлика от интернет-информацията. Дори използва образа на Борхесовия герой Фунес Паметливия, за да се разбере, да се оцени какво точно представлява струпването на факти в мрежата. Въпросът с подбора на значимото, на приносното за човешкото знание днес е болезнено актуален. Припомни ми го също експертният подход на Андреев в излагането на хронологичните факти и с тънкия подбор на информация, която не засяга пряко хронологията в построяването на оркестровото дело, но се съотнася с болезнена актуалност към днешния хал на държавната културна политика и най-вече – на музикалната политика, в частност. Тя е бонус-познание за личности, които мнозина, включително и самият Андреев, са познавали, градили са професионалния си живот паралелно и в пряк контакт с тях. Избистря, фокусира оптиката в разкриването и тълкуването на факти, които бяха почти неизвестни и които днес оформят една много по-правдива визия върху процесуалното развитие на българската музикална практика. Знанието за него влияе и върху годините след обхванатия период на изследването. Може да повлияе и върху днешната практика също. С култура, с воля, с енергия.