блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Мартин Пантелеев дирижира Пипков

February 13, 2022

Всъщност фактът, че в избраната от Мартин Пантелеев програма за концерта му със Софийската филхармония (3 февруари) с огромна изненада видях Първа симфония от Любомир Пипков, ме отведе в зала “България”. Навремето Лазар Николов, който ходеше много често на концерти, казвал, че дори ако изпълнението не му допада, докато слуша музиката си представя партитурата. И това му е достатъчно. Разбира се, трябва да си музикант като Лазар Николов, за да извадиш от паметта си партитурния текст, който слушаш в момента или да си го представяш в момента на слушането. А аз не съм. Но понеже точно тази класическа за българската музика творба познавам сравнително добре, а и притежавам джобното издание на партитурата й (“Наука и изкуство”, 1963 – София, издателство “Музика” бе създадено през 1976 г.) реших, че дори и при по-скромен прочит ще си припомня Пипковия тонов почерк. На живо! До симфонията на Пипков, който бе финална за концерта композиция, Пантелеев бе подбрал кратката, но многозначителна симфонична поема на Сибелиус “Финландия”, а заедно с брат си Веско Ешкенази поднесе на публиката композиция от съвсем непознатата, за съжаление, за мен холандка Хенриете Босманс – Концертна пиеса за цигулка и оркестър. Добавените към нея “Цигански напеви” на Сарасате, въпреки че бяха в програмата, приемам по-скоро като бисово парче. То пък предизвика, като официлен бис, пожелан от публиката, изпълнението на популярния руски романс “Очи черные”, обработено от Ешкенази за соло цигулка.

Още няколко думи за същинската, според мен програма: и трите композиции – на Сибелиус, на Босманс и на Пипков имат общо в смисъла и характера си. И в генезиса си. Сибелиус пише “Финландия” като отзвук на националните протести, предизвикани от публикуването през 1899 г. на манифест на руския император Николай Втори, който суспендира автономията на Финландия. Босманс създава своята пиеса в навечерието на Хитлеровата инвазия. Нейната майка е еврейка и Босманс понася последствията от този факт, макар и по-леки. А Пипков пише първата си симфония като тонова рефлексия на испанската гражданска война.

“Финландия” е една от популярните композиции на Сибелиус. Хоралите във фортисимо в медните в началото инкрустират характера й – мрачен, драматичен разказ. Пантелеев избягна плакатната опасност от провеждането им и от добре подчертаните тенути в щрайха съумя да изведе тържественото въведение съвсем естествено към яростната скоростна енергия на следващия дял, с артикулиран щрих в репликите между щрайха и духачите. Изля се органично в контрастно баладичния тематичен разказ. Можеше да се получи и по-съществен динамичен контраст в звука – от фортисимо към пианисимо, но във всичко друго той бе налице и така можа да се осъществи кулминационния финал. Поемата бе изсвирена на един дъх, с умерена патетика, завършено, цялостно.

Пиесата за цигулка на Босманс е изпълнена за първи път през 1935 година от Луис Цимерман, концертмайстор на Концертгебау-оркестър по това време. Дирижира Вилем Менгелберг, легендарният диригент на оркестъра в продължение на 50 години. Самата Хенриете е свързана биографично с този оркестър – баща й е бил водач на виолончелите в него, а тя изнася концерти с оркестъра, била е добра пианистка. И ето, Веско Ешкенази продължава традицията на тази пиеса и като  актуален, и вече дългогодишен концертмайстор на прочутия оркестър я изпълнява. Всъщност мисля, че това изпълнение бе българска премиера на композицията. Лириката в нея преобладава с впечатляваща красота и сериозна отдаденост на мелодическото си изражение към характерни интервалови движения в стил клезмер и широка, щедра разпевност. Всъщност пиесата е много подходяща за такъв музикант като Ешкенази, заради романтичния си характер, екстровертната лиричност, дългите линии, бравурността, която обаче подсилва носталгичната лирика на творбата в импровизационния си полет. Очаквано добро, ефектно изпълнение на солиста, активно подкрепен от диригент и оркестър, който можеше да бъде малко по-прибран в определени моменти от творбата.

Все пак кулминацията на концерта стана прочитът на Пантелеев на Първата симфония от Пипков (1937-40). Наистина бях изненадана от сериозността в подхода му към почерка на класика. Симфонията не е ефектна, Пипков никога не е търсил атрактивност и привлекателност в изказа си. Неговата музика е силна с дълбочината си, с предизвикателните си мисловни “грапавини”, със силните, незабравими послания, които отправя. Това не е красивата музика, не е наслада за ухото. Тя влиза в сърцето и ума едновременно. И може би затова толкова рядко се изпълнява в днешното време, в което най-много се продава ухиленото развлечение. Пипков дълбае, поставя въпроси, създава и разказва конфликти. Ето някои музикални детайли от прочита на Пантелеев. Темпото в първата част бе съвсем малко по-раздвижено от традиционно предпочитаното, но този факт се оказа допълнителен формообразуващ фактор. Защото, колкото и парадоксално да звучи, по този начин кратките сигнални мотивни формули някак се откроиха по-релефно и точно в драматургичното развитие на частта. И по-логично, някак не многозначително фатумно, а като естествено резюме в симфоничната фактура. Реализира, излъчи други вибрации, които активизираха възприятието по отношение на събитийността в Пипковия разказ. Забележително прозвуча траурният марш – втора част. Започва със соло на фагот в темпо Lento, което Иванка Фордиани промълви изчерпателно, импулсирайки отговора на английския рог. Всеки тон от тематичното продължение в щрайха бе произнесен с дисциплинирана протяжност, която гарантираше целостта на фразата и нейното варирано разгръщане в частта, която се разгърна, разрастна като мощна, но вглъбена в себе си процесия. Много силно превъплъщение!

Изтръпнах като прочетох в програмата, че третата част е “в скокливия ритъм на пайдушкото хоро”. Пипков няма как да използва хорото като скокливо. Тук скерцото е в много по-широк план, с много пластове, с  характер, който припомня хорото на Страшимиров. Не знам дали Пантелеев познава този литературен текст, но беше припознал скерцото точно в такъв план, изпълнен с тревожни предчувствия, с ясни предупредителни сигнални “пресечки” в първия дял. Контрастното модерато бе изградено томително, наситено с многозначителни дъхове между легатираните линии и с много точно изживени последни пианисимо-реплики на обои и английски рог, замлъкнали в корни (сурдини) с необходимото въздействащо търпение при издържането на генералната пауза преди влизането на репризния трети дял. Това бе скерцо, което бе наистина в контекста на практиката на музиката на ХХ век, скерцо, което е много повече с гротесков, зловещ характер. (За първи път не ме раздразниха спонтанните аплодисменти на публиката, защото това бе реакция не само на изпълнението на филхармониците и Пантелеев, но и самата музика ги предизвика, а в днешно време да видиш публика, погълната от класическа българска композиция, която не принадлежи към зоната на ефектите и атрактивността, се случва много рядко. При това зала “България” бе пълна, не става дума за познавачи само).

Заключителната четвърта част превзе вниманието още с експонирането на квартовия мотив в корни със сурдина, който прониза залата, изсвирен в издържано маркато, както го иска авторът и с една пронизителност, която, въпреки тихата динамика ситуира мотива, драматургически съвсем точно като определящ, доминиращ в разказа. Напрегнат, почувстван, силно драматичен финал бе това, основният водещ мотив на моменти звучеше като парола, не, като заклинание, от което диригент и оркестър постигнаха кулминативно въздействие. Очертаха силата, значението, смисъла на тази музика. Един още детайл: Пантелеев дирижираше наизуст. Струва ми се, това е първият български диригент, който дирижира тази симфония наизуст. Не че е определящо важно, но все пак трябва да се спомене.

В заключение: в изпълнението на българските класически шедьоври, какъвто шедьовър е Пипковата Първа симфония традицията не само се е утвърдила, но е и стигматизирала по някакъв начин възможността на прочита с негласното предписание “Това така се прави.” Очевидно следващите поколения гледат с различни очи музикалния текст, припознават се в него, приближават се към него по друг начин. И когато това действие е наситено с талант, сериозна и проникновена работа, магията на стигмата се разваля. Дали ще се превърне в нова? Надявам се на следващи опити, които или ще потвърдят или ще опровергаят предположението ми.