60-то издание на международния фестивал “Мартенски музикални дни” започна. Много изстрадан е този юбилеен формат на фестивала, който през десетилетията успя да запази достойнството си на елитен класически музикален форум. Успя да остане автентичен на фона на десетки ерзац-фестивални създания, лишени от физиономия, които се появяват мигновено и изчезват преди да се запомнят. Успява и да се докаже всяка година. Но този път сякаш провидението искаше да изпита за пореден път възможностите и силите на директора на фестивала Ива Чавдарова и на екипа, който работи с нея. Най-напред, през 2019 г. беше отстранено фестивалното ръководство и експертите, които му бяха сътрудници. Развитието на този срамен сюжет бе благополучно само защото съвпадна със смяната на общинската власт в Русе. Новият тогава кмет Пенчо Милков бе абсолютно запознат с фестивалните проблеми. Всичко си дойде на мястото. Но след това започна ковид-историята, която наложи трикратното отлагане и пренареждане програмата на фестивала.
И ето най-после, на 17 септември – може би не случайно на Вяра, Надежда и Любов – фестивалът бе подобаващо открит с концерт на Русенската филхармония под палката на Емил Табаков. Големият български диригент е с фестивала още от създаването му – най-напред като зрител, после (още ученик) като оркестрант в Русенската филхармония и най-накрая – в продължение на много години – като диригент. Той действително е жива история на фестивала.
История в снимки бе подготвена и на документалната изложба на Държавния архив – Русе със заглавие “Началото”. Отразява първите 20 години от историята на фестивала – от създаването му през 1961 г, като отделя подобаващо внимание на тримата мъже, на които дължим този фестивал – диригента Саша Попов, който е дал идеята, диригента Илия Темков, който се заема с това да я превърне в реалност, подкрепен от Михаил Кътев в качеството му на администратор от Окръжния съвет за изкуство и култура в Русе. Акцентира се също и върху посещението на Дмитрий Шостакович през 1965 година в Русе и българската премиера на неговата опера “Катерина Измайлова”. Това посещение някак беляза, предопредели фестивалния смисъл и посока на развитие. Историята на “Мартенски дни” действително е сериозен, важен сегмент от музикалното строителство в съвременна България. Нито за миг тя не се забравя от тези, които днес определят фестивалния облик – тук действително можем да говорим за ревностно пазена традиция. За култура.
Може би тъкмо в името на тази традиция Емил Табаков откри фестивала с Първия виолончелов концерт на Шостакович, за което разполагаше със забележителен солист – французина Орелиен Паскал (1994). Двамата веднага се намериха в прочита си на комплицирания музикален текст, наратив с многопластова субстанция, който задължава изпълнителите да го представят в цялата му сложност. Емил Табаков отдавна е разчел кодовете в езика на Шостакович, който е един от предпочитаните от него композитори. Той изцяло обърна стандартния звук на оркестъра, за да изгради правдиво, реалистично драматургията на концерта. Диригент и солист обединиха идеите си в една обща и силно въздействаща взаимност. Много съществен похват на Табаков в подхода към стила Шостакович е перманентното подсилване на соловата реч чрез кратки, извънредно съществени примеси от оркестровия тембров арсенал – с редуване на по-тежки и по-леки тонови пластове, за да изтръгне по-ярък, дори драстичен изказ в интонационното поле на композицията. Паскал е рядко чувствителен музикант, младостта му не бе препятствие в трансформацията на звуковия акт, за интензивността в трактовката на образа на злото, където се намериха фантастично с Табаков. Монологът на челото още много преди каденцата (III част) бе съгласуван, коментиран, на места сериозно удвояван и колориран – което в резултат на този много активен и изненадващ с идеите си за ситуиране на оркестъра спрямо солиста диригентски подход, получи като бонус допълнителна семантична нагнетеност, която вкара разказа в невероятна екстремност. Във втората част – трагично модерато постигнаха сюблимност на изказа, в силно драматичния диалог между виолончелото и солисти от оркестъра. Паскал владее инструмента по много смислен начин – при него няма никакъв стремеж към ефектни жестове. Музиката го поглъща изцяло; слуша много внимателно предложенията на диригент и оркестър и реагира с пределна отзивчивост. За него тя не представлява проблем, защото има сетива и много тънка чувствителност в партньорството и всичкия технически ресурс – изключителен в тоновото метаморфозиране – за да бъде отговарящ и предлагащ в този болезнен диалог. В предложената философия на страданието челото стенеше не само с човешки глас – използва монолога си, също и края на втората част (флажолети с челеста), както и своята каденцова трета част да разкрие страха и страданието – така често разказвани от композитора. Много истинско бе това взаимно промълвяне от него и диригента, който изискваше неумолимо от оркестъра непрестанни усилия в тембрирането, в изкусния щрих, в подчертаването спецификата на фразата, в слушането на солиста. Цялата трагика на творбата се извиси в една неистовост, следователно в една правдивост в прочита на словото на Шостакович. Прочит, зареден с дълбок всеобхващащ драматизъм!
Втората част на концерта също метаморфозираше злото – в по-приказен план, в онзи романтичен смисъл и порядък, характерни за поетиката на Берлиоз в неговата програмна Фантастична симфония. От друга страна оркестровият език на този екзалтиран, безутешен романтик предлага много интересни предизвикателства на всеки диригент и на всеки състав, разбира се. Отдавна е известно, че Емил Табаков е влюбен в оркестъра като инструмент за създаване и пресъздаване на идеи – негови и на други композитори. В богатия му изключителен живот на композитор и диригент тази негова страст е предизвикала извънредно в мащаба и в детайлите знание за възможностите на всеки един оркестров инструмент. Освен това той светкавично се ориентира във възможностите на всеки един оркестрант. И гради интерпретацията си винаги над тези възможности, като помага със своето изключително в експертността си знание на всеки един от тези оркестранти да се надскочи в работата си с него. Така целият оркестър (а на концерти на Табаков това се случва почти постоянно) се удивлява на качеството на продукцията, в която е участвал. Не беше по-различно във Фантастична симфония. Изпълнението й показа невероятните мащаби на инструменталното и темброво въображение на този огромен музикант. Нещо повече – в стремежа си да разкрие колкото се може повече от приказната драматургия на творбата той държеше буквално целия оркестър в двете си ръце и заставяше, внушаваше, определяше, насочваше по време на концерта всяко по-съществено движение в музикалната фактура. Имах чувството, че симфонията се пише в момента, че диригентът импровизира светкавично по отношение на колорита, на специфичния щрих, на агогиката в тази настойчива изповед, както и в особения темп на изложението й. Чудовищна мощ идваше от пулта в две посоки – към сцената и към залата. Публиката бе затаила дъх пред това надделяващо съприкосновение, пред този, едва ли не жертвен акт на всеобемащо насочване на инструменталното вдъхновение на всеки в оркестъра. Самотната диригентска фигура на пулта просто влетя безапелационно в съзнанието на оркестъра – неоспоримо, властно с невероятна страст към съвършенство, към онази степен на прочита, водеща до сюблимност във възприятието и в осмислянето на музикалния акт. И оркестърът му се подчини щастливо, защото усети какво се случва, разбра в какво музикално действо участва и как стига да всеки от залата в този неповторим диалог в шедьовъра на Берлиоз.
Страхотно начало на фестивалните срещи.