блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Марин Алсоп – впечатляващ прагматизъм

May 30, 2021

Няколко дами уверено се намесиха в мъжката диригентска професия. Марин Алсоп безспорно е една от най-известните, най-успешните сред тях. Нейната слава започна още като ученичка на Ленард Бърнстейн – видеото с уроците, които големият маестро й преподава охотно и с уважение към таланта и амбицията й отдавна маркира началото на нейната известност. Днес Алсоп е канена навсякъде, има своите постоянни оркестрови топоси и работи непрекъснато по целия свят. Ето че дойде и в София за да дирижира Софийската филхармония. За първия си гастрол в България (два концерта с една програма – 20 и 21 май) тя бе избрала композиции от Брамс – рядко изпълняваната Академична празнична увертюра и Втората симфония. 50 минути музика – образцова ковид-програма! Оркестърът също бе в синхрон с контекста на настоящата ситуация – отново с половината от нормалния брой щрайхисти. Впрочем дадох си сметка, че вече втора година нямам шанса да чуя оркестров щрайх в пълните му звучност, обем и интензитет. Разбира се музиканти от ранга на Алсоп си дават сметка за недостига и компенсират с по-различен баланс в оркестъра. За професионалисти като нея това не е трудно. Тя очевидно бе абсолютно наясно със звуковите възможности на подобен състав и бе направила възможното за да се преодолее недостигът на 30 души в оркестъра. Получи се в Академичната тържествена увертюра на Брамс, която  не е сред най-изпълняваните композиции в родната концертна практика. А филхармониците не са я свирили отдавна. Изряден прочит предложи Алсоп, стриктно фиксиращ основните фази в структурата на десетте минути музика. Меко подчерта заложените в увертюрата популярни за времето си студентски песни. Имаше едно интересно лъкатушене в свързващите епизоди, което загатваше предстоящото в непрестанна, интензивна градация. Алсоп мисли в контекста на симфоничната специфика на композитора, която свързва подбраните градивни елементи със забележителна дисциплина на формата, пробива класическия формат чрез динамиката, за да реализира много ефектно кулминацията с прозвучалия накрая популярен студентски химн Gaudeamus igitur. На един дъх мина увертюрата, със забележителна звукова пластичност, която маркира висока симфонична култура –  с логика, която се наложи и не даде много шансове на прекаленото въодушевление, с което доста се злоупотребява в тази творба, написана от композитора като израз на благодарност за присъдената му докторска степен по философия от университета в Бреслау (Вроцлав).

Втората симфония от Брамс продължава да е енигматична в израза и внушението си. Преобладаващото мнение за нея е, че е наситена с пасторални мотиви и светли образи – плод на щастливото лято, в което е създадена. Но творбата предлага възможност и за друг тип тълкуване – много по-правдив и добавящ пластове в драматургичната й система. Тук в подхода на Алсоп имаше интересни моменти за констатиране и обмисляне. Най-напред, дори и професионалист като нея не можа да направи пренебрежимо за общото звучене на симфонията отсъствието на толкова сериозна звукова маса от щрайха. Може би със цел да избегне ясните за слуха премеждия в звуковото балансиране на музикалния текст, тя започна симфонията в темпо “allegro”, почти без да отчита допълнението “non troppo” в темповото указание на първата част. Прескочи и повторението на експозицията като премина веднага към втора волта. Непрекъснатото жонглиране в динамичните съотношения между щрайх и духачи имаше донякъде резултат, но все пак лиши формата от важни за драматургията малки, но забележими детайли – най-вече в щрайха – в идеите на композитора, например, с динамичните нюанси върху един само тон, които променят или допълват смисъла и които не можаха да се откроят. Разчиташе с основание на ефектите от точното прецизно изпълнение на щрихите, което донякъде компенсира недостига в струнната маса. Ръцете й непрекъснато изискваха от оркестъра, напомняха, допълваха, подсказваха. Като прагматичен педагог, който цели да постигне търсения ефект от адекватната реакция на своите ученици. Това, което ми допадна в нейния прочит и го считам за особено ценно е напускането на клишетата в тълкуването на творбата – пресъздаде я като носталгично-драматичен разказ, който с всяка част доказва категорично тази своя същност. Силна втора част – със сериозната сдържаност и строги, но въздействащи монолози, произнесени от отделните групи и въздействаща, мъжествена, лирика, проникната от латентна страст – разгърна я впечатляващо във форте-кулминацията към финала на частта и с последното задъхано произнасяне на основната теза в самия й край.

Прагматизмът на Алсоп надделя в третата част, в която тя вложи цялото си умение да задържи в оркестъра престо-енергията без спад, а в непрекъснат подем. За да се върне към песенната лирика и да подчертае четиритактовата меланхолична изповед (molto dolce) на цигулки и виоли, която внася различна конотация спрямо общия характер на частта. Направи го с много лека жестикулация, целяща и визуално да подчертае важния, завършващ частта момент. Финалът бе по-скоро организиращ, довършващ, с малко преувеличена активност на движението, целяща очевидно сгъстяване на изказа.

Интересен диригент е Алсоп – наблюдава зорко оркестъра, но като че ли избягва да се присъедини, приобщи към емоционалното поле, което той създава в резултат на нейните изисквания. Някак стои отстрани, влага целия си опит, отразен в жеста и налага впечатляващ прагматизъм в подхода си към музикалния текст. Който във всички случаи дава резултати, но не надскача деловото поведение на пулта. В резултат – правилно състоял се прочит, на места интригуващ, но прекалено обран откъм артистичното внушение на личността. За разлика от нейния ментор в ранните й години.