Няколко дами уверено се намесиха в мъжката диригентска професия. Марин Алсоп безспорно е една от най-известните, най-успешните сред тях. Нейната слава започна още като ученичка на Ленард Бърнстейн – видеото с уроците, които големият маестро й преподава охотно и с уважение към таланта и амбицията й отдавна маркира началото на нейната известност. Днес Алсоп е канена навсякъде, има своите постоянни оркестрови топоси и работи непрекъснато по целия свят. Ето че дойде и в София за да дирижира Софийската филхармония. За първия си гастрол в България (два концерта с една програма – 20 и 21 май) тя бе избрала композиции от Брамс – рядко изпълняваната Академична празнична увертюра и Втората симфония. 50 минути музика – образцова ковид-програма! Оркестърът също бе в синхрон с контекста на настоящата ситуация – отново с половината от нормалния брой щрайхисти. Впрочем дадох си сметка, че вече втора година нямам шанса да чуя оркестров щрайх в пълните му звучност, обем и интензитет. Разбира се, музиканти от ранга на Алсоп си дават сметка за недостига и компенсират с по-различен баланс в оркестъра. За професионалисти като нея това не е трудно. Тя очевидно бе абсолютно наясно със звуковите възможности на подобен състав и бе направила възможното за да се преодолее недостигът на 30 души в оркестъра. Получи се в Академичната тържествена увертюра на Брамс, която не е сред най-изпълняваните композиции в родната концертна практика. А филхармониците не са я свирили отдавна. Изряден прочит предложи Алсоп, стриктно фиксиращ основните фази в структурата на десетте минути музика. Меко подчерта заложените в увертюрата популярни за времето си студентски песни. Имаше едно интересно лъкатушене в свързващите епизоди, което загатваше предстоящото в непрестанна, интензивна градация. Алсоп мисли в контекста на симфоничната специфика на композитора, която свързва подбраните градивни елементи със забележителна дисциплина на формата, пробива класическия формат чрез динамиката, за да реализира много ефектно кулминацията с прозвучалия накрая популярен студентски химн Gaudeamus igitur. На един дъх мина увертюрата, със забележителна звукова пластичност, която маркира висока симфонична култура – с логика, която се наложи и не даде много шансове на прекаленото въодушевление, с което доста се злоупотребява в тази творба, написана от композитора като израз на благодарност за присъдената му докторска степен по философия от университета в Бреслау (Вроцлав).
Втората симфония от Брамс продължава да е енигматична в израза и внушението си. Преобладаващото мнение за нея е, че е наситена с пасторални мотиви и светли образи – плод на щастливото лято, в което е създадена. Но творбата предлага възможност и за друг тип тълкуване – много по-правдив и добавящ пластове в драматургичната й система. Тук в подхода на Алсоп имаше интересни моменти за констатиране и обмисляне. Най-напред, дори и професионалист като нея не можа да направи пренебрежимо за общото звучене на симфонията отсъствието на толкова сериозна звукова маса от щрайха. Може би с цел да избегне ясните за слуха премеждия в звуковото балансиране на музикалния текст, тя започна симфонията в темпо “allegro”, почти без да отчита допълнението “non troppo” в темповото указание на първата част. Прескочи и повторението на експозицията като премина веднага към втора волта. Непрекъснатото жонглиране в динамичните съотношения между щрайх и духачи имаше донякъде резултат, но все пак лиши формата от важни за драматургията малки, но забележими детайли – най-вече в щрайха – в идеите на композитора, например, с динамичните нюанси върху един само тон, които променят или допълват смисъла и които не можаха да се откроят. Разчиташе с основание на ефектите от точното прецизно изпълнение на щрихите, което донякъде компенсира недостига в струнната маса. Ръцете й непрекъснато изискваха от оркестъра, напомняха, допълваха, подсказваха. Като прагматичен педагог, който цели да постигне търсения ефект от адекватната реакция на своите ученици. Това, което ми допадна в нейния прочит и го считам за особено ценно е напускането на клишетата в тълкуването на творбата – пресъздаде я като носталгично-драматичен разказ, който с всяка част доказва категорично тази своя същност. Силна втора част – със сериозната сдържаност и строги, но въздействащи монолози, произнесени от отделните групи и въздействаща, мъжествена лирика, проникната от латентна страст – разгърна я впечатляващо във форте-кулминацията към финала на частта и с последното задъхано произнасяне на основната теза в самия й край.
Прагматизмът на Алсоп надделя в третата част, в която тя вложи цялото си умение да задържи в оркестъра престо-енергията без спад, а в непрекъснат подем. За да се върне към песенната лирика и да подчертае четиритактовата меланхолична изповед (molto dolce) на цигулки и виоли, която внася различна конотация спрямо общия характер на частта. Направи го с много лека жестикулация, целяща и визуално да подчертае важния, завършващ частта момент. Финалът бе по-скоро организиращ, довършващ, с малко преувеличена активност на движението, целяща очевидно сгъстяване на изказа.
Интересен диригент е Алсоп – наблюдава зорко оркестъра, но като че ли избягва да се присъедини, приобщи към емоционалното поле, което той създава в резултат на нейните изисквания. Някак стои отстрани, влага целия си опит, отразен в жеста и налага впечатляващ прагматизъм в подхода си към музикалния текст. Който във всички случаи дава резултати, но не надскача деловото поведение на пулта. В резултат – правилно състоял се прочит, на места интригуващ, но прекалено обран откъм артистичното внушение на личността. За разлика от нейния ментор в ранните й години.