Светлин Русев, Григор Паликаров и Софийската филхармония припомниха една късна творба на големия български композитор Александър Райчев (12.05) Неговият Романтичен концерт за цигулка всъщност прозвуча за втори път – трийсет години след като Минчо Минчев, на когото е посветен концертът го свири на откриването на фестивала “Софийски музикални седмици” – отново с филхармонията, под диригентството на Йордан Дафов.
Нека най-напред да припомня с няколко думи за по-младите читатели (ако ги има) за това кой бе Александър Райчев (1922 – 2003). Още повече, че на 11 април тази година се навършиха 100 години от рождението му и този юбилей е поводът за възкръсване на цигулковия му концерт. Откакто всичко в музикалния живот се случва по волята и желанието на българския музикант, музиката на българските композитори, особено на тези, които не са живи и не могат да си защитават творчеството, е направо отстранена. Тук там ще прозвучи някоя най-популярна, обезателно кратка пиеса, с която се отбива номерът. Единствено юбилеите са някакъв повод за ръководителите на музикални институти да си спомнят, че съответният композитор има масивно творчество, родено за да звучи. А Александър Райчев бе голям, роден музикант и е композитор с огромно значение за българската музикална култура. Отношението към неговата личност от страна на българските музиканти е двойствено, тъй като наред с личните си огромни способности Райчев стоеше близко до властта, самият той бе овластена фигура – бил е дългогодишен народен представител, председател на Съюза на българските композитори, ректор на Музикалната академия (тогава Българска държавна консерватория). Но беше преди всичко композитор и учител по композиция, който създаде огромно творчество във всички музикални жанрове – шест симфонии, четири опери, четири балета, оратории, инструментална музика, камерни творби, много важна, стойностна също хорова и инструментална музика за деца. Аз лично ценя много Втората, Четвъртата (за струнен оркестър) и Шестата му симфония, Концерта за оркестър, Соната-поема за цигулка… Райчев бе абсолютен майстор в композиторския занаят и виртуоз в техниката, която бе избрал за изразяване. А детските му песни и клавирни пиеси отдавна са класика в българската музика. Познавах го, разбира се, той бе общителен, ведър, леко се говореше с него. Излъчваше особена, забързана сърдечност – обичаше да се шегува, да поостане в някаква компания, но не си пилееше времето. И сега като преглеждам отново какво творчество е оставил, си давам сметка колко много е работил. Защото, както поначало е поставена композиторската професия и не само у нас, тя се практикува в извънработно време. Казвал ми е, че пише бързо и лесно. Не съм сигурна, дали това не беше поредната му шега. Творчеството му е на разположение, за съжаление малко се посяга и към неговата музика.
Райчев пише Романтичния концерт за цигулка след преживян инсулт (1989). Той описва историята на създаването на концерта в своя автобиографичен разказ “Спомени от петолинието”, поместен в прекрасно съставеното от музиковедката Маня Попова издание, посветено на Райчев със заглавие “Спомени от петолинието и…извън него” (Издателство Музика, 2002): “След “Поетично музикално съновидение” за този древен тракийски град (Кабиле – Е. Д.) край Ямбол ми дойде вдъхновение да напиша Концерт за цигулка. Докато го пишех, на гости от Германия ми беше дошъл Минчо Минчев. Аз му показах скиците. Той го хареса, направо се въодушеви и поиска да бъде първият му изпълнител. Всъщност аз го посветих на него. А той, поласкан от това, а и защото го беше харесал като музика, за кратко време го научи, макар че концертът имаше трудна фактура. Той беше изпълнен на 24 май 1994 г.” Творчеството на Райчев, след сполетялото го премеждие придобива една особена експресивност. Тъга и лирика са вплетени, издигнати до философски тип реминисцентност. Той се обръща и към Овидий в ораторията “Кабиле”, от тези години е и Партита меланхолика за струнен оркестър. Кулминацията в този спектър от настроения е Шестата му симфония, която той назовава “Литургична”. В този период композиторът пише Малко есе за романтиката, в което изповядва, че се чувства ограбен, защото му е отнета “романтиката на необяснимата тъга и меланхолията…на мечтите и надеждите…” Това е основното лирическо настроение и на композицията му, в която доминират два драматургични пласта – драматичният, с един централен, повтарящ се като идея фикс “мотив на злото”, който всъщност е част от темата на танца на Кашчей от “Жар птица” на Стравински (очевидно е, че Райчев е искал този мотив да бъде разпознат и правилно разчетен) и много разгърнатият, затрогващ с интимното си звучене, силно сугестивен лиричен пласт, който предоставя на солиста възможността през тембровата метафорика да потърси дълбочината и плътност в израза на оголената емоция в текста на концерта. Светлин Русев и Григор Паликаров уплътниха достатъчно драматичната първа част, която започва някак внезапно, сякаш неочаквано, но веднага “по същество”, в която звуците на солиращата цигулка и оркестъра се преплитат, вият в неистовост. Аз-а на цигулковата партия се опитва да надделее оркестровия “мрак”, тревожността, която й е възложена “се изговаря” с широкото разположение на главната тема, която майсторски фиксира това душевно състояниие. След експозицията, “изиграна” с енергия и вглъбеност от Русев, оркестърът формулира мотива на злото, с който се конфронтира звуково солистът – а основната тема зазвучава като отговор-коментар на мотива-заплаха – средният дял на първата част е направо театрална. Схватката между личността и това, което я заобикаля е толкова релефна, така ясно “изговорена”! Много добре изградена първа част! В нея и диригентът подчерта този строеж на творбата, в която всяка реплика от оркестъра и от цигулката бяха артикулирани със съвсем кратки, подходящи дъхове и този подход формулира точно драматургичната специфика на концерта. И риториката на автора. Втората част излъчваше предимно тоново споделяне, изповед, в която ми се искаше звукът на цигулката да е по-събран, по-подразбиращ се, въпреки разгърнатата мелодика, което би му придало повече интимност, неповторимост, не толкова звънкост и блясък. Самият подход на Райчев, който реализира развитието и чрез отделни сола-реплики в оркестъра – сякаш отделни гласове, които подхвърлят думи на солиста, още повече увеличава шанса му да отговори с подобаващо, в известна степен, контрастиращо звуково настроение. Липсваше ми изразът на това душевно объркване, на тихото страдание, което внушава партията му във втората част на концерта, която не случайно не е отделена от първата – просто тази мощна гама от различни и контрастни чувства не търпи пауза, разкъсване, не трябва да попада в конвенцията край-начало. Финалната трета част е много близка по характер до скерцото в стил Шостакович. Имам пред вид “обратния” характер в част, която обикновено трябва да е по-ведра. Тук усмивката се изкривява в съвсем ясна гримаса. Забележително бе осмислен средният дял на частта, а в последвалата бравура оркестърът бе артикулиран старателно от диригента, който изведе ясно аугментирания вариант на мотива на злото от първата част. Тази нагледна бравура и в солиста, и в оркестъра, този шемет в преживяването, който придобива характер на неизбежност бе всъщност експресивната кулминация на творбата, наистина зашеметяващо уплътнена и от солист, и от диригент. Въздействащо бе финалното, прилично на стенание, протяжно “изплакване” на солиста, сред гъстотата на звуковия метеж, с който завършва концертът. А Светлин Русев заслужава адмирации с полагането на усилия да внедри българска музика в репертоара си, особено от септември миналата година насам. Като се има предвид, че до края на сезона ще свири още един български концерт той, както вече писах по друг повод, действително рязко се откроява сред своето поколение музиканти (а и не само) в реализацията, в разпространението на българска музика. Концертът на Райчев бе приет радушно от публиката, колкото и да не бе многобройна, за съжаление. Няма как да е многобройна, след като музикантите не създават навика у хората да се интересуват от българското творчество, което и самите музиканти избягват. Няколкото изключения само потвърждават правилото.