На 19 януари програмата на Софийската филхармония, съставена от гастролиращия за първи път в София британски диригент Джонатан Блоксам бе атрактивно съчетание от чернобяла и многоцветна музика. В Бетовеновия Пети клавирен концерт, с който се откри вечерта, солист бе Александър Улман (1991), един пианист, с когото софийската публика се среща за трети път от 2020 година насам. Имах възможност да го чуя през миналия сезон, когато той свири Четвъртия Бетовенов концерт под палката на Денис Ръсел Дейвис. Тогава силно впечатление ми направи своеобразният му подстъп към вековната фактура, лишен от онова коварно страхопочитание на младия инструменталист, което може да лиши класически текст от неговата виталност, като го постави на пиедестала на вечността. Улман има своя визия за чувствителността, която може да се изтръгне от текста на класика без да се съобразява с консервативните постулати за жалоните на стила. Затова сега очаквах неговите идеи за Петия концерт и той отново не ме разочарова с прочита си. Когато определям (и не само аз) Бетовеновата творба като черно-бяла, естествено имам предвид инструменталния катехизис, който композиторът създава, в който инструментът и оркестърът формират, структурират цялото с ясно диференцирани параметри, без темброви излишъци, разчитайки предимно на ресурса на тематичния материал. Улман е силно креативен пианист и не се колебае в “подриването” на редица стилови правила за Бетовеновата музика. Слухът му преобразува стандартните решения, дава му импулса за индивидуални, на каквито той е много много способен – в отиграването на фразата, в агогиката, в подаването на реплики към оркестъра – винаги с нюнас във въпросите, които му отправя. Инвентивен музикант, настоява да го слушаш, да приемаш хрумванията му. Успява поради особената вътрешна логика в развитието, която предлага и много разнообразната звукова интерпретация на текста. С нея той не само прави впечатление, но и държи съзнанието на слушателя с подвижността на тембъра, обема, плътността и динамиката в звукоизвличането си. Партнира великолепно на диригент и оркестър в една рядка взаимност. Външната непреклонност на Бетовеновата музика и стабилното й конструиране в прочита на Улман някак се променят, приближават се до съвременния слушател, предлагат му и едно деликатно колориране, без самият той да прекалява в разширението на графическия модел, въпреки безкрайния си технически ресурс, който се артикулира в неговия пианизъм. Сдържаната страст в биса му “Любовни мечти” от Лист потвърди у мен впечатлението за добрия вкус, за културата, за търпението на фразата и за логиката в емоционалния изказ на Улман – един музикант от значение!
Диригентът Джонатан Блоксам от миналата година е поел поста на постоянен диригент на състава London Mozart Players. Ученик по дирижиране е и на Пааво Ярви. Има сериозна кариера, която включва авторитетни състави и институции като Лондонската филхармония, Националния оркестър на BBC – Уелс, Моцартеум – Залцбург, Симфоничния оркестър на Бирмингам, известни оркестри в Германия и Естония. Предпочита класическия репертоар.
Втората част на дебютния му за София концерт бе напълно контрастна спрямо първата – с двете сюити из балета “Дафнис и Хлое” от Равел. Очевидно контрастът е търсен и за да се откроят два типа оркестрово мислене, които дават възможност за още по-пълноценно представяне на състава и на неговия диригент. Тук пиршеството на инструменталните тембри бе изведено и разгърнато максимално, също и с участието на хора, чийто колорит и драматургично внушение можеха да бъдат по-категорично предложени. Но това не попречи на великолепието от цветове и хармонии, което щедро и с удоволствие бе показано от музикантите под палката на Блоксам. Оркестърът на Равел винаги изкушава диригентите с невероятните и много ефектни инструментални съчетания, с красотата, породена от енергията на тембъра, също и с обилието от възможности, предоставено на музиканта и в соловите, и в ансамбловите му изяви. Тук Блоксам дисциплинира уместно изказа, за да насочи, да влее тази енергия в симфоничната игра, във въодушевяващото драматургично развитие, пронизано от фантастична образност и забележително разнообразие на хармоничната цялост. Всичко това бе превъзходно изградено от диригента, който показа великолепна звукова култура във воденето на оркестъра, способност да чуе и да изтръгне неподозирани с вибрирането си съчетания между и в отделните групи и заедно с музикантите да се опияни от могъщия темпоритъм и в двете сюити, но особено в грандиозния финал на втората. Сигурна съм, че ефектът нямаше да е така забележителен, ако Джонатан Блоксам не притежаваше много ценната за един диригент способност не само да импулсира могъщия инструмент пред себе си, но и да го държи под контрол във всеки миг от изпълнението на предпочитаната творба, което се отличи с вдъхновената си посветеност. Допускам и се надявам, че ще го видим отново в зала “България”. И понеже по природа съм оптимист, допускам също, че неговите български другари по занаят и възраст ще съумеят да присъстват на следващ негов концерт. Има какво да чуят и видят и сигурно ще им е от полза.