С напредването на годините все по-често си мисля за „неправилните“ хора, които срещнах в живота си. За бунтарите. За тези, които имаха неимоверната енергия да отстояват себе си в изкуството, с което се занимават. Които имаха смелостта да грешат. Да рушат и да строят. Хора взривни, в движение, което не можеше да се следва, камо ли да се повтори. Хора с клокочещ, вулканичен талант. С характер. С необикновена мисъл. С непреклонен дух, способен да доведе до катаклизми…
И тук мисълта ми изправя образа на композитора, диригента, педагога, писателя Константин Илиев (9.03.1924- 6.03.1988) – с всичките ми осъществени и неосъществени срещи с него, с възторзите и разочарованията, с конфликтните моменти, последвани от протегнатата ръка на по-мъдрия – за голяма моя изненада. Той беше човек, който влияеше страхотно, самото му присъствие бе коректив – не по отношение на поведение, благост и други от този род. Бе естетически коректив, мощен естетически коректив, бих казала. Дори и тези, които открито го ненавиждаха, някак внимаваха – нямаше как да не съзнават, че ги превъзхожда и като музикант, и като култура, и като човек, който можеше да бъде светкавично безцеремонен в определена ситуация. Можеше също да е много ларж, да е отзивчив покровител, без каквато и да е демонстративност. Бе по-свободният човек.
Започнах да пиша тези неподредени редове, използвайки формалния повод на неговата 100-годишнина. Защо го правя? Защо рискувам да покажа своята недостатъчност спрямо тази личност, минала и през моя живот? Защото считам, че и днес на тези, които живеят като музиканти, на тези, които искат да бъдат културни хора, трябва да им се припомнят тези личности – музикалният ни живот не поднася щедро подобна възможност. Сякаш непрекъснато чувам един масов шепот: „Убивайте бащите!“ – някакво може би неосъзнато желание или просто леност има у много днешни амбициозни „строители на музикалния ни живот“ (не по Симеон Радев) да дъвчат едно и също, да се правят, че преди тях не е имало нищо. Не са дори бледо копие на предците си. Сякаш искат те да бъдат забравени от целокупното българско население. И това е равносилно на престъпление.
С музиканти, с хора като Константин Илиев, живеещи паралелно с теб в пространството нямаше никакъв начин да се отдадеш на летаргия. Да си лекомислен по отношение на работата си. Той имаше магическата способност да влияе „дистанционно“ – от сцената, от академичната катедра, от радиото или телевизията. Или през някой от своите шедьоври. И нямаше как да е другояче, защото личността му изпълваше пространството, той живееше бързо, скоростно, сякаш знаеше, че ще умре в разцвета на зрелите си години. Само на 64! Гореше във всичко със страст, с вулканична енергия, имах чувството, че нищо не му убягва – от това, което се случва в музикалната култура на България, на света, от развитието на учениците му, за които се грижеше бащински, от качеството на изпълнителите-инструменталисти, на младите музиковеди – също. Окуражаваше, гълчеше, критикуваше, понякога със забележително унищожителен сарказъм. И все пак най-лошо бе да не те забелязва, да не съществуваш за него.
Щях да продължа текста си, но ме изпревариха прекрасните млади музиканти от камерния ансамбъл “Силуети” и техният преподавател професор Венцеслав Николов. Вчера, точно на 9 март, на рождения ден на Константин Илиев, те поканиха всички, за които това име е от значение, на концертна вечер-разговор – своеобразен творчески портрет на този огромен музикант, означен с простичкото “Спомен за Константин Илиев”. Вечерта започна с представяне на второто издание на книгата му “Слово и дело”, реализирано от неговия първороден син архитект Венцислав Илиев. Разбира се и той пристигна от родния си град Русе, където живее до днес и мисля, че този негов жест, преиздаването на книгата на Илиев, 27 години след първото издание, е най-силно преклонение пред паметта на голямата личност, на бащата. Второто издание е с нова корица, допълнено е с още снимков материал от архивите на архитект Илиев и на диригента Веселин Байчев, койпо бе ученик на Константин Илиев и първи изпълнител на сериозни негови произведения. Байчев е написал в предговор към второто издание, за трите живота на Илиев. И мисля, че няма по-точно формулиране за същността на твореца, който даде толкова много на българската музикална култура: като диригент той “внесе” на концертния подиум музика от Онегер и Барток, Прокофиев, Шостакович, Стравински, Веберн, Шьонберг, Берг…. Покани Месиен да присъства на българската премиера на своята симфония “Турангалила”. Издирижира камара български произведения – да не говорим за сериозния творчески контакт с Пипков, например, за когото написа и монография. Както и за приятеля си Лазар Николов. Написа музика, чиито качества са осветени частично; още не са формулирани нейните реални параметри. Възпита важни, сериозни диригенти, осъзнали колко е съществено за една култура да се свири, да се разпространява нейната музика. Да се продължава тази трудна, но изключително важна мисия да се възпита публиката да се осмели да чуе друг тип музикална организация, в която няма как да търсиш единствено “запеваемата мелодия”.
Книгата, която някак озаряваше с новата си корица, изправила осанката на диригента Илиев, бе представена от проф. Анди Палиева, след нея говори и Венцислав Илиев. Като гледах лицата около себе си, като слушах тези, които говорят нямаше как да не си помисля, че ми се подарява едно отдавна забравено като емоция преживяване сред смислени хора, със смислени идеи и цели, всички обединени от спомена. Сигурна съм, че всеки се бе вглъбил в своите спомени за Константин – особено когато “тръгна” и забележителната втора част на вечерта, която ни подариха цигуларката Калина Митева, виолончелистката Габриела Калоянова, пианистката Лилия Жекова и кларинетистът Кристиян Калоянов, заедно с един от малкото вече свидетели по темата “живот с Константин Илиев” Венцеслав Николов. Очевидно бяха работили много за тази вечер – за да подредят драматургически разговора си, да покажат, да напомнят за диригента с много откъси от запазени негови аудио- и видеозаписи, съхраниили музика и със солистите Георги Бадев, Антон Диков, Венцеслав Николов, Давид Ойстрах, Дмитрий Шостакович в ролята си на пианист, Святослав Рихтер… Самият Константин Илиев “възкръсна” с експанзията на своите мисли и като композитор – също. В разговора на младите със своя преподавател и приятел също бе акцентирано върху многопластовия образ на човека, диригента, композитора, преподавателя по дирижиране и най-вече – върху фигурата, която нямаше как да не бъде забелязана, да не бъде споменавана от нас, следващите – винаги с някакво страхопочитание и респект, винаги с желание да уловим възможно повече нейни движения, да разгадаем целта им, да ги осмислим. Да се доближим…
И като изписвам думата желание, веднага се спирам върху великолепните прочити на артистите от “Силуети” на три композиции на Илиев. В по-ранната дуо соната за цигулка и виолончело (1953) Калина Митева и Габриела Калоянова с удоволствие реализираха полифоничната игра в това “произведение на чистата музика”, както го определя авторът. Великолепна образност постигна Лилия Жекова в седемте миниатюри от клавирния цикъл “Детски птици” (1963). Финално прозвуча един късен опус на композитора от 1987 година – Седем багатели за кларинет и виолончело. Прочитът на Кристиян и Габриела Калоянови ме изуми със своята прозорливост, с артикулацията на щриха и с лекотата и пъргавината във взаимната темброва игра.
Звуци и образи, които провокират сълзи. Сълзите са не само заради човека, когото не виждаме от 36 години. Мисля, че повече ги предизвика мисълта, че от 36 години отсъствието на Константин Илиев е постоянно, неотменимо. Дълго! Мястото му, дори и символно, не е заето – беше прекалено и задължаващо богата личност, талантът не му стигаше, имаше култура на човек от Ренесанса – въпреки че характерът му отвеждаше към други епохи.
Боже, искам пак да ми пресече пътя гневен, с цигара в уста и да не ме остави да довърша една покана за среща в едно читалище, организирана от негов ученик, с когото се бяха понапуснали. Ученикът се казваше Емил Чакъров, той ме прати да каня Константин Илиев за творческа среща в читалище “Заимов”, без да ми съобщи за промяната в техните отношения. Наивно пристъпих към Константин Илиев и започнах. Това се случваше на три метра от диригентската му стая в зала “България”. Само като чу читалище “Заимов” Илиев просто се обърна и тръгна към стаята си. А Бедрос Папазян, тогава вече оркестрант във филхармонията, който беше с мен, каза: “Не бях виждал човек да позеленява. Ето сега си зелена.” Това беше през 1969 г. Нататък имаше всичко в спорадичните ми срещи и отношения с Големия. Но много по-късно разбрах, че самата мисъл за паралелен живот с този човек е силна, добра, успокояваща мисъл. Някак си изпитах нещо от тази емоция, някак си се успокоих когато чух и видях как прекрасните “Силуети” отвориха вратите към делата на Константин Илиев и как четат музиката му. И се появи къс надежда.