За такива концерти се пише най-трудно. Тогава критикът винаги разбира, че не му достигат сили, че и лексикален опит да интерпретира изпълнението равностойно на прочита на диригента. В случая диригентът е Емил Табаков, а оркестърът, с който се случи това чудо в зала „България“ е Софийската филхармония. Вярно е, че концертите на Табаков никога не са напускали едно определено, много високо равнище. Но е имал и концерти като този, концерти, които са спирали дъха. Напоследък ги има все по-често. (Веднага искам да припомня потресаващата негова интерпретация на Петнайсетата симфония на Шостакович на предишния му концерт с оркестъра.) И този факт не е плод на случайността. Защото това е диригент, който продължава да работи с младежко постоянство, ненаситно, неуморно, въпреки десетилетния си опит, въпреки своята сериозна международна популярност (намразих думата „световен“, благодарение на празнодумната българска среда). Той никога не разчита и на оркестрантския опит. При първото просвирване на определена творба вече му е ясно какво и колко трябва да се работи за да се постигне мечтания от него звуков резултат. Какъв трябва да е специфичният за дадения стил подход към музикалния текст – за струнните по отношение на вибратото, воденето, и разпределението на лъка, щрихи като спикато (за Брамс по-широко), пицикато, постигане и поддържане на интензивността в звученето, особено в тихи динамики, поддържане на мелодичната линия в духовите, постигане на желаната плътност, овладяване на инструменталната маса… За духовите – дишането, „управлението“ на въздушния поток в контекста на ансамбъла… Детайлите са безкрайно много – зависят от дълбочината на конкретното „влизане“ в музиката. В случая усилията му са били само в една стилова посока, защото в концерта, който може би не случайно се състоя на 17 септември – а това е празник с особена символика в българския православен календар, звуча само музика от Брамс – Двойният концерт със солисти корееца Едуин Ънг Су Ким – цигулка и венецуелеца Грегорио Нието – виолончело и Първата симфония.
След мощното четиритактово встъпление на оркестъра, Нието го отрази ефектно във встъпителната каденца-отговор на челото. Ким се присъедини стриктно и някак даде насоката, в която ще се случи тяхното солово участие. И двамата са технични инструменталисти и ако имам критични бележки по отношение на тяхното представяне, те се отнасят повече до целостта на техния наратив, до стилистиката и енергията в тяхното съвместно инструментално поведение. Този концерт не е от най-трудните в инструментално отношение, но „компенсира“ с комплицирания философски подход към драматургията, с интертекстуалната специфика на творбата, която може да изведе на преден план някои пресъздадени от композитора тематични ядра и да ги напласти в диалога между солистите, но и в партньорството им с оркестъра. Участието на двамата бе изтъкано от правилност, но му липсваше усета и стремежа към това своеобразно поривно движение, което Емил Табаков постигаше с оркестъра. Получи се нагледна разлика в нивата на смисъла, която наруши целостта на диалога и на общото драматургично изграждане. Сложният облик на този концерт се състои в това, че той не се отличава с типичната за жанра трактовка на инструментите, а по-скоро пресъздава лаконично, сдържано един възможен философски трактат върху многоплановото музикално съглашение на солистите и на оркестровите групи. В тази звукова утопия се ориентират само много опитни, осмислили латентните възможности на творбата изпълнители.
Концертът постигна своята кулминация във втората част, когато Емил Табаков запозна по блестящ начин публиката със своята версия за възможния прочит на Първата Брамсова симфония. Бих искала да припомня, че той е записал по-голямата част от оркестровите произведения на композитора – четирите симфонии, двата концерта за пиано с Димитрис Сгурос, Вариациите по тема от Хайдн, Академична и Трагична увертюри и Немски реквием – все със Софийската фихармония. Разбира се, музикант като него добавя смисъл към всяко изпълнение, разкрива още възможности в изграждането на драматургията и извайване на гъвкава, променяща се оркестрова тъкан в трагичното повествование. При Табаков драматизмът в първата част бе релефен, бушуващ във всяка нота и фраза, спираше дъха – катарзисно се появи невероятният „елипсис“ в движението към хроматичната фигура, която синтезира утешение след драматичните събития и въведе към по-сдържания, по-философски характер на втората част. Описвам тези детайли от текста на симфонията и си давам сметка защо го правя – защото композиторът Табаков тук активно съдейства на диригента. Разбираш, че на него по специфичен начин му е ясно защо по такъв начин се развива, върви музиката. И във втората част тягостното настроение продължава да владее и всеки глас от оркестъра като че ли се стреми да го оцвети и уплътни. Втората част по характер е разновидност на първата – продължава драматичната колизия, но през размисъла, и през интересно регистрово разположение, което Табаков изнесе и подчерта в трансформацията на трагическия разказ. Без никакво отклонение от музикалното движение, без прекъсване на наратива, който се поддържаше излят и естествен. Оркестърът звучеше по начин, който не можеше да не се забележи – и във фразирането, и в щрихите, във всеки детайл, който формира и характеризира оркестровия звук, съобразен със стила на композитора. Очевидно Табаков бе приложил една от своите „рецепти“ за постигане на автентично стилово оркестрово внушение. И като истински майстор-драматург изгради по неповторим начин последната част на симфонията – не случайно я наричат една от най-мощните части в симфоничната литература след Бетовен. Величие, мащаб, мощ и колосална енергия движеха маестрото в неговата безпрекословна власт над оркестъра, който му се подчиняваше сътворчески, разбирайки, че участва в един невероятен, вдъхновен процес – от началното предложение и многозначителните, тук тайнствени сякаш пицикати, до безусловната тематична логика и страхотния финал. Диригентът сякаш се наслаждаваше на възможностите, които предлага музиката, сякаш не искаше да свършва – може би затова бе дръпнал съвсем леко назад обичайното темпо – за да се чуе всичко, което съгражда, което ни съобщава този опус – в един определено съдбовен дискурс. След многозначителната пауза, фокусираща всеобщото внимание дойде ред и на философски издържаната тема в до мажор, която се превърна в нов импулс за вдъхновено развитие, спонтанен разговор и между солиращите духови. Чух един пълноценен оркестър, който в динамика форте звучеше културно, събрано, естетически подредено. Имах шанса също да чуя оркестъра в пълния му състав, нещо, което от ковид-преживяванията насам с български диригент не се беше случвало. Поне аз не съм го виждала. Изключително важно е в творби на големите симфоници оркестърът да не се лишава от своите десет щрайхисти, а понякога и от повече. Балансът между групите беше не пожелателен, а впечатляващо реален и даде възможност на диригента да постигне грандиозната с драматизма, със силата и мащаба си кулминация, която остави залата без дъх пред това чудо, за да гръмне след това в безкрайни аплаузи. Залата приветстваше Майстора.