От момента, в който го чух, как във второто действие на “Фиделио” започна арията Gott! Welch Dunkel hier! (преди 20 години) нямаше как да не тръгна по следите му – и в телевизионните канали, и в Medici TV и в Спотифай, и в дигиталната зала на Берлинската филхармония.. Неговият Флорестан влиза в спектакъла (“Фиделио” с Харнонкур – Цюрих, 2004) с глас, който сякаш тишината произвежда. Такова пианисисимо за първи път чувах от тенор, само върху думата Gott гласът му направи неимоверно крешендо до фортисимо. Ефектът дойде и от факта, че преди Кауфман да започне, Харнонкур направи плътно, динамически бурно, напрегнато въведение, което подготви умело, резултатно контраста с тишинното начало на Кауфман. Мисля, че съм чула големи певци, големи тенори – също. Но и най-големите не ме бяха поразявали с такава техника на звукопроизводство и с такова естетическо проумление и споделяне на стил. Франко Корели е имал способността да филира високи тонове до пианисимо и след това да ги разгърне до форте. Но Йонас Кауфман е певецът, когото бих определила като глас-хамелеон. Защото неговият глас има способността да се променя невероятно: той може да е най-драматичният (например Каварадоси), може да е съвсем лиричен (чуйте го във “Вертер”), може да е инструментално дефиниран – като в кантатата “Риналдо” от Брамс (2010 с Абадо) или стриктно насочен към ансамбловия звук и смисъл във вокално-симфонична фактура, например (Das Lied von der Erde – Малер, пак Абадо). Може да “произвежда” несвършващи фрази – например в оперите на любимия му Вагнер – “Лоенгрин”, 2012 Миланската скала или “Парсифал”, или “Тристан и Изолда”, може да те зашемети с характерен, виртуозен щрих и светкавичните идеи, които показва с гласа си. Може да атакува фразата, за да означи силата и характера на героя си, но може също да се плъзне в нея безшумно като змия и да я разтвори след това – сякаш до безкрая. Негов изключителен патент е медзавоче-пеенето – чуйте как прави финала на прочутата ария на Радамес “Celeste Aida”, например. Но примерите са безброй, защото това е един само щрих от личността на певеца. Който дава основание да си мислиш за многото гласове, събрани в тялото и душага на този огромен музикант. Какво да кажем за неговото силно и постоянно концертно и звукозаписно присъствие с откъси от “по-леките” жанрове – оперети, популярни филмови теми, дори шлагери. Не се насищаш, когато го слушаш. От документалните филми, които досега са направени за него предпочитам “Jonas Kaufmann, Tenor for the Ages” от 2017 година, фокусиран върху процеса на Кауфман, показвайки го и в неговата всекидневна земност и в неговата музикантска извънредност. Наслаждаваш се на щедрата, но и контролирана емисия, на спонтанността му, на импровизационността му, която те въвлича в желано приключение, но винаги с мярка, контрол, фокус. Не е фанатик на тема дисциплина (все пак е баварец) – дори във филма за него показват как минута преди ди излезе като Отело, хуква да си вземе забравения меч. Виждаме го, леко изпотен от тичането. Но това изобщо не се отразява на мощта и силата в началото на неговата вокална поява. Просто има великолепен апарат, който му се отблагодарява в процеса на работа, въпреки някои отминали премеждия, които не му бяха спестени.
Концертът на Йонас Кауфман в София (28. 09) заедно със Софийската филхармония под диригентството на Йохен Ридер, с когото Кауфман много често музицира и с партньорка американското сопрано Рейчъл Уилис-Сьоренсен бе, разбира се, събитие. В зала 1 на НДК този път и озвучаването бе на необходимото равнище. С вкус и с мисъл за стил и времетраене бе подбрана програмата на концерта – 90 минути с паузата. Да, програма за оперна гала, наистина, първата част от която бе оперна с фрагменти от творби на Леонкавало (Палячи), Пучини (Бохеми и Турандот), Джордано (Андре Шение). Магията започна още с Пролога от “Палячи”, написан за баритон, която прозвуча с впечатляваща тъмна окраска и в ниския регистър с абсолютно баритонов тембър. За да поднесе контрастния регистър в ариозото на Канио Vesti la giubba. Още тогава се питаш, какво не може този певец. Колкото и да познаваш изкуството му, все те изненадва с нови и нови свои умения. Страст и нежност, така съкровено вокално пресъздадени в дуета O, suave fanciulla от “Бохеми”, в който и сопраното продължи артистичната линия, зададена от него. И силно драматично обагряне в импровизото на Шение… Трудно е да се опише цялото богатство, което Кауфман разкрива във всяка избрана от него посока на вокално поведение. Втората част въведе залата в света на оперетата с музика от Лехар (Джудита, Фраскита, Веселата вдовица и Страната на усмивките). И едно филмово бижу в стила на немското кабаре – Целувам ви ръка, мадам (Ich küsse ihre Hand, Madam) – прочутата тема от немия филм със същото заглавие от 1929 г. Пеят я мнозина, а Кауфман я поднесе софийската си публика с прелъстителна флиртаджийска нотка в поведението на мъж, отнесен, потънал в кабарето. С цял арсенал от вокални умения – много кратки, неусетни глисанди, съблазнително медзавоче, неусетни но важни дъхове, игра с агогиката – това го демонстрира фантастично и във веднага последвалия откъс “Hab’ ein blaues Himmelbett” от “Фраскита” на Лехар, в който също като при”Целувам ви ръка, мадам”, излъчи елегантна еротика и извая фантастичен фалцетен финал – страстен завършек на едно любовно приключение. Велик изкусител! Преживяването е трудно за описване, но за пореден път човек си дава сметка, колко гласово автентичен е този певец. Как настройва за мигове блендата на безценния си инструмент, за да те вкара, макар и за минути, в поредния сюжет, в поредната драма или комедия. Прави го с невероятна лекота, естественост, без никакви допълнителни “аксесоарни наноси”, така често срещани в оперната и вокална практика като излишно подчертаване на важни, според повечето певци, моменти от музикалния или словесния текст, което Барт назовава сполучливо “плеоназъм от намерения” и което е в състояние да нарани естественото развитие в музиката. Кауфман не разчита на такива ефекти; той поднася “простото семантично съдържание” на текста, заедно с музиката, която единствено има право да го разкрива, да подчертава важното в него, така както го е задал композитора. Този певец не се бои да играе с музикалния текст спонтанно, с много естествена импровизационност и в същото време да подскаже всичко важно, стилово съществено в избрания откъс, без за миг да се отклонява от основните параметри на съзиданието. И е много, много обаятелен! Знае го, но не злоупотребява с това; дарява залата щедро с музиката си, поднесена и драматично, и с чувство за хумор, с лекотата на избрания да бъде свободен в изкуството си. Рейчъл Уилис-Сьоренсен му партнираше с музикалната си стабилност, с красивия си глас, с много симпатична отдаденост в дуетите и с чудесно присъствие в арията на Мими от “Бохеми” и в трудната песен на Хана “Виля” от “Веселата вдовица”, в която почти се справи самоотвержено с пианисисмото, изискано от автора върху сол от втора октава, но на финала бе безупречна с динамичното изтъняване върху си от втора октава. Не мога да не спомена и диригента Йохен Ридер – великолепен професионалист, създаден да съпровожда певец като Кауфман – гъвкаво водеше оркестъра, който бе много концентриран и отзивчив, съобразяващ се с всеки нюанс в този глас, което не е лека задача когато съпровождаш такъв безкраен в идеите си и в моженето си артист. Вижда се, че Кауфман и Ридер отдавна са партньори, не само на концерти, но и в звукозаписното студио и тук клишето “дишат заедно” е напълно подходящо. Впрочем слушала съм и партньорки на Кауфман в оперната му кариера, които споделят, че с него се работи лесно – изобщо не се държи като “звезден”, въпреки че има всички основания за това. Ще спомена също, че е пял с българките Веселина Кацарова (прочута постановка на “Кармен” в Цюрих), с Красимира Стоянова (познавам само “Аида” и Реквием – Верди с Марис Янсонс в Залцбург)) и на концерти със Соня Йончева, а през 2017 двамата си партнираха в “Дон Карлос” в Париж.
Колкото и да се стремиш да опишеш преживяното с Йонас Кауфман – и на този концерт, и в спектакли по телевизията и в мрежата, винаги остава много недоизказано, недоизречено, непълно. Когато един певец разполага с глас, който има способността да се умножава в много, много гласове според стила и движението на музиката в творбата, според характера на персонажа, който въплъщава, на един критик не му остава нищо друго освен да се примири с невъзможността да интерпретира пълноценно, цялостно този абсолютен феномен.