Фестивалите в София продължават. Току що завърши “Камералия” – проведе се за шести път и е вторият фестивал (след Пиано Екстраваганца), създаден и ръководен от неуморния Людмил Ангелов. Това бяха пет концерта, разположени между 21 септември и 9 октомври. Посетих два от тях ( 24 и 29. 09), които представиха интегрално камерната музика за струнни и пиано от Рихард Щраус – една малко известна у нас глава от музикалното творчество на големия баварец. Отнася се най-вече към ранните му години в упражняването на композиторския занаят, когато е опитвал, напипвал, играл с предишни епохи, оглеждал се е, вслушвал се е и в звуците на своето съвремие. Началните композиторски опити обикновено не привличат вниманието на музикантите – всеки предпочита да “се пробва” в някой шедьовър и обикновено тези проби остават в архива. Но Людмил Ангелов отдавна е заявил един важен свой приоритет – да организира и също да участва в интегрално представяне на известни и по-неизвестни музикални творби. В дългогодишната си пианистична кариера той, така да се каже, е образовал многократно и системно публиката. И сега в тези два концерта бе ангажирал свои колеги, за да разкрият по-обхватно началото на колосалния път на Щраус. В първия концерт това бяха две клавирни триа, създадени когато е бил още дете. И двете бяха български премиери и в реализацията на тази своя идея Ангелов бе поканил съвсем младия и много талантлив цигулар Виктор Тренев, испанския виолончелист Габриел Уреня и пианистката Донка Ангъчева, която живее и работи във Виена. Покоряваща е музиката на детето Рихард Щраус. В първото, ла мажорно, трио се чува сериозно изследване на класическите композициони прийоми – повече Моцарт, струва ми се, с много трудна клавирна партия (тук поверена на Ангъчева, която бе брилянтна в самостоятелната си изява и като партньор на Тренев и Уреня – балансирана, деликатно оцветяваща звуковата картина, гъвкава по отношение на фразирането и на динамичните ансамблови решения), която бе свидетелство за равнището на пианиста Рихард Щраус. Още на 13-годишна възраст. Както впрочем и второто трио в ре мажор, ориентирано стилистически повече към романтиците-предшественици на Щраус – като Шуман, с филигранно съчетаване на инструментите, сериозно “отиграно” от Тренев, Уреня и Людмил Ангелов на пианото. И той имаше пред себе си клавирна партия с изключително сложна фактура. В тези ранни опуси, особено във втория, може да се открие симфоничният копнеж на баварския майстор, както и стройната система на моделиране на структурата, в която изненадите в развитието не бяха малко. Не бяха малко и откритията на започващия пътя си композитор в мелодиката и в хармоничната напрегнатост на нейната разработка. По-популярни сред изпълнители и публика са следващите два опуса в програмата – Сонатата за виолончело и пиано (Уреня, Ангъчева) и цигулковата соната – тук с Лия Петрова и Людмил Ангелов. Виолончеловата соната, дело на 19-годишния композитор вече го откроява в средата, в която работи, като му носи първия голям успех. Знае се, че бащата на Рихард Щраус, валдхорнистът Франц Щраус е бил, така да се каже, противник на Вагнер и Лист и като начален ментор на сина си го е насочвал да изучава “по-кротките” немски романтици – Менделсон и Шуман, което синът безусловно е изпълнил (въпреки че в по-късни години се променя, че и “заема” жанра на симфоничната поема именно от Лист). Сонатата е внушително творение, мелодически привлекателно, с обрати, с въздействащи контрасти, които въвеждат интригуващо напрежение в развитието й. И с ефектни идеи – които кулминират във финалната трета част, изсвирена на един дъъх темпераментно, но и прецизно. В цялостния си прочит Уреня и Ангъчева добавиха и смисъла на неудържимото надкамерно развитие, за което сонатата предлага сериозен ресурс. Концертът на 24 септември завърши със Сонатата за цигулка, великолепно изстрадана и изпята от Лия Петрова и Людмил Ангелов. Тя е по-късно младежко творение на Щраус, 23-годишен e когато я пише. Пише я, обладан, повлиян от света на първите си симфонични поеми – “Макбет” и “Дон Жуан”, която композира по същото време). Не е “чисто” камерно творение тази соната, нейната лавинна поривност, импровизационна природа и симфоничен обхват са истинско предизвикателство пред изпълнителите. Двамата великолепни български инструменталисти пресъздадоха възхитително експресивната природа на творбата с неудържимото развитие в първата част, с кантиленната изповедна лирика на втората, със свбодния си импровизационен характер (тя така е и назована – Импровизация), в подвижен диалог, с впечатляваща нюансираност. Със забележителна в своята органичност агогика влязоха в анимато-епизода, за да се върнат към интимната красота на своя разговор, в следващия дял, в който въпросителните репетативни реплики в пианото отзвучаваха с изграден интермецо-характер в цигулката, деликатната изповед на която сякаш угасна недовършена в квинтовия тон преди финалния тонически отзвук в пианото. Повереното му бавно въведение във финалната част, изпълнено с плътност и напрежение от Ангелов, направи още по-неудържимо алегро-то, в което турбулентността на характера – енергичен (мелодичен отзвук от поемата “Дон Жуан”), скерцозен, лирично-кантиленен, тонално оцветен (от ми бемол в до мажор) бе пресъздаден овладяно, с неустоима динамика в развитието. Създаде се незабравимо изживяване, с техния ракурс в прочита, който кулминира в апотеозен завършек.
За клавирен квартет бе цялата програма на втория Щраус-концерт. Квартетът в състав Стоимен Пеев (цигулка), Румен Цветков (виола), Атанас Кръстев (виолончело) и Людмил Ангелов (пиано) представи четири кратки пиеси – Серенада (1881), Празничен марш (1884), Арабски танц (1893) и Любовна песничка (1893), както и Клавирния квартет (1884). Първите четири са прекрасни кратки пиеси, любопитни и от историческа гледна точка, и като сполучливи жанрови игри, дефинирани от заглавията си. Самите изпълнители допринесоха с еквивалентния си подход именно към разкриването на жанровата специфика на всяка от тях – разпятата мелодика на серенадата, отривистата стъпка в марша, ориенталската мелодика и активния ритъм в танца и мелодичния валсов флирт с бюргерския вкус в края на деветнайсети век. Докато клавирният квартет е сериозният опус, в който композиторът изисква много повече от сръчен инструментализъм. Въпреки че е само 20-годишен. Впрочем когато става дума за развитието на музикант като Рихард Щраус нищо не е обичайно: когато създава клавирния си квартет двайсетгодишният музикант вече е напуснал Мюнхен към Дрезден, а после към Берлин, преди това е минал през университета в Мюнхен за една година, в която “се е сближил” с Шекспир, учил е сериозно история, литература и естетика. Там също чете много и задълбочено Шопенхауер, но преди това изучава сериозно музиката на Вагнер (от когото баща му се стреми да го отдалечи). И започва да дирижира – отначало като асистент на Ханс фон Бюлов, в Майнинген, с партитура и молив в ръка и много скоро след това, след напускането на фон Бюлов, поема оркестъра. Не спира да пише – и в този смисъл клавирният квартет акумулира неговите страсти по Брамс, задълбочава вкуса му към мащаба на симфоничниото разгръщане, разгръща спецификата на личния му ансамблов слух и, разбира се, тембровото му въображение в създаването и експонирането на един напрегнат емоционален свят. Квартетът “предлага” пространни мелодии от 16 такта, не пести жестовете, изпълнени със страст и патос… Цялата възможна чувствена щедрост на 20-годишния е в музиката, която трае 40 минути и е събрана в четиричастна структура. Много трудна творба, не само в инструментален аспект – там днешният концертиращ музикант не би имал проблеми. Много по-сложно е да се подреди емоционалния свят на творбата, без да се пренасища с ефектни, често любими на слушателя подходи към него, които създават атмосфера на евтина сантименталност. Тъкмо това бяха избегнали в прочита си Пеев, Цветков, Кръстев и Ангелов. Подходът им бе консеквентен в дисциплината на фразирането, на “разчета” в динамичните метаморфози, на предписаните емоционални “избухвания”, които се случваха в строга логична скала. Този подход даде възможност на слушателя да проследи драматургичния процес, да обхване обема на съдържанието, да се отдаде, да се вслуша в интригуващата ансамблова риторика на четиримата, която ни съобщи всичко най-съществено в композицията. Подобно тържество на обединението на смисъл и емоция е рядко преживяване в днешния лековат свят.