И това е мощно, мъжко откровение! Това е прочит, който бележи съзнанието с необяснимо различния и съвсем ясен разказ. Разказ, който предизвиква разговор. Интимен, тих разговор, в полутъмно пространство: свирещият не само се разкрива изцяло в произнесения текст, но настоява и получава безмълвния отговор от всеки, който го слуша. Много особен е неговият маниер на свирене, много негов. Седи на пианото, сякаш с неудобство, сякаш не знае какво ще “произведе”, сякаш за първи път посяга към музикалния текст, за да опита да го чуе, да вникне. И когато започне да го свири текстът действително разказва. Тук няма пасажи, акорди, отзвучаване, фраза, щрихи, стилистика, изграждане на формата. Впрочем има ги, естествено, но Димо те отклонява от елементите на творбата; насочва те изцяло към семантичната плътност на личното свое прозрение за съобщенията на текста. Превръща ги в този негов, единствен в момента разказ, който приковава вниманието и налага на слушателя да се концентрира, за да чуе истините, които му разкрива. Само в този момент, само сега – звучат такива, каквито са и отлитат в пространството. Иде ти да протегнеш ръка, за да ги уловиш, да ги задържиш – толкова копнееш да се върне всичко, да го чуеш отново, да не отминава. Да го запомниш. От своето забележително клавирно поколение Димо Димов е единственият, който не прилича на пианиста, който концертира. Нямам впечатление, че има огромен репертоар, може и да се лъжа. По-скоро съм констатирала, че неговата игра е друга – дълбае в един текст и всеки път го превръща в различен и все така ясен разказ. Как едни и същи ноти могат да разказват толкова различни истории всеки път – не мога да обясня. Може би Димо може. За него не бива да се отнася изречението “Димов го свири така…”, защото всеки път подходът му в разгадаването на тези ноти води до различността на разказа.
В разговора си с музиката, която е избрал, той предпочита да бъде анонимен, да не се налага, да не се изтъква като големия артист. На пианото е човек, който стеснително, но неотклонно, със сериозна мъжка неумолимост разгръща всичко, що е чул и прозрял и добавя безкрайните си открития – все така, сякаш чувствайки се непривично на стола до пианото. Всичко е субстанция, която се събира по този начин за първи път. Само веднъж, в мига на прозвучаване. Всичко е проникване до дълбинното в текста по някакъв странен начин – като че ли го прави с неудобство, че всичко му е така ясно. Спомням си началото на есето “Отношението към текста”, в което Шьонберг пише: “Има много малко хора, които са в състояние да разберат, какво музиката има да каже.” Димо Димов почти винаги ми дава “шанса” да разбера колко още имам да разкривам в музиката, която изпълнява. Помага ми да го правя.
На 27 юни той свири две важни, гранични Бетовенови сонати – 17-ата, ре минорната, оз. 31 № 2 и последната, 32-ра, до минор, оп. 111. И между тях разположи Шумановата Токата, оп. 7. Изгради седемнайсетата соната като филм на Бергман – със сдържаност, в която клокочат страсти, със съвършен, релефен, но и многозначителен диалогичен подход към структурата, с много специфична работа с музикалното време – подвижно, замръзнало, широко разстлано, застинало отново. Събрало развълнуваната неравномерност на дихания, породена от стаеното, но непоносимо напрежение. Втората част на творбата всъщност продължи напрегнатия разговор, в който всеки звук предизвикваше разтърсваща вибрация (беше почти пренебрегнал възможностите на педала, искаше всичко да звучи чисто, лишено от примеси, искрено, автентично). Чиста графика – дълбае върху клавиатурата с много точен, много премерен натиск, не разсейва звука, оставя го вертикален, да пронизва, да пробожда. Изказа популярната тема от третата част без ни най-малка спекулация с възможния й ефект – точно обратното – сурово, с драматична неудовлетвореност, с латентен копнеж, който с всяка фаза на движението се разразяваше все повече, с торпилиращи фразата акценти, които направиха още по-силен, по-настойчив монолога. Към края на частта, а и на сонатата, бягството от реалността стана яростно. Не завърши. Прекъсна.
Шумановата токата раздели двете сонати на Бетовен с контраста на клавирната фактура. Сложната бравурност на пиесата често предизвиква скоростни изкушения на пианистите. Един пример за това е Дьорд Цифра. Свири токатата за по-малко от 5 минути. За разлика от Святослав Рихтер, който я разполага в желаните от автора малко над 7 минути. Самият Шуман я е свирил без екстреми в удобно бързо темпо. Към тази, предпочитана и от мен традиция се придържаше и Димо Димов – тя му даде възможност със стабилна, плътна механика да открои в крупен план всяка идея в комплицираната фактура, да изтръгне от преобладаващата моторност специфичните стълкновения между нестандартните хармонични движения и полифоничния маниер в разположението им и да подчертае категоричното звучене на доминантно разположената тема. Очаквах последните два такта и половина, предписани в динамика пиано, за да констатирам чудесното изпълнение на Шумановата идея – да прозвучат “от далечината”.
Ре минор, до мажор, до минор. В този тонален ред протече концертът. Последната Бетовенова соната е сбогуване на композитора с един от предпочитаните от него жанрове. Болезнено сбогуване, както го разказа Димо Димов – напрегнато, дори агресивно, неумолимо, с гняв, предизвикан сякаш от неизбежността. За да артикулира в ариетата – втората част, красивите вариационни пориви на мисълта с постоянна игра, като отваря и затваря чудодейно звука. Финалните страници от сонатата маркират, формулират сякаш смирение пред неизбежното напускане. Клавирният почерк на Димов отново поразява с простота, но и с мащабен “захват” на формата, в нагнетено с предчувствия и рядко концентрирано слово. Реториката му променя същността на типичния финал. Това е сдържана и затова красива изповед, която е произнесена с възвишена чувственост, за да се отлее, да завърши някак неочаквано, изчерпала емоционалния си ресурс. Дълбоко, лишено от всякакъв излишен жест или ефект, концентрирано във възможностите на текста изпълнение – това маркира клавирния, музикантския почерк на големия пианист, който предпочита да не се разпилява медийно, да не се съблазнява от излишъците на публичността, да не разговаря със случайни хора. Неговите разговори са с композитори, близки до него най-вече със скритостта на своя свят. И всяка изсвирена, прочетена от Димо Димов страница си заслужава да бъде чута, записана, съхранена.