Много рядко ми се случва в днешната концертна практика в България да преживея определен концерт на родни артисти като най-възторжен любител на музиката. Да бъда абсолютно съблазнена да напусна територията на слушателя-критик и да се пренеса в едно пространство, което ме обсипва със звуково и стилово изящество, с артистичност, с култура, с вкус. Да се почувствам на някакъв остров на блажените, “Сякаш останах през нощта в рая”, както се пее в шансона на франко-фламандеца Северин Корнет (1530 – 1582). Такова преживяване ми създадоха певците от вокалния ансамбъл “Cantanti Dai Monti Verdi” и техният белгийски гост-лютнист Юрген де брьойн (името му се пише по този начин). Един друг Северин, Северин Василев, който се определя като българо-руски хоров диригент, певец и организатор на концерти създаде този състав преди близо седем години. От биографията му разбирам, че е сериозна личност: освен за занимания с музика, той е използвал времето си за учене и практикуване на много езици, което го определя като полиглот, а същевременно работи в голяма международна компания като финансист. Старинната музика го е покорила отдавна. Като свят, като свидетелство за един мироглед, роден в далечното минало, възкръсващ в настоящето.
Концертът, който се състоя в салона на Националната галерия (9. 01.) бе организиран от белгийското посолство, софийската община и агенцията “Architetti Musicali” на Василев. Поводът бе поемането на председателството на Съвета на Европейския съюз от Кралство Белгия. Именно чрез старинна френско-фламандска и испанска (Испания предава председателството) музика посланикът на Белгия в София е решил да фиксира този определен политически момент. Няма как да не допълня, че съчетанието политика и класически звук е непознато, чуждо, излишно за българската политическа класа. Сред присъстващите вип-персони не различих познати политици. Изключението бе кметът на София. Но това никак не е странно, нито важно.
Много по-важно е да съобщя имената на певците, които, заедно с Юрген Де брьойн, заредиха и изпълниха вечерта с толкова много музика, със съдържателна жестика, с поезия: Анна Янкова (мецосопран), Константин Бейков (контратенор), Ивайло Донков (тенор), Северин Василев (тенор, ръководител) и Георги Бейков (бас). Не съм се приближавала много до тях, за да разбера колко и при какви условия работят. Но концертът, за който разказвам, бе категорично свидетелство за целенасочено, резултатно развитие. Зад което винаги стои много работа.
Споменах по-горе, че програмата включваше предимно музика от т. нар. oltremontani (тези отвъд Алпите), т.е. тези френско-фламандски композитори, които са определяли музикалния ландшафт в северната част на Италия в средата на XVI век. В последно време тяхното творчество е фокусът в интересите на ансамбъла. Чухме предимно секуларни творби от Жан де Кастро, Якобус Клеменс нон Папа, Филип де Монте, Орландо ди Ласо, Северин Корнет, Жак де Верт, Луис де Милан. Към тях бяха добавени “вийансикос” от испанеца Хуан Васкес и от анонимни автори от известния ренесансов сборник Cancionero de Uppsala. Това е музика на специфичния вокален звук, който изисква ясна артикулация (без акцентно насилие), тонова напрегнатост (без грубост), изваяна фраза с кристална интонация, конструиране, представяне на афекта (без излишно саунд-театралничене). Всеки детайл от изпълнителския почерк на ансамбъла тук бе брилянтен, осенен от извънредното музикално присъствие на певците. Не бих искала да подценявам изкуството им, сравнявайки ги с някоя от много известните вокални групи. Но все пак нямаше как точно тук, точно на този техен концерт, където се чу ясно, че нивото вече е на друга, по-висока степен, да не си спомня за Кингс Сингърс. И ако го споменавам, то е за да създам по-ясна представа на тези, които не можаха да преживеят това събитие, за какво ниво на проникване в същността на тази материя става дума. Пеят с естественост, с лекота, с видимо удоволствие. Влагат активен, но не натрапчив артистичен елемент във вокалния жест без преиграване, без нарочни мимически терзания. Ансамбълът им вече е така кохерентен, с онова стилистично единомислие в звукопроизводството, което освобождава слушателя от излишни притеснения и го насочва единствено към съпреживяване на епохата, на онази “игра със стъклени перли”, която не е тайнство само за избрани.
Тези млади, в ансамбловото си изкуство, музиканти владеят индивидуалния звук на своя глас, изкуство, което някак сияе във всеки полифоничен сегмент. Но също така мигновено трансформират избраната лична бленда за извайване на пълноценното общо ансамблово звучене. Това е вече майсторство, то се постига не само с много работа, но и със специфично надарен слух за хармония и тембър в съвместното музициране. Формирането на звука не би било толкова впечатляващо без специалното фокусиране върху брилянтно артикулиране на словесния текст, върху използването на неговите фонетични и акустични качества за дообагряне на същността на всеки тон. Както и на щриха, и на спецификата на фразирането, реализирано със забележителна дисциплина. И с вкус. С една изградена деликатност, която някак дава възможност за постигане на мигновена гъвкавост – по отношение на агогика, на динамика, на уплътняване и разреждане на общия звук, както и на неговото великолепно филиране – особено впечатляващо във финалите на избраните мадригали и вийансикос. Повече от други ансамбли, които се занимават с ранна музика, текстът на всеки мадригал, на всяка песен на “Cantanti”-те се артикулира наравно с музиката – всяка дума “пада” със своята тежест, с великолепно произношение на езика, на който е написана, с тембъра, който изисква, за да се обагри и да се насочи към следващата в общия контекст. Сменят мигновено блендата – в това отношение са постигнали много. И чрез текста също създават музика! И, да, вкарват те в епохата мигновено. Впрочем когато чух как лютнистът Юрген де брьойн изпя сам с лютнята си любовния аноним от XVI век се върнах още по-назад – към изкуството на трубадурите и изначалното възпяване на любовта. Този чудесен белгийски музикант те грабва не само с майсторството си на лютнист, който се съединява неусетно с ансамбъла, но и с красивата първичност на гласа, изповядана с откровена мъжественост. Без излишни жестове те принуждава да почувстваш, че отваря душата си. Толкова естествено и непринудено и толкова истинско! И толкова близко до една съвременна чувствителност.
Останалото е… надеждата ми, че целият този процес, това отдаване и тази чувствителност към материята, която е обсебила прекрасните млади от “Cantanti Dai Monti Verdi” ще продължи със същата интензивност без попадане в пипалата на славата, суетата и други разни хлъзгави повърхности. Че ще продължат по трудния начин.