Преди години покойният, много известен импресарио и продуцент Мишел Глоц, с когото имах късмета да работя, прослуша един български тенор, с прилична международна кариера. Не си спомням вече каква ария изпя певецът, но след като свърши, Мишел го попита, не, направо отсъди: „Вие, изглежда, не пеете Моцарт.“ „Много рядко“ – бе отговорът. „А трябва да започвате всеки ден да се разпявате с Дон Отавио, например.“ Защо ли си спомних за тази случка точно на Моцартовия рецитал на Красимира Стоянова и Павел Балев заедно със Симфоничния оркестър на БНР. Сигурно защото отдавна не бях чувала на концерт тук, в България, толкова изпипан, автентичен прочит на текстове от залцбургския гений. Когато употребявам това определение веднага припомням известните факти, че за такъв прочит е необходима непрекъсната, целенасочена, информирана, осъзната работа с тази музика, т.е. постоянно практикуване постигането на всяка нейна специфична особеност. И ресурс! Което с две думи може да се определи като Моцартова култура. У нас, подчинени на идеала „белканто“, певците в обучението си рядко акцентират върху музиката на Хайдн и Моцарт. А тя е не само гимнастика за гласа, тя е различен език, по отношение на фразиране, на щрихи, на динамични контрасти, които открояват, формират сложна, комплексна идиоматика, разкриваща цялостно стила и неговите специфики. За да се постигне, да се извая неговия звук се изисква също и съответна среда, която култивира отношение към произнасянето на видовете динамики и тяхното съпоставяне, към артикулацията на бързите ноти, към съотнасянето на тежки и леки звуци, към тембрирането им, към темповата устойчивост, към енергията на контраста, към подходящото вибрато, към специфичното нон легато, към финалната фаза на музикалното изречение… и още, и още. И досега големи, сериозни музиканти не спират да напомнят, че Хайдн и Моцарт са най-сложни за постигане в стилово отношение. Изискват не само много работа, но и знание за изискванията на текста от страна на артиста – бил той певец, инструменталист или диригент.
Програмата на този концерт включваше арии, увертюри, 32-ра симфония и части от известна Моцартова серенада. Не случайно бе на 5 декември – това е датата, на която композиторът напуска земния свят. Ще добавя – и в навечерието на 270-годишнината (27 януари 2026) от рождението му. Подобни диалози с миналото са характерни за тандема Красимира Стоянова – Павел Балев – дългогодишно партньорство, което ражда идеи и автентични реализации. Освен концертната им и оперна съвместна дейност, тук ще спомена и техните компактдискове, удостоени с награди, с музика от славянски композитори, от представители на веризма и от Верди – все с мюнхенския радиооркестър. Сега концертът бе всъщност и представяне на части от съвсем новия Моцартов компактдиск (и първи на тандема за България с оперни откъси) със заглавие „Моцарт/Стоянова“, с българския радиооркестър, който можеше да се купи във фоайето на зала „България“. Ще добавя: изданието е качествено, дело е на звукорежисьорите Ина Иванова и Емилиян Петков, на звукооператорите Данаил Иванов и Мартин Николов и на звукоинженера Валери Колев. Тези имена са изключително важни за звуковото равнище на диска. А продуцент е Георги Еленков.
Но сега, към концерта: иска ми се най-напред да обърна внимание на звуковото преображение на оркестъра под ръководството на Павел Балев. Отдавна се знае неговата абсолютна стриктност в изпълнението на текста и на авторските указания – точно и релефно. Така увертюрата „Театралният директор“ предложи, прозвуча с мекота в акордовата структура, изрядна бистрота в пасажите, брилянтни стакати и впечатляващи динамически контрасти – от сфорцато към пиано в рамките на един такт, поднесени с рядко срещан контрол от страна на оркестъра под ръководството на Балев. Той дирижираше без палка, използваше щедро и много резултатно своята мануална пластика за да визуализира маниера на фразиране, който го интересува и който толкова рядко се чува от родните концертни подиуми при работа с Моцартова фактура. В арията на графинята из „Сватбата на Фигаро“ красиво изпятото оркестрово въведение създаде най-подходящата атмосфера за горестната изповед на Стоянова. Колко нюанса във вокалната емисия разгъна голямата певица за да изрази смисловото съкровение в арията. Завладяващо бе не само за публиката, но и за оркестъра, който, според мен бе „уловен“, пленен от музикантското можене на солистката – начинът, по който дървените духови репликираха, като отговаряха и допълваха диханията в арията-размисъл предаваше цялостно музикалното движение, като се прибавяха към солиращия глас красиво, продължавайки мисълта и настроението на героинята. Впрочем тази органика в партньорството между двата инструмента – вокалния и оркестровия – формираше основното великолепие в прочита на всяка ария, включена в програмата. Всеки път, когато слушам Стоянова имам повод и възможност да констатирам и да се удивлявам на нейните ресурси. На този рецитал ми направи силно впечатление неуловимата смяна на блендата във високия регистър. Гласът зазвучава с една свежест и чистота, височините проблясват красиви, изваяни в благородни легати, великолепно артикулиращи основните поанти в текста. Приближава и отдалечава емисията, изпява фиоритурите, като ги насища със субстанция и им добавя още смисъл, музикалният текст диша в различните регистри красиво, в съвършено легато – например в арията на Памина из „Вълшебната флейта“.
Един по-малко познат сектор в програмата бяха откъсите от операта „Идоменей“ – увертюра, ария на „Електра“ (името е изписано няколко пъти в програмните бележки към концерта като „Елетра“, очевидно влияние от италианската транскрипция на името, но тук текстът е на български език), кратката 32-ра симфония или увертюрата в италиански стил, с впечатляващо изградено от Балев Алегро спиритозо, в комбинацията между пищност и бравурност. В ръцете му оркестърът става бърз, пъргав, гъвкав и единственото, за което съжалявам е, че не гастролира по-често, не само с оркестъра на БНР, но и със Софийската филхармония. Присъствието на такъв диригент е важно и за оркестъра, с който работи, и за вкуса на публиката. По-малко познатите вокални откъси от „Идоменей“ чувах за първи път в прочита на Красимира Стоянова. Превърна сложната текстура и на арията на Електра и на арията на Илия из второ действие на операта в най-естествен драматичен разказ, разчитащ на логика, на реалния смисъл на бравурните откъси, на забележително нюансирано вокално поведение в трудната мелодическа линия, поднесена семпло без никакви „украшения“, които се чуват в изпълненията на други големи певици. Чисто изпята музика „произнесена“ с бравурна лекота и изумително темброво въображение.
Сполучлива идея бе програмата да завърши с бавна и бърза част от серенадата „Хафнер“ – поредно изкусителна за оркестъра. Особено в бързата част се чуха рядка скоростна ансамбловост, в която отделните оркестрови гласове се изтегляха и събираха ефектно. Много щедро Красимира Стоянова се отзова на възторга на публиката с три Моцартови биса – арията на Аминта из операта „Краля пастир“ съпроводена и от соловата цигулка на Десислава Чолакова, също ариите на Керубино и Барбарина из „Сватбата на Фигаро“. Залата не искаше да се раздели със Стоянова – спасение е нейното изкуство, утеха, че все още имаш възможност да се приближиш да толкова чисто музициране – безефектно, всеотдайно, стилно, съдържателно и красиво.