През 1978 г. напуска Съветския съюз заедно с първия си съпруг, цигуларя Гидон Кремер. С него концертира и прави записи под името Елена Кремер. По-късно се разделят.
През 1988 г. Башкирова се омъжва за Даниел Баренбойм, с когото имат двама сина – Михаел, който е цигулар, и Давид, който се занимава с мениджмънт на хип хоп музиканти.
Като концертиращ артист Башкирова предпочита класическия и романтичен репертоар, но не пренебрегва и големите композитори на ХХ век. Силно влияние върху личността й оказват диригентите Пиер Булез, Серджу Челибидаке, Кристоф фон Дохнани и Михаел Гилен.
Нейните записи на „Годишни времена” и „Детски албум” от Чайковски са удостоени с награда ICMA (Международна награда за класическа музика) в категорията солови изпълнения. Освен като солист на симфонични оркестри и много активен камерен музикант, Башкирова е и предпочитан партньор за певци, като Матиас Гьорне, Рене Папе, Робърт Хол и Анна Нетребко.
Преди 20 години основава Международния фестивал за камерна музика в Йерусалим, който се провежда всяка година през септември. Тя е артистичен директор на фестивала. От 2012 г. ежегодно през април в еврейския музей в Берлин по нейна инициатива се провежда партньорски фестивал на този в Йерусалим, който също вече се радва на широка популярност.
Башкирова е изключително активна в своите концертни изяви – тя е канена в най-престижни фестивали и от най-добри оркестри. Миналата година й бе присъдена поредна награда – на клавирния фестивал в Рур, а университетът Бен Гурион в Негев, Израел, й присъди титлата Доктор хонорис кауза.
Разговорът с нея се състоя в Русе, където тя гостува на фестивала „Мартенски музикални дни” заедно с ансамбъла Jerusalem Chamber Music Festival.
– Елена Дмитриевна, вие сте музикант с огромна известност и опит. Как бихте определили днес развитието на класическата култура?
– Това е огромен въпрос и по него можем да разговаряме цял ден. От една страна, в Европа концертните зали са пълни. Хората обичат да бъдат в концертната зала. Съвсем по друг начин изглеждат нещата в медиите. Там не разбирам какво става. Защото сега развитието на музиканта е крайно зависимо от медиите. Да кажем, млад човек свири, получава някаква награда и започва да се изявява. Ако медиите решат да го подкрепят, да го лансират, всичко се случва много бързо. Но това започва да му пречи. Не му се дава възможност за нормално развитие и като музикант, и като интелект. Защото младият музикант трябва да се развива не само като свиреща машина, но и интелектуално. И ако за това не стига време, свършва и енергията, а това води до много бърз регрес. Аз съм виждала такива случаи, когато всичко става много бързо, кариерата тръгва стремително нагоре, а след това се оказва, че човекът просто няма идеи, не смогва с развитието си, темпото го убива. Освен това ми се струва, че днес музикантите са тясно специализирани, интересуват се само от нещата, свързани с инструментите им, и не знаят какво става наоколо. Сравнявам с възпитанието, което получи моето поколение, а и поколението след мен – това на моите деца. Те все още получаваха възможност да се развиват по-всестранно, общувайки с различните изкуства. Имаха възможност да четат, да ходят на театър, да слушат друга музика, да посетят някоя изложба. Трупаха обща култура чрез науката, философията, историята. Всичко това беше възможно. А днес е различно. Виждам, че музикантите свирят все по-добре много трудни неща, имат огромни технически възможности, но някъде нещо се губи… И когато вече не са на 20, а, например, на 40 години, се виждат принудени да се откажат, да спрат. Защото културния багаж, който ние постепенно сме събирали, в по-късна възраст можем да го дарим. А ако го няма… Прекрасни са очарованието и темпераментът на младите, но това, което е същността на музиката, сякаш минава покрай тях. А когато това нещо минава покрай теб, ти не можеш да разкажеш история – няма какво да разкажеш, не знаеш кое е важното, за да го съобщиш със свои думи, макар и без думи. Когато нямаш какво да кажеш, това става голям проблем. За слушателите изкуството на този тип млади музиканти може би е интересно като акробатика, но музиката е друго нещо. И това се случи благодарение и на Интернет, който, от една страна, дава големи възможности. Но, от друга, тези възможности, които се дават на младите, сякаш им „спестяват” нуждата да общуват с традицията. Те слушат само последните „новости”. Разбира се, че има и изключения, има много умни млади музиканти, но масово в консерваториите студентите не слушат какво е било, не ходят на концерти на някой „предишен”, не посещават опера, например. Във Виенската държавна опера по-рано винаги беше пълно със студенти. Даваха им билети с огромно намаление. А сега няма никой. Даже когато им подаряват билета, не ходят, защото не им е интересно. И това е в някаква степен обидно.
– Можем ли да кажем, че търпението на слушателя за по-дълги форми е намаляло? Може би това е резултат от клиповете, които наводниха пространството около нас?
– Не знам… Все пак, публика все още има. Знам, че публиката ходи на опера – слуша много дълги опери – например, Вагнер. Слушат и симфонии на Брукнер. Мисля, че няма нужда нещо специално да се внушава на публиката. Има много хора с разностранен интелект, които искат да имат контакт с живата музика и слушат. Но за камерната музика, това, което тази вечер ще свирим, е необходимо да се обяснява, да се внушава. Невъзможно е да дойдеш, да чуеш и за пет минути всичко да ти стане ясно. В този жанр на публиката й е нужна същата концентрация, която е нужна и на нас, изпълнителите. Ние сме длъжни да се концентрираме, за да ангажираме публиката, която обикновено не е и многобройна. Трябва да се случи така, както би станало в една стая, където между публиката и изпълнителя няма дистанция. Когато това ни се удава, ние сме много щастливи, но публиката трябва да е нас през цялото време. Да слуша активно. За камерната музика се изисква публика, която не е дошла просто да чуе някакъв концерт, а иска да чуе точно този концерт, иска да се потопи именно в тази музика. А и това отдаване на музиката и активното, концентрираното слушане е голямо удоволствие.
– Вие сега живеете в Берлин, по-рано бяхте във Франция. Полагат ли се там грижи, според вас, от държавата за класическата музикална култура. Много немски музиканти казват, че вече не е същото, както е било по-рано по отношение на съдействието на държавата.
– Държавата строи концертни зали, дава много пари за оркестри. Но! Напълно изчезна музикалното образование. И това е ужасно. В Германия това е просто катастрофа. Върху какво да строим ние, музикантите! Няма занимания по музика, няма музикални училища, както беше при нас в Русия. И това е скандално. След като Европа е занемарила музикалното си образование, защо хората се учудват, че от Китай идват такива музиканти. Там има всичко – музикалното образование в Китай и в Корея е на много високо ниво. Занимават се с децата, осигуряват им всички възможности, държавата поддържа този процес всякак. И те излизат напред, защото Европа постепенно заспива, заспива като стара руина, но все още високомерна и самодоволна. Помня, преди 10 години гледахме един филм, казваше се „Симфоничният оркестър на Киншаса”. Това е филм за един ентусиаст от Конго, който решил да създаде симфоничен оркестър. Те свирили на мукавени инструменти, правели си инструменти кой от каквото може. Но изсвириха и изпяха Девета симфония от Бетовен. В оркестъра имаше най-различни хора – аптекари, лекари, работници от фабрики. Събирали се рано сутрин преди работа, репетирали и после отивали да работят. А след концерта диригентът, този ентусиаст, даде интервю. И журналисти от Германия го попитаха: „Защо свирихте Бетовен, а не ваша музика?” Ето го високомерието! А той им отговори: „А кой ви дава правото да считате, че Бетовен е ваша музика? Той се е родил случайно в Германия, но Бетовен принадлежи на целия свят, това е универсална музика.” Затова се страхувам, че Европа с това отношение – от една страна, „Това е наша музика”, а от друга – нищо да не се прави, за да се върне музиката в детските градини, в училищата, след време всичко ще загуби. Много се страхувам, че така ще стане.
– Знаем, че вие не само концертирате, но и организирате два фестивала – в Йерусалим и в Берлин. Имате ли финансови проблеми по отношение на провеждането им. Питам ви, защото от пианиста Евгени Божанов, не знам дали го познавате…
– О, да, знам го много добре.
– От него знам, че Марта Аргерич е преместила фестивала си от Лугано в Хамбург поради проблеми с финансирането.
– Практиката на фестивала в Йерусалим е, че всички свирят без пари. Бюджетът на фестивала е малък. Израелската държава не дава нищо, а и аз не искам да се обвързвам политически. Ние по някакъв начин връзваме двата края. Има няколко фондации, които ни помагат. Парите не са много, но стигат, за да проведем фестивала. И понеже всички артисти са много предани и продължават да участват без пари, засега това е възможно. В Берлин практически е същото. Там парите са много малко, еврейският музей нищо не дава, а ние от спонсори намираме малка сума, с която можем в продължение на шест дни да организираме концерти. Ние не печелим, но получаваме удоволствието да сме заедно, а и да се радваме на прекрасна публика. Това си струва. Знаете ли, в Берлин не знам как ще продължи. В Йерусалим фестивалът беше единственото подобно явление през годината и хората се събираха, идваха от различни градове специално за концертите. А в Берлин всяка вечер има толкова много културни събития, че аз си мислех, че никой няма да дойде. Въпреки това, идва една много специална публика. И като че ли всеки оркестър има своя публика, както и оперите. А и камерните зали – също. Сега залата „Пиер Булез” става нов, интересен център, хората обожават да идват, залата е много добра.
– При днешния концертен живот ритъмът е убийствен – летите, пристигате, репетирате, след това идва концертът… И край. Как запазвате общуването с вашите колеги музиканти, как работите с нови колеги? Защото романтичната епоха, в която хората са се събирали, свирили са заедно и са се наслаждавали на музиката бавно, спокойно, отдавна е история.
– Разбира се, така е. Но знаете ли, аз имам кръг от музиканти, с които работя повече от 20 години. И много се доверявам на моите колеги, особено на тези, които познавам най-отдавна, които уважавам и обичам. Например, години наред работих във Франция със забележителен виолончелист. Той също е преподавател. И когато той ми каже, че някой от неговите студенти може да свири с мен, аз абсолютно му се доверявам – със затворени очи и уши. Много оркестранти-духачи в оркестрите също се знаят. Такъв човек като вашата Албена Данаилова също се знае – навремето, когато спечели конкурса за концертмайстор, това беше сензация. А аз я знам и от моя син Михаел, който е по-млад от нея, но учеше в същото висше училище, в което учеше и тя. Тя беше звезда там. Тоест, гледам да разширявам моя кръг с нови хора. Въпреки че не искам да загубя нито един от тези големи артисти, които идват сега с удоволствие. Те са базата на фестивала.
– И в контекста на този въпрос бих искала да ви попитам как балансирате между музиката и бизнеса с нея – агенции, звукозаписни фирми… Защото човек трябва и да се храни.
– Вижте, всичките музиканти, които идват на моите фестивали, работят и на други места. А свирят тази камерна музика за удоволствие и за да поддържат формата си. Както и от чисто музикантски интерес. Животът им е труден и наситен – те преподават, изнасят концерти като солисти. Ето, например виолончелистът Пабло Ферадес, с когото сме тази вечер, е млад, но свири навсякъде. Има огромна кариера, но свири и камерна музика, защото за него това е възможност да поддържа хигиена като инструменталист и музикант. Мисля, че постъпва правилно. Жерар Косе, виолистът, преподаваше толкова години, има огромен опит, свири къде ли не. Михаел (Баренбойм) свири и преподава. Така да се каже, всеки има своя солистичен живот. Паскал Морагес е първи кларинет, свири като солист, преподава на две места. Това е непостоянен живот, той създава и трудности, но е по-интересен. Постоянният ансамбъл е възможност, но аз предпочитам да свиря с различни музиканти. Срещата с нови хора е изключително интересно преживяване, обмяна на идеи, възможности. Ако е струнен квартет, например, да, изисква се постоянен състав, но това не е моето удовлетворение в камерното музициране.
– И все пак, считате ли, че в разбирането за това как да се практикува музика, има разлика между вашето поколение и това на вашия син, например?
– Аз все пак мисля, че той не е обикновен случай. Защото се е родил в музикален дом. Да е с музиката, за него беше най-естественото нещо. Но после се влюби във философията. Замина за Париж и учи две години там философия. После се върна към музиката. Така че, при него нещата не са съвсем обичайни. Той е действително висок интелектуалец, много умен човек, много разбира и чувства новата, съвременната музика. Свири сложни произведения. И в този смисъл, мисля, че е отишъл много по-далеч от моето поколение. Той не е типичен случай.
– Вие сте известна с естетиката и вниманието към клавирния звук. Мнозина считат, че едва ли не сте наследили звука от баща си, Дмитрий Башкиров. Аз мисля, че звукът е лично нещо, човек сам си го постига. Какво е вашето мнение?
– И едното, и другото. Разбира се, има голямо значение педагогът. И аз мисля, че Башкиров има роля, но не защото ми е баща, а защото ми беше педагог. Затова всички, които бяха негови ученици, имат отношение към звука. Всеки по различен начин – но отношението съществува. Да се занимаваш със звука, да търсиш своя звук, това е много важно. Познавам много млади пианисти, които нямат свой звук. И не разбирам защо. Звукът – това най-вече е глас, това е твоят глас. Разбира се, че при различните композитори балансът ще е различен, но има определено вокално звучене, което ти лично предпочиташ, ти лично искаш. И при струнните всеки има персонален звук. При нас, пианистите, е по-сложно, защото ние сменяме инструментите и аз днес, например, не съм сигурна, че ще мога да постигна всичко, което искам. Но, разбира се, ще се опитам.
Вестник “К”, 31.05.2019